Пол Ливайн
Зелено дайкири (18)

17.
Откраднат удар

На три стъпки от трета база Стив се поклащаше на пръсти с присвити колене и отпуснати ръце. Над игрището се стелеше влажна мъгла и едва се различаваше точката за начален удар.

— Открадни го — прошепна сладък изкусителен глас.

Той не помръдна.

— Кой го каза?

Питчърът хвърли свистяща топка и тя изчезна в мъглата.

— Удар — провикна се невидимият съдия.

— Открадни го заради мен — промърка прелъстителният глас.

Стив се извърна и се взря в мъглата, тя беше там. На трета база. Виктория Лорд беше без бикини! Не носеше нищо надолу от фланелката с надпис „Маями Юнивърсити“ чак до сандалите с високи коркови подметки и оранжеви и зелени каишки.

— Ти си див и необуздан — каза тя. — Затова те обичам.

— Така ли? — смътно усещаше, че сънува.

Още една топка изчезна в мъглата.

— Втори удар!

— Моля те, Стив. Открадни го! — Сирената на базовите пътеки.

Стив потръпна. Ставаше студено, влагата се просмукваше в екипа му. Питчърът замахна и Стив се спусна. Виждаше всичко на забавен каданс през сгъстяващата се мъгла.

Как топката полита.

Кетчърът се мъчи да покрие плочата. Онзи плондер Цинкавич!

Съдията разкъсва маската си. Самият Господин Съдия. Баща му! Стив се наведе, светкавично протегна ръка под пълните крака на Цинкавич, точно тогава ръкавицата се спусна и се стовари върху слепоочието му и се чу трясък както от топка за боулинг, която удря кеглите. Черепът му щеше да се пръсне от болка.

— Аут! — извика Хърбърт Соломон. — Никога няма да станеш толкова добър играч като мен, дрисльо такъв!

— Чичо Стив! — извика Боби отнякъде.

— Момчето е мое! — прогърмя гласът на Цинкавич. — Момчето вече е мое!

— Чичо Стив! — извика отново Боби.

Пулсирането в главата му се засилваше и сега Стив усещаше огромна тежест да се стоварва върху гърдите му.

— Чичо Стив!

Изплува от мъглата.

Обратно в спалнята си, но нещо не беше наред. Боби се беше покачил отгоре му и го притискаше към матрака, вкопчил се здраво в него. Плачеше, трепереше, викаше:

— Чичо Стив! Има някой!

— Кой? Къде? — Стив вече се беше събудил. Сърцето му щеше да изскочи.

— Пред прозореца ми, наднича вътре.

— Сънувал си, Боби. Сънувал си.

— Не! Има някой!

Стив погледна към електронния часовник на нощното шкафче — 4:17.

— Не им позволявай да ме отведат.

— Никой няма да те отведе. Никога.

Стив бръкна под леглото, извади метална бейзболна бухалка и каза на Боби да не мърда оттам. Само по боксерки се прокрадна към стаята на Боби. Затворени прозорци. Усукани чаршафи. Погледна през прозореца. Нищо освен мрака в двора. Отиде до кухнята, извади фенерче от чекмеджето и отключи вратата. Излезе бос на двора с фенерче в едната ръка и бухалка в другата и се огледа наоколо. Пак нищо.

От двора на съседите чу чук-чук, някакъв кълвач удряше по дървото. Вдиша мириса от влажна пръст и жасмин. Имаше и още нещо…

Цигарен дим. Или не? Мирисът мина и замина.

Погледна под прозореца на Боби. Нямаше следи, нямаше угарки.

Горкото дете. Боби не правеше разлика между кошмарите си и реалността. Но после Стив се зачуди дали е така.

Два часа по-късно слънцето се издигна, Боби спеше непробудно, а Стив беше в кухнята, режеше сочна папая и чистеше семките. Той я постави на плота с две резенчета лимон, излезе на двора и отново провери всичко. Никакви следи от натрапници, дори и от миещото се мече, което се навърташе наоколо и обръщаше кофите за боклук. Още един кошмар, помисли си той. Ако можеше да изгони демоните от ума на момчето.

С шорти, маратонки и тениска на колегията с надпис „Адвокатите го правят в писмен вид“ Стив излезе от предната врата и заключи къщата. Сложи си уокмена на ушите, щеше да пробяга разстоянието до Таити Бийч и обратно и да се върне навреме, за да закуси заедно с Боби.

Беше великолепно утро с зашеметяващо синьо небе и ниска влажност, полъхът на вятъра идваше от северозапад и предвещаваше нахлуващия студен фронт. Стив вече беше прекосил моста при Гейбълс Уотъруей, а дори не се беше изпотил. В уокмена Боб Марли казваше на малката си да се размърда. Друга песен звучеше в главата на Стив, думите на Виктория от съня му: „Затова те обичам.“

Замисли се дали не се държи по-мило с него напоследък? Предния ден, когато Кадилак донесе обяда, не се ли прокрадна нежен поглед в очите й?

„Какво от това? Тя е сгодена, глупако.“

Естествено, можеше да я преследва, но какво го чакаше в края на пътя? Градът на разбитите сърца. Само това му трябваше сега, когато процесът „Барксдейл“ и делото на Боби наближаваха. Нямаше време за емоционални сътресения. Боже, нямаше време дори за едно чукане!

Доста големи вълни се разбиваха отдолу в скалите. Вятърът се усилваше, времето скоро щеше да се промени. Като ускори темпото, Стив задмина един обществен автобус, спрял на Кокоплъм Съркъл, за да свали товара си от униформени прислужници, запътили се към богаташките домове с изглед към морето, в които работеха. Един мерцедес кабриолет беше отбил в страничното платно, отпред седяха млад мъж и млада жена, по радиото звучеше Натали Коул.

Несъвместими сме астрологически.

Всички знаци потвърждават,

че това е природата на противоположностите

и сигурно на химията между нас.

Химия. С Виктория беше по-скоро ядрен взрив. Но това беше преди. Сега…

Беше впила поглед в него, докато разговаряше с Кадилак. Дали това беше проява на интерес? Нима много жени не разваляха годежите си?

„По дяволите! Тук е само за това дело. После си отива. Приеми го.“

Потта вече се стичаше, дишаше трудно и учестено, обувките му удряха асфалта с ритмичното шляп-шляп. После навлезе в пешеходната зона и се понесе. Тичаше без усилие, чувстваше се силен, сякаш можеше да прескочи купища палмови листа с един скок. Умът му се върна отново към случилото се рано сутринта и към Боби. Беше ли имало човек на прозореца на спалнята? Нямаше как да разбере. Но щеше да вземе предпазни мерки. Алармата беше развалена от години. Щеше да я оправи. Щеше…

„Какво, по дяволите…“

Излизайки на Маир Флорес Авеню, видя калния зелен пикап. Гумите изсвистяха, спирачките изстъргаха на завоя, докато поемаше към Лежен Роуд.

Стив се помъчи да види накъде ще тръгне, когато стигне до кръстовището. Тичаше по-бързо, отколкото някога беше тичал, по-бързо, отколкото смяташе, че е възможно. Мисли за Боби, сам в леглото, се носеха в съзнанието му. Когато пикапът зави надясно, Стив беше достатъчно близо, за да види как се приближава до кръговото.

Моля те, Боже, нека да мине наполовина и да тръгне по Сънсет или да продължи надолу и да завие по Олд Кътър!

Но той зави надясно.

И се понесе през моста.

Към дома му.