Пол Ливайн
Зелено дайкири (52)

51.
Въпросът със стоте хиляди долара

Белезникавата му кожа беше цялата на розови петна като на отровена скарида, когато стана и каза:

— Изправени сме пред сериозна криза, Ваша милост.

— А друг вид криза има ли, Цинкавич? — попита съдия Рол.

Стив седеше кротко на банката на ищеца и оставяше драмата да се разиграе. Седнала до него, Виктория наблюдаваше с бележник в ръка.

— Сега пък какво има? — попита съдията. Носеше небесносиня тога, яката на бялата копринена риза се виждаше отгоре. Беше малко след девет сутринта. Сега, когато процесът „Барксдейл“ беше приключил, се върнаха обратно към нормалния график.

— Руфъс Тигпен, първият ни свидетел, липсва — каза Цинкавич.

— Тогава извикай втория си свидетел.

— Но, Ваша милост, това нарушава реда на доказване.

— Не се пристисквай чак толкова, Цинкавич.

— Опасявам се, че може да е плод на някакъв заговор.

Плод на заговор, помисли си Стив.

Прави се на шибания Шерлок Холмс.

— Как така? — попита съдията.

Цинкавич хвърли поглед към Стив, който мигновено си сложи ангелската физиономия на момче по време на Бар-Мицвах. И Виктория също го погледна.

„Дали подозира нещо? Или това е просто гузната ми съвест?“

Виктория изглежда уморена, помисли си той, очите й бяха зачервени, косата й не беше в рамките на обичайните й стандарти. Безсънна нощ? Тъй като не делеше леглото й, нямаше как да знае. Умората — ако ставаше дума за умора — омекотяваше острите й черти и я правеше по-уязвима и ако това изобщо беше възможно — още по-привлекателна. Носеше кафяво раирано двуредно сако с широки ревери и пола в тон до под коляното. На Стив тоалетът й му изглеждаше толкова скъп, сякаш бе шит на ръка от монахините в Швейцарските Алпи.

Цинкавич каза:

— Призовавам ищеца да разкрие местоположението на господин Руфъс Тигпен, ако го знае.

Стив си мълчеше. Имаше си адвокат, който да поеме удара.

— Съдейки по досието на господин Тигпен — отвърна Виктория, — сигурно е в някой затвор.

Да! Точно това щеше да каже и той, помисли си Стив, ако беше адвокат, а не ищец. Гордееше се с Виктория. Беше изминала толкова дълъг път за толкова кратко време.

— Призови следващия свидетел, Цинкавич, за да вървим нататък — каза съдията.

Цинкавич се намръщи.

— В такъв случай, Ваша милост, щатът призовава Джанис Соломон.

Като чу името на сестра си, тръпки го полазиха по гърба. Изчезването на Тигпен беше част от сделката, част от това, за което беше платил. Но Джанис все още можеше да го преметне на свидетелската скамейка.

Сестра му се довлече в съдебната зала, като отбягваше погледа на Стив. Беше облечена в безформена басмена рокля, дълга чак до глезените и бели чорапи със сандали. Носеше мека кожена чанта, достатъчно голяма да побере двайсет кила хашиш. Косата й беше хваната отзад на конска опашка с шантава оранжева шнола. Зад бебешките й очила тъмните й очи изглеждаха далечни, сякаш гледаха към място, което тялото й беше напуснало, но където духът й още витаеше. Общото впечатление, помисли си Стив, е на жена, която яде прекалено много бургери и пие прекалено много кока-кола в промеждутъците между вдишването, инжектирането и пушенето на всякакви екзотични субстанции.

След като Джанис положи клетва, Цинкавич й зададе обичайните въпроси. Тя беше сестра на Стив Соломон, две години по-голяма от него. Израснала в Маями Бийч, изключена от гимназия за наркотици, посещавала смесен център от училище и мандра за проблемни деца в Пенсилвания. Изхвърлена, защото отглеждала марихуана в поле с люцерна и отворила полупрофесионален бордей в обора. Арестувана десетки пъти за наркотици, кражби и непристойно поведение плюс един път за хулиганство, когато се качила на покрива на полицейска кола и се изпикала върху предното стъкло. Не знаеше кой е бащата на Боби. Може да бил един откачен от Окала, който я смазвал от бой. Или пък шофьорът на камион, който я взел на стоп до Пенсакола срещу това да си вдигне краката на една отбивка малко след изхода за Локсли на магистрала 1–10.

Изваждаше цялото мръсно бельо направо пред очите на всички. Това беше единственият начин да попречиш на противника да очерни свидетеля ти при кръстосания разпит, Стив го знаеше. Макар че беше надут кретен, готов на всякакви подлости, Цинкавич не беше глупав и дотук правеше всичко, както трябва.

Стив погледна крадешком към Виктория. Обичайната непроницаема физиономия за пред съда — така както я беше учил. — Изглеждаше едновременно шокирана и отвратена от житейската история на сестра му. Съдия Рол изобщо не мигна. Чувала е много по-страшни неща, реши Стив. Но в същото време се почуди дали някоя сестра от родилното отделение не беше объркала работата преди трийсет и седем години. Може би истинската му сестра беше уважаван изследовател с научна степен, трудеше се в някоя лаборатория и всеки миг щеше да открие лекарство против рака.

Цинкавич се дотъркаля по-близо до свидетелското място.

— Какво съдейства за появата ти днес?

— Ти съдейства да ми измъкнеш задника от затвора — отвърна Джанис.

— Обещах ли нещо в замяна на свидетелските ти показания?

— Каза, че можеш да ми намалиш присъдата и да изляза под наблюдение.

— При какво условие?

— Ако кажа истината — отвърна Джанис.

Стив се опита да се успокои, но не можа. Всеки миг можеше да изстреля торпедото. Цинкавич го посочи с дебелия си пръст:

— Брат ти Стив Соломон имал ли е склонност към насилие?

— Още от малък.

„Мамка му! Почва се.“

Беше му взела парите. Сега щеше да го закопае с тях.

— Моля разкажете ни по-подробно, госпожице Соломон — каза Цинкавич.

— Когато бях на четиринайсет, Арни Липщиц ме нарече „дебела курва“ и Стив го спука от бой.

— Нямах точно това предвид.

— Тогава не бях дебела.

— Забравете Арни Липщиц. Брат ви посягал ли ви е някога?

— Не му стискаше.

Цинкавич изглеждаше изненадан.

— Никога ли не ви е бил?

— Нося нож от дванайсетгодишна. Щях да го обрежа още веднъж.

Цинкавич се вгледа продължително в Джанис. Не така го бяха репетирали. Стив дишаше малко по-спокойно, но само малко. С Джанис никога не знаеш кога ще извади ножа.

— Ами наркотици? — попита Цинкавич. — Виждала ли си брат ти да взема наркотици?

— Да, естествено.

Цинкавич се усмихна. Обратно по сценарий.

— Кога беше това?

— Горе-долу по същото време, когато наби и Липщиц. Дадох на Стив трева, после изяде половин кило сладолед с шамфъстък и си изповръща червата.

— Нещо по-скорошно?

— Не. Това го излекува. После дори цигара не запали.

Цинкавич прокара език по горната си устна. Нещо беше станало между репетицията и премиерата.

— А сега да поговорим за миналия януари. Госпожице Соломон, живеехте ли във ферма в Панхендъл?

— Ферма? — усмивката й разкри кафяви зъби. — Да, с приятелите ми отглеждахме марихуана там.

— Тогава ли брат ви лиши сина ви от вашите грижи и настойничество?

— Искате да кажете, дали Стив е взел Боби? Да.

— Брат ви насила ли ви отне детето?

Джанис повдигна рамене, двойната й брадичка се разтресе.

— Бях се надрусала през онази нощ.

Макар че краката му бяха стъпили на пода, Цинкавич се олюля напред назад като равин пред Стената на плача.

— Хайде, госпожице Соломон, искате да кажете, че не си спомняте онази нощ ли?

— Помня, че беше кучи студ през деня, задникът ми замръзна.

— А какво стана през нощта, когато се появи брат ви?

— Не знам. Бях в къщата и се тъпчех с екстази. Трябва да питате Руф.

— Това Руфъс Тигпен ли значи?

— Да Руфъс Тъпото.

— Къде е господин Тигпен днес?

— Мисля, че отиде до Делрей да вземе някакъв специален кетамин.

Цинкавич се насили да се усмихне, сякаш всички свидетели на щата се чупеха от съда, за да се занимават с нелегална дейност.

— Какво ви каза господин Тигпен за срещата си с брат ви през онази съдбоносна нощ?

— Протестирам, косвени показания — намеси се Виктория.

— Приема се — каза съдията.

— Ваша милост, според мен доказателството влиза в изключението за признания, направено в момент на силен афект.

— Забрави — отряза го съдията.

— Госпожице Соломон, без да ни казвате какво ви е казал господин Тигпен, в какво състояние се намираше той, когато говорихте с него онази вечер?

— Черепът на Руфъс беше пукнат.

— Аха — каза Цинкавич. Започва се.

— Не стана по-умен от това, да ви кажа — продължи тя.

— Видели сте господин Тигпен ранен след срещата му с брат ви?

— Да.

— Господин Тигпен каза ли ви нещо?

— Да.

— А докато ви говореше, развълнуван, сърдит или ядосан беше?

— Беше бесен.

— Повиши ли глас?

— Направо се дереше. От него шуртеше кръв като от заклано прасе.

Цинкавич се обърна към съдията.

— Мисля, че сме на прага на изключението за признание, направено в състояние на силен афект, при което косвените показания се приемат.

Виктория се накани да протестира, но Стив сложи ръка на рамото й.

— Остави го — прошепна той.

— Защо?

Стив невинно присви рамене, но тя го изгледа с ледено подозрение.

— Тъй като не чувам протест — каза съдия Рол, — приемам, че ищецът също като съда няма търпение да чуе продължението. Давайте.

Цинкавич сниши гласа си, явно си мислеше, че това му придава нотка на загадъчност.

— И какво по-точно ви каза господин Тигпен, докато лежеше и от него шуртеше кръв като от заклано прасе?

— Руф ме погледна и каза: „Тъпа путко, заключила си детето в клетка за кучета, но не си залостила бараката.“

Устата на Цинкавич увисна толкова, че спокойно можеше да глътне поничката цяла. Съдия Рол се извърна към Джанис, сякаш не вярваше на ушите си и искаше да чуе отново казаното. В залата се чуваше само бръмченето на вентилационната система.

Никой не помръдна.

Нито Виктория.

Нито Цинкавич.

Нито съдия Рол.

Стив погледна всеки един от тях. Всеки имаше свой живот. Сметки за плащане, коли за поправка, лекарски прегледи. Рутинните ангажименти на ежедневието. Но в този миг — застинал във времето, като насекомо в кехлибар — умовете им се съсредоточиха върху една и съща картина. Картина, която той беше сигурен, щяха да виждат отново и отново, както той я виждаше отново и отново.

Невинно дете, заключено в клетка за кучета в барака.

Най-накрая съдия Рол каза:

— Казахте, че денят бил мразовит?

— Дворът беше станал на ледена пързалка — отвърна Джанис.

Съдия Рол дъвчеше гумичката на молива си.

— Как беше облечен синът ви?

— Май с гащи и фланелка. — Съдията се вторачи невярващо в нея и Джанис добави: — Не бях много на себе си по онова време.

— В бараката имаше ли някакво отопление?

Джанис поклати глава.

— Ваша милост, нямате право да разпитвате свидетелката ми вместо мен — каза Цинкавич.

— Сядай и не мърдай. Свърших с теб.

Стив знаеше, че съдия Рол беше чувала истории за деца, възпитавани с гасене на цигари, държани гладни в домове, пълни с храна, подлагани на сексуален тормоз. Съдиите, ченгетата и следователите виждаха ужасяващи неправди и след време, предполагаше той, умовете им създаваха буферна зона, за да спасят психиката си. Но можеше ли човек наистина да не се шокира и да не се отврати от жестокостта към деца?

— А сега, да оставим глупостите и да караме по същество — продължи съдията. — Брат ви е дошъл във фермата, където сте се друсали и сте държали сина си като с животно — гол и на студа. Имало е кавга с господин Тигпен, който също е злоупотребявал с наркотици, след което брат ви е отвел сина ви в дома си, където се грижи за него, осигурявайки му сигурност и уют.

— Да, точно така е.

— Ваша милост, протестирам — каза Цинкавич.

— Иди да протестираш някъде другаде — съдия Рол се наведе към Джанис. — Госпожице Соломон, искам за миг да се поставите на мое място.

— Не и ако трябва да нося тоя син парцал.

— Какво бихте избрали: да поверя сина ви на грижите на държавата, или да направя брат ви негов настойник?

Въпросът на деня, помисли си Стив.

Въпросът за сто хиляди долара.

Виктория скочи на крака.

— Ваша милост, може ли да прекъснем за малко, преди свидетелката да отговори?

— Какво? — Стив не можеше да повярва. — Остави я да отговори.

— Млъкни.

— Какъв е проблемът? — попита съдия Рол.

— Само пет минути, Ваша милост.

Съдия Рол вдигна рамене и каза.

— Без мотане. Пет и обратно тук.

 

 

Когато излязоха в коридора, Виктория сграбчи Стив за вратовръзката, отвори вратата на дамската тоалетна и го вкара вътре.

— Хей! — запротестира той.

Във въздуха се носеше задушлива миризма на амоняк.

— Мислиш, че ще ти се размине ли? — попита тя.

— Кое? — той надяна невинна физиономия, с която не можа да я заблуди нито за миг.

— Ти ми кажи. Какво си направил, отвлякъл си Тигпен и изнудваш сестра си ли?

— Ти си луда. Да се връщаме. Един отговор ни дели от това да спечеля настойничеството.

— Не, един отговор ни дели от това да докладвам пред адвокатската колегия.

— За какво?

— Каквото и да си направил, няма да ти се размине. Следващия път, когато Джанис бъде арестувана, тя ще иде да реве пред Цинкавич. Ще те издаде, за да отърве кожата.

— Няма нищо срещу мен.

За такъв комбинатор беше ужасен лъжец.

— Няма да ми откраднеш началния удар, Соломон, независимо че се мислиш за много бърз.

— Боже, успокой се!

— Давам ти десет секунди да си признаеш.

— Или какво?

— Или се връщам обратно в залата и си правя отвод като твой адвокат и спирам делото, докато прокуратурата разследва поведението на сестра ти.

— Стига, Вик. Истината е следната: когато Джанис влезе в залата, не знаех какво ще каже.

— Напротив, знаел си. Знаеше и че Тигпен няма да се появи. Затова ми каза да импровизирам. Знаеше точно какво ще се случи.

— Просто имам добри инстинкти.

— Не чак толкова добри. Какво си направил, подкупи ли ги?

 

 

Прочутите инстинкти до един му казваха да мълчи. Знаеше колко много престъпници се прекарват, не от полицията, а от голямата си уста. Знаеше и колко неотстъпчива и праволинейна можеше да бъде Виктория. Така че никога нямаше да разбере защо й каза. Може би се надяваше, че любовта й към него ще натежи над накърнените й принципи? Някакъв изпит ли беше, на който тя нямаше как да не се провали?

— По дяволите, Стив! — продължи тя. — Какво накара Джанис да се обърне на сто и осемдесет градуса?

Той го изстреля направо:

— Сто хиляди долара.

— О, не! О, не! — тя клатеше глава. — Как можа?

— Взех ги назаем.

— По дяволите! Знаеш какво имам предвид. Как можа да подкупиш свидетел да лъже?

— Подкупих я да каже истината! Платих й да не лъже. Всяка дума, която каза, е истина.

— Това е оправдание.

— Да, но добро. Аз бях изнуден. Аз съм жертвата тук.

— Кажи го на съдията, когато се явиш пред колегията. Няма значение дали Джанис казва истината. Подкупването й е криминално деяние, нарушаващо етичните норми.

— Значи нормите не са верни — отвърна Стив.

— По дяволите! — погледът й беше изтерзан и ядосан. — И ти си толкова мръсен, колкото Пинчър.

— Да, но аз постъпвам справедливо. Разликата е доста голяма.

— Можех да спечеля и честно.

— Не можеш да си сигурна — отвърна тихо той. Той се приближи към нея, постави ръце върху раменете й и усети, че тя трепери. Всеки миг можеше да избухне в сълзи. Или да го целуне. Или…

Пляс! Удари му една плесница.

— Ох! Какво, по дяволите…

— Длъжна съм да кажа на съдия Рол.

— В никакъв случай. Да си чувала за поверителността на информацията между клиент и адвокат?

— Не важи за измама пред съда. Прочети „Нийл срещу Уилямс“.

— На нищо ли не те научих? Когато законът не работи…

— Не сме дошли да си играем. Етичният кодекс е задължителен.

— Ще загубя Боби и ще ида в затвора. Ще ми вземат разрешителното.

— Нямам друг избор.

— Можеш да избираш между това да постъпиш справедливо и да следваш един лош закон.

— Предупредих те, когато поех делото. Ще следвам стриктно правилата.

Той удари с ръка по плочките върху стената. Плочката не се счупи. Не беше сигурен за ръката си.

— Така ти е по-лесно, нали?

— Кое ми е по-лесно?

Ръката го заболя и взе да се надува, усети как слепоочията му пулсират.

— Да бъда изхвърлен, опозорен, да се разкарам от картинката. Това е доказателството, което ти е нужно, че си направила правилния избор.

— Омъжвам се за Брус, защото го обичам.

— Не си се променила от деня в затворническата килия. Все същия робот си, същия автомат.

— А ти си все същата неморална отрепка.

— Нямаш нито сърце, нито душа, Лорд. Sin alma o corazon.

— Не мога да повярвам, че дори за миг съм си представяла, че мога да бъда с теб.

— И аз — съгласи се той. — Ние сме абсолютно несъвместими.

— Пълни противоположности — каза тя.

— Кобрата и мангустата.

— Сбогом, Соломон! — каза тя, бутна вратата и се запъти към съдебната зала.