Пол Ливайн
Зелено дайкири (47)

46.
Съдебен трилър

Монотонният глас на доктор Ю Чи Янг можеше спокойно да приспи съдебните заседатели, помисли си Стив.

Няма проблем. Той щеше да ги събуди после по време на кръстосания разпит.

Стив седеше зад банката на защитата и слушаше с половин ухо как патологът описва адски подробно аутопсията на Чарлс Барксдейл. Едновременно с това Стив мислеше и за делото на Боби. Виктория беше великолепна, беше сразила напълно Равкдрайв. Но Цинкавич беше контраатакувал още на сутринта.

На влизане в съда Стив беше получил нов иск. Щатът вече не желаеше да въдворява Боби в „Рокланд“. Сега Цинкавич държеше той да бъде настанен в приемно семейство. В иска му бяха изброени три приемни семейства, „доказали, че могат да се грижат за деца, болни от аутизъм.“ Имало алтернативна — адвокатите просто обожават алтернативите — терапевтична програма в болница „Джаксън Мемориал“, която била специализирана в провеждането на поведенческа терапия. В иска си Цинкавич изкарваше едва ли не, че е по-добре Боби да тръгне с някой цигански катун, отколкото да живее в бунгалото на Къмкуот Авеню.

Кучият му син нямаше да легне по гръб и да се направи на умрял.

Стив реши, че довечера на делото за настойничество абсолютно и безусловно се нуждаеше да се случат три неща:

Да убеди съдия Рол в родителските си способности.

Боби да остане спокоен. Без да превърти.

Джанис да помогне на него, а не на Цинкавич.

Стив беше уверен в себе си и в Боби. Но сестра му? Беше й платил парите, но все още не беше сигурен какво щеше да направи тя. Освен това вече започваше да се чувства виновен. Опита да се успокои.

„Е, плащам й, за да каже истината.“

Но Върховният съд едва ли би погледнал така на това. Нито Виктория. Не можеше да й каже.

На свидетелската скамейка доктор Янг превръщаше ужасяваща посмъртна процедура в разводнена лекция.

— Направих обичайните разрези, извадих обичайните органи — продължаваше той безпристрастно.

Рей Пинчър прекарваше патолога през основните моменти, за да установи причините за смъртта. В галерията дузина репортери си водеха бележки. В средата на първия ред Марвин Умника решаваше кръстословица, Тереса Ториньо тайно галеше крака му под вестника. До тях Кадилак Джонсън дремеше и местеше протезите си. На стенографната машина София Ернандес чаткаше с аквамаринения си маникюр.

— Изрязах и извадих мозъка, след което направих дисекция на врата.

Доктор Янг беше облечен с елегантен син блейзър, бяла риза и лимоненожълта папийонка с индийски мотиви. Врял и кипял на горещия стол, той поддържаше визуален контакт със съдебните заседатели, но не можеше да направи нищо за равния си монотонен глас.

Виктория си водеше бележки с непроницаема физиономия. До нея Катрина изглеждаше измъчена, докато патологът описваше как разрязвал различни органи от тялото на съпруга й. Спазваше указанията. Стив й беше казал да подсмърча, когато започне да се говори за лепкави течности и гнусни тъкани. Днес беше облечена цялата в черно. Е, не съвсем като вдовица, носеше фланелено сако и пола, поръбена с кожа отдолу и с огромни черни метални ципове.

На председателското място седеше съдия Хирам Торнбъри, блед, тих, замислен мъж, който наближаваше шейсетте, с посивяла коса и къси мустачки. Той беше наклонил напред стола си и изглеждаше така, сякаш чете материалите по делото. Но Стив знаеше с какво всъщност се занимава.

Беше се явявал няколко пъти пред Торнбъри, но така и не бе успял да разбере що за човек е. Съдията беше доста умен, но като че ли никога не слушаше достатъчно внимателно. Преди около година Стив разреши загадката, като попита София, която издаде шефа си. Съдия Торнбъри беше избран за член на Окръжния съд още на трийсет и сега, двайсет и пет години по-късно, беше изпаднал в пълно униние. Смазващо отегчен, беше готов да намери каквото и да е извинение, за да приключи по-рано и да иде да играе голф. Или пък да се оттегли в кабинета си с книга и бутилка бренди. Напълно отегчен от истинските процеси, съдията си падаше много повече по съдебните трилъри. Всеки ден помощничката му пъхаше в съдебните дела и любимото му четиво. Не мнения на Трети окръжен апелационен съд, ами Ърл Стенли Гарндър, Джон Гришам или Скот Търоу. Или „Елъри Куинс Мистъри Мегазин“. Всичко, което можеше да облекчи бремето от Щатът Флорида срещу X, Y, Z. Щом разбра това, Стив винаги прочиташе набързо някой съдебен трилър, преди да се яви с някое дело пред Торнбъри.

— Махнах и претеглих дробовете, после разрязах хранопровода от разклонението на трахеите.

Лесно му е да го каже, помисли си Стив.

Доктор Янг си спомни как махнал щитовидната жлеза и ендокринните жлези, които имали цвят на мляко с кафе, което напомни на Стив, че пропусна втората си чаша с кафе тази сутрин. Патологът продължи да разказва за охлузванията по кожата на врата и спуканите кръвоносни съдове по лицето, така както беше направил и при изслушването за гаранцията. После за травмите върху разрязаните мускули над щитовидната жлеза и адамовата ябълка и малките кръвоизливи близо до пръстеновидния хрущял на ларинкса. Описа кожения каиш, омотан около врата на Барксдейл, и другите „сексуални приспособления“ в спалнята. След което заключи, че причината за смъртта била удушаване чрез лигиране.

Рей Пинчър се скъса да му благодари, сякаш вместо свидетелски показания беше дал черния си дроб. После Пинчър седна на мястото си и доктор Янг обърна ведрото си лице към Стив Соломон, който стана, закопча сакото си и каза:

— Да слезем малко по-надолу от врата, докторе.

— Надолу!

— Към стомаха.

Доктор Янг не трепна и ръцете му не помръднаха. Е, друго не можеше и да се очаква? Човекът беше прекарал петнайсет години в опити да отбива ударите на скрити последователи на изкуството на заблудата.

— Прегледахте ли стомаха? — попита Стив, като се приближи към свидетеля.

— Да, разбира се, всичко е описано в доклада. — Доктор Янг махна към едно от копията. — Съдържанието на стомаха беше изследвано.

— Значи сте отворили стомаха?

Доктор Янг си оправи папийонката. Жестът не беше кой знае колко издайнически. Не се потеше, не се въртеше, не си играеше с топки за лакрос. Но все пак това беше знак за Стив, който разпитваше патолога по десетина пъти всяка година. Това беше първият нервен тик, който го беше виждал да прави.

„Сега ще те разбия.“

— Естествено, че го отворих — повтори докторът.

— Разкажете ни по-подробно.

Пинчър скочи на крака.

— Протестирам. Няма връзка.

— И как така? — явно раздразнен, съдия Торнбъри хвърли папката си.

От банката му полетя една книга и малко преди да падне на земята, Стив се наведе като бейзмен, който спасява аут, и я хвана. Подаде я обратно на съдията преди съдебните заседатели да успеят да видят заглавието, „Случаят със сърдитото момиче“.

— Една от любимите ми на Пери Мейсън — прошепна Стив на съдията.

Съдията кимна в знак на съгласие, но изглеждаше леко притеснен.

— Какво имате предвид, господин Бъргър.

— Бъргър? — каза Пинчър.

— Извинете. Господин Пинчър.

— Чарлс Барксдейл не е бил прострелян в стомаха — каза Пинчър. — Чарлс Барксдейл не е бил наръган в стомаха. Чарлс Барксдейл не е бил отровен. Господин Соломон се чуди за какво да се хване.

— Отхвърля се. Продължете.

— Следвах рутинната процедура — каза доктор Янг. — След като махнах булото, направих широк срез на стомаха.

— Погледнахте ли вътре?

— Разбира се.

— И какво открихте?

— Суши.

— Суши?

— Риба тон. Рулца от раци. Соев сос. Последното хранене близо три часа преди настъпването на смъртта според степента на разграждане.

— Видяхте ли нещо необичайно? Не говоря за морски деликатеси.

Погледът на доктор Янг се стрелна към Пинчър. Помощ! Пинчър остана на стола си, стиснал здраво зъби.

— Всичко го има в доклада ми — каза доктор Янг.

— О, стига, доктор Янг, не всичко го има в доклада ви — заби го точно както патологът правеше със скалпела.

— Протестирам! — извика Пинчър.

— Пак ли? — съдията въздъхна и остави книгата си.

— Въпросът се повтаря. Беше му отговорено вече. Това е заяждане и злонамерено твърдение.

— Всичко накуп? — попита съдия Торнбъри.

Съдиите бяха като рефери на баскетболен мач. Някои надуваха свирка и те изваждаха от играта при всяко нарушение, колкото и незначително да беше то. Други те оставяха да играеш и сам да определяш докъде да стигнеш, да създаваш свой ритъм на играта. Съдия Торнбъри те оставяше да си играеш, особено ако се занимаваше с нещо друго.

— И е в неуважителна форма — додаде Пинчър.

— Отхвърля се — каза съдията.

— Всичко е описано в доклада — повтори доктор Янг.

Стив се приближи до масата и вдигна папката с етикет „Веществено доказателство №3“.

Това е вашият доклад, нали, доктор Янг? — Той го развя като знаме в автомобилно рали.

— Да, финалният ми доклад.

— Пссст… — Виктория се опитваше да привлече вниманието му. Стив се върна до банката на защитата. Лицето й беше поруменяло, лъвицата подушваше мириса на кръв. Той се наведе достатъчно близо, за да усети дъхай, докато тя шепнеше: — Попитай го дали това е първият вариант?

— Ще го попитам.

— Попитай го дали са правени промени в последния вариант?

— И това ще го попитам.

— Добре. Давай.

— Ваша милост, протестирам това започване и прекъсване на разпита — намеси се Пинчър. — Ако защитата няма повече въпроси, свидетелят може да се оттегли.

— Не бързайте толкова — каза Стив и се обърна към доктор Янг.

Съдията прелисти романа си и изсумтя, без да ги погледне. Стив реши, че това означава: давай нататък. Така че се приближи към свидетеля.

— Доктор Янг, бихте ли извадил от чантата си първия екземпляр на доклада от аутопсията?

— Не мога.

— Не?

— Унищожаваме първия екземпляр, когато окончателният е готов, за да не ги объркаме.

— Но сигурно пазите файла в компютъра си?

Доктор Янг поклати глава.

— Записваме окончателния вариант върху първоначалната версия, за да не могат адвокати като вас да ги объркат.

— Защо изобщо правите втори екземпляр?

— Най-вече за да поправим правописните грешки. Машинописките бъркат медицинските термини и цифрите.

— Кой е преглеждал първоначалния вариант на доклада от смъртта на господин Барксдейл?

— Аз.

— Показахте ли го на господин Пинчър?

Ръката отново се вдигна, за да оправи папийонката, и се задържа на възела.

— Мисля, че го показах на щатския прокурор. Да, показах го.

— Господин Пинчър накара ли ви да промените нещо?

— Възразявам! — пропя Пинчър.

— Сега за какво? — Този път съдия Торнбъри вдигна поглед от книгата.

— Не ми харесва скрития намек във въпроса на господин Соломон — каза Пинчър.

— Това е кръстосан разпит — каза Стив. — Ако на прокурора му харесваха въпросите ми, щяха да ме обвинят в професионална небрежност.

— Отхвърля се — каза съдията.

— Не мога да си спомня — отвърна доктор Янг.

— Не можете да си спомните дали щатският прокурор ви е карал да промените нещо в доклада?

— Извършвам много аутопсии — каза доктор Янг. — Говорих много пъти с господин Пинчър. Трудно ми е да си спомня всичко.

— Естествено, има само един начин да разберем — каза Стив и се усмихна. Изчака за миг, докато в залата се възцари тишина. — Споменахте за машинописка. Записвате доклада от аутопсията на диктофон, нали, доктор Янг?

Патологът стрелна с поглед Пинчър и после се обърна към Стив. Докторът не беше поглеждал към съдебните заседатели, откакто Стив стана да го разпитва. След дълга пауза кимна с глава.

— Трябва да го кажете на глас, така че госпожица Ернандес да може да го отбележи в протокола — каза Стив и София го дари с прелъстителна усмивка. Виктория обърна очи в знак на отвращение.

— Да, докладът се записва на диктофон.

— И държите касетите в сейф в архива на моргата, нали?

— Да.

Стив се обърна към съдията.

— Ваша милост, моля за прекъсване на заседанието.

Съдията се сепна.

— Нали вече обядвахме?

— Да, сър, но обвинението трябва да достави оригиналния запис на доклада от аутопсията, за да може да го сравним с така наречения окончателен доклад.

— Протестирам — каза Пинчър. — Записът е поверителен.

Виктория, правният орел, скочи на крака.

— Напротив, Ваша милост. Според закона записът е публично достояние.

— Искът е закъснял — отвърна Пинчър. — Срокът за разкриване на доказателствата мина.

— Според делото „Брейди срещу Мериленд“ обвинението е длъжно да осигурява всички оневиняващи доказателства по време на целия процес — изстреля в отговор Виктория.

— Искате да кажете, че в записа има оневиняващо доказателство? — попита съдията. Вече наистина внимаваше.

— Искам да кажа, че щатският прокурор е виновен за възпрепятстване на правосъдието — каза Виктория и в залата се понесе вълна от шепот.

— Това е възмутително! — прогърмя гласът на Пинчър. — Настоявам адвокатът на защитата да бъде предупреден.

Мамка му, помисли си Стив. Нали уж тя му казваше да атакува с рапира, а не с боздуган?

Със сърдит поглед съдията удари с чукчето си и каза:

— Всички в кабинета ми! Веднага!