Пол Ливайн
Зелено дайкири (6)

5.
Пари, секс и убийство

Вътре в Съдебната палата Стив се почувства толкова мрачен, колкото и времето отвън.

Сутрешното заседание завърши с показанията на митничар, че Аманчо Педроса държи менажерия от контрабандно внесени птици, включително и цапнато в устата какаду.

Цялата грейнала, Виктория тържествено заяви:

— След като изнесохме всички неоспорими доказателства по делото, се оттегляме, Ваша чест.

Стив подаде задължителния си иск за директна присъда. Съдия Гридли ги извика на съвещание и му поиска съвет: вътре или навън да играят мача между „Мичиган Стейт“ и „Пен Стейт“. Вътре, отвърна Стив. Прогнозата за времето над централна Пенсилвания беше вятър и дъжд. Съдията се съгласи, после отхвърли иска на Стив.

Тъй като нямаше фойерверки за пускане, Стив отдели значително време да изучава съперника си. Виктория беше с жакет и пола от тъмен туид. Изглеждаше професионално и делово — и въпреки консервативния вълнен плат, необяснимо секси. До нея на прокурорската банка Рей Пинчър си шушукаше с разни помощници, които му носеха съобщения и коленичеха пред него като молители пред крал.

И ето че на връщане от обяд Стив се провираше бързо из претъпкания коридор, като се разминаваше със заместник-шерифи, ученици, дошли на посещение, и адвокати, които се съветваха с клиентите си. Вратата на една съдебна зала се отвори и оттам, поклащайки се, излезе възрастен мъж. Стив удари спирачки, но въпреки това се сблъска с него.

— Извинявай, Марвин — извини му се той.

— Внимавай, младеж, или ще те съдя за пътнотранспортна контузия — каза Марвин Менделсон.

Марвин Умника беше неофициалният шеф на съдебната банда, отряд пенсионери, които се мотаеха от зала в зала, за да гледат съдебните процеси. Марвин беше елегантен дребен мъж, гонеше осемдесетте, с тънки мустачки, огромни очила с черни рамки и плешиво теме, което блестеше на флуоресцентната светлина. Днес носеше сиви панталони и син блейзър с двуредно закопчаване и златни копчета. Вратовръзката с индийски мотиви от ярка коприна беше цъфнала като пъстър букет на врата му.

— Добре изглеждаш, Марвин.

— Глупости! Ишиасът ще ме скъса. Искаш ли да съдиш кинезитерапевта ми?

За повечето адвокати Марвин и бандата му бяха или невидими, или досадни. Старчоци. Дърти пръдльовци, които задръстваха опашката в кафето и кибичеха в коридорите. Стив се радваше на компанията им. Обядваше с тях, изслушваше историите им, приемаше съветите им. Марвин Умника имаше безпогрешен усет при избора на съдебни заседатели, особено по отношение на жените, където Стив най-вече се нуждаеше от помощта му. Марвин държал магазин за дамски обувки в Бъфало в продължение на четирийсет години, преди да избяга от зимите. Вероятно хилядите продадени обувки с високи токчета, сандали, саба и чехли през годините бяха развили у него проницателност, която липсваше на повечето мъже. Или може би се дължеше на това, че просто изслушваше жените.

— С какво друго се занимаваш, освен с кокошкарското птиче дело? — попита го Марвин, докато си пробиваха път по коридора.

— Опитвам да се докопам до Катрина Барксдейл.

— Жената, която удушила съпруга си по време на секс?

— Можеш ли да си представиш процеса? Пари, секс и убийство.

— Запази ми място на първия ред.

— Ако взема делото, ще си платя сметките, ще си купя нова кола, ще наема учител за Боби.

— Обичам те като внук, Стив, но защо жената би наела нископлатен адвокат като теб?

— Защото Виктория Лорд ще ме препоръча.

— Омайваш хубавата прокурорка? Това ли е начинът?

— Само бизнес, Марвин.

— Какво стана с онази хубавка еврейка, с която излизаше?

— Сали Пантър ли? Тя е микосуки.

— Е, и? Индианците са изгубени израилтянски племена.

— Каквато и ще да е, заряза ме.

— Добре, усуквай се тогава около госпожица Лорд. Но ако питаш мен, по-скоро ще си купи обувки от „Уол-Март“^[1], отколкото да даде делото на теб.

Докато вървяха, Стив разказа на Марвин как мислеше да го изиграе. Щеше да обърне защитата на делото Педроса. Щеше да я зашемети с движенията на краката си и да я хипнотизира с думи. Щеше да спечели, но щеше да го направи красиво.

Марвин го изгледа скептично.

— Ще играеш по правилата?

— Самият маркиз на Куинсбъри.

— Това си заслужава да се види.

— Мислиш, че не мога да го направя ли?

Марвин сви рамене.

— Защо мислиш, че бандата гледа делата ти?

— Защото съм единственият адвокат, който си говори с вас.

— Защото си като Барнъм и Бейли. Захванеш ли се с някое дело, в залата става пълен цирк.

— Не и днес.

Марвин замълча за миг. После каза:

— Понякога жена, която носи трийсет и девети номер, е склонна да се самозаблуждава. Да се опитва да се навре в трийсет и осем и половина.

— Какво по-точно искаш да кажеш?

— Може и да не го съзнаваш, моето момче, но делото Барксдейл ти е само алиби. Момичето искаш ти.

— Категорично не.

— Добре, защото не е твоя тип.

— Което значи?

— Друга класа е, това е. Не се обиждай.

— Боже, Марвин. Мислех, че ме обичаш като някой от внуците си.

— Те изобщо не идват да ме виждат — отвърна старецът.

 

 

Коридорът беше претъпкан с обичайните шамандури. Заместник-шерифи водеха закопчани затворници от ареста до съдебните зали, раздавачите на гаранции се носеха по следите им като риби лоцман след акули. Гаджетата и жените на затворниците се бяха подредили покрай стените и крещяха окуражителни думи или обиди на мъжете си в зависимост от моментното състояние на отношенията им.

Вратата на асансьора се отвори и оттам излезе привлекателна стройна жена около седемдесетте.

— Ола, Марвин, Стивън!

Тереса Тораньо беше облечена със стилно сако с две копчета и пола в тон от камилска вълна. Тъмната й коса беше прибрана назад на кок с две игли от слонова кост.

— Тереса!? — отвърнаха двамата мъже едновременно.

Съпругът на Тереса, Оскар, имал верига от погребални бюра в Хавана, но загубил бизнеса си — и живота си, — когато се опълчил на Фидел Кастро. В началото на 60-те години Тереса довела децата си в Маями и работила на минимална надница като помощничка на собственик на погребално бюро. След пет години си извадила разрешително и отворила погребална къща „Тораньо“ на Кале Очо. До момента, в който отстъпила бизнеса на децата си, Тереса притежавала седем погребални бюра, арена за джай-алай^[2] и представителство на „Шевролет“.

В счетоводната книга на Стив — парцалив тефтер, в който записваше доходите си, когато имаше такива — Тереса Тораньо беше записана като клиент 001. Винаги когато погледнеше назад, се питаше дали щеше да се справи първата година, ако тя не го беше наела да представлява интересите й. Бяха се сближили оттогава. Тереса обожаваше Боби, водеше го в Аквариума и му печеше пастелитос де гуаяба. Наближаваше време за нейната домашна крема де ви — коледна напитка с анасон, пред която яйченият пунш изглеждаше като средство за отслабване.

По времето, когато Тереса се превърна в клиент нумеро уно за Стив, тя стана и втората любов на Марвин — единствената жена, с която е бил след смъртта на любимата си Бес. Сега Марвин прекарваше всеки петък вечер във вилата на Тереса „Корал Габлес“. Нито единият, нито другият признаваха за връзката си, дори и когато Стив ги засече да се държат за ръце и да пият „Мимоза“ на нещо средно между закуска и обяд съвсем наскоро една събота сутрин.

— Стивън, какво си направил на Джак Цинкавич? — попита Тереса, докато наближаваха залата на съдия Гридли.

— Нищо. Защо?

— Чувам разни работи.

— Нима?

— Секретарката в „Семейни грижи“ е братовчедка на праплеменницата на покойния ми Оскар — отвърна Тереса — и обядва със следователя, който работи с Цинкавич.

— Аз какво общо имам? — попита Стив.

— Цинкавич казал на следователя си, че ще срита твоето куло^[3].

— Момзер^[4]! — възмути се Марвин.

— Цинкавич иска да ми отнеме Боби — каза Стив.

— Не е това — отвърна Тереса. — Говори за криминални обвинения.

Стив спря като закован.

— За какво?

— Знам само, че е пътувал до Блаунстаун да търси нещо.

Калхоун Каунти, помисли си Стив. Комуната, откъдето беше измъкнал Боби. И беше разбил черепа на оня с брадата.

За миг бе обзет от панически ужас. Криминални обвинения?

„Защо Цинк ме преследва? Искам само да се грижа за Боби, да му осигуря живота.“

— Внимавай с Цинкавич — предупреди го Марвин. — Може да изглежда пълен смотаняк, ама е зъл като казак.

— Дори по-лошо — додаде Тереса, — подъл е като комунист.