Пол Ливайн
Зелено дайкири (26)

25.
Целувката не е целувка

Къде, по дяволите, се бавеше?

Часовникът във формата на шлем на „Делфините“ от Маями върху бюрото на Стив показваше 10:37 и Виктория беше изчезнала по време на акция. Обикновено приключваше с половината работа за деня, преди повечето хора да са изяли овесената си каша. Или в неговия случай — шепа пастелито с гуаве^[1] и кафе „Кубано“.

Ами ако беше зарязала и делото, и него?

Никой не вдигаше в апартамента й, никой не вдигаше мобилния й. Вероятно беше прекарала нощта в къщата на Бигбай — мисъл, която още повече потискаше Стив.

„Да ме целуне и да спи с него. Никаквица!“

Сещайки се за Бигбай, Стив се почувства непочтен. Не по адвокатски, това се подразбираше. А като човек, а той не беше непочтен. Дори и като момче никога не беше свалял гаджетата на други момчета, изневерявал на бившите си приятелки или разтръбявал мъжките си подвизи. Лъжите му винаги бяха безобидни и лесно опровержими, все едно да преувеличаваш размера на пениса си.

„Къде, по дяволите, е тя?“

Стив имаше час с нови клиенти — публичността на делото „Барксдейл“ беше подгонило към него някой и друг пъдпъдък, — но не можеше да се съсредоточи. Продължаваше да си мисли за ЦЕЛУВКАТА. Чувстваше я. Вкусваше я. Физическото усещане витаеше върху устните му, преминаваше по тялото му и се запечатваше в ума му. Или каквото там беше останало от него.

„Какво, по дяволите, става?“

Умът му се върна към други целувки. Преди двайсет години лепна една на четиринайсетгодишната Сара Горовиц на балкона на киносалона, докато гледаха „Свидетел“. Спомни си как изчака Харисън Форд да запали колата си в обора, докато Сам Кук пееше, че не разбирал много от история.

Форд притисна Кели Макгилис в обятията си и двамата затанцуваха — дръзко прегрешение, тъй като тя беше амишка^[2] по произход, да не говорим и че наскоро беше овдовяла. Малкият Стив реши, че това е сцена, която възбужда мацките, забранена любов и тинтири-минтири. Точно когато Кук си признаваше, че не отбира нищо и от биология, Стив се наведе към пъпчивото лице на Сара. С издадени напред устни Стив я нацели като крилата ракета терористки лагер. За усилията си получи пълна уста с бонбони, кикотене и подигравки от връстниците си в продължение на седмици.

Споменът за филма го разстрои допълнително. Харисън Форд не получи момичето. Вярно на себе си, коравото ченге се върна в града. И вярна на корените си Кели Макгилис забърса един рус фермер с тиранти. Нещо като амишки Брус Бигбай. Всичко това доведе Стив до два обезнадеждаващи извода.

Може би противоположностите се привличат, но обикновено накрая се разделят.

И…

Щом Харисън Форд не може да спечели момичето, как той би могъл?

 

 

— Какво става, шефе?

Сеси влезе в кабинета му със сутрешната поща в една ръка и десеткилограмов дъмбел в другата. Днес беше облечена с бразилски джинси с от ниска по-ниска талия и изрязана тениска. Опитваше се да изглежда като Джей Ло или Шакира, или Талия — Стив все не можеше да ги запомни.

— Виктория да се е обаждала? — попита той.

— Защо?

— Защото закъснява.

— Лош шофьор — тя стовари пощата на бюрото му. — Следващият ти купувач ще бъде тук след половин час.

— Клиент, Сеси. Наричаме ги клиенти.

Тя повдигна рамене, трапецовидните й мускули потрепнаха.

— Виктория обикновено не закъснява.

Сеси престана да вдига дъмбела с една ръка.

— Какво ти става днес?

— Нищо. Нищо не е станало.

— Не съм казала, че нещо е станало. Защо си кисел?

— Не съм. Всичко е наред. Просто трябва да се подготвяме за процеса.

— Как мина вечерята?

— Равкдрайв остана възхитена от Виктория и иска да избяга с Бигбай.

— Значи преметна докторката?

— Не съм сигурен. Двамата с Вик не винаги бяхме на едно мнение.

— Каква изненада! — каза Сеси, като хвана дъмбела с другата ръка.

Стив прерови пощата. Чуваше как желязната банда се разгрява от другата страна на улицата. Или бяха те, или някой камион стоварваше скрап на асфалта.

— Какво е това? — Стив държеше квадратен плик от скъпа ленена хартия. Името и адресът му бяха изписани с калиграфски почерк.

— Отвори го и ще видиш.

— Това е твоя работа, Сеси. Да отваряш пощата, съдебните графици, чековете за депозит.

— Какви чекове?

Стив отвори плика и извади покана за сватба. „Брус Кингстън Бигбай и Виктория Лорд…“ Пъхна я обратно в плика, имаше странното усещане, че може да предотврати сватбата, като се престори, че няма такава покана.

„Какво става все пак? Какви са тези чувства?“

Чувстваше се като човек със странна болест без диагноза. Не усещаше болка, а предчувствие за неизбежна гибел.

 

 

Пет минути по-късно Сеси се беше върнала в чакалнята, тежестите дрънкаха, Стив чу бръмчене. Погледна нагоре и видя Хари Саш да влиза през отворената врата с моторизирания си инвалиден стол. Хари беше около четирийсетте, с малки лъскави очички, зъбат и с шкембе. Беше облечен в сива тениска на морски пехотинец, камуфлажни панталони и кубинки. Отзад на стола му се развяваше американското знаме и имаше призив: „Помогнете на ветерана от Гренада.“

— Няма да се занимавам с развода ти, Хари — каза Стив.

— Кой е казал нещо за развод?

— Всеки месец идваш и ми казваш, че искаш развод. Подавам заявлението, после двамата с Джоун се помирявате.

— Продължава да ми скача по топките, ама не съм дошъл за това.

Стив харесваше Джоун Саш, но знаеше, че можеше да ти надуе главата с вечните си приказки, че Хари трябва да се откаже от избраната професия на дребен мошеник.

— Тогава какво има? — попита Стив. — Вече ти казах, че няма да съдя родителите ти, че били грозни.

— Не само, че са грозни — отвърна Хари. — Ами че са имали наглостта да се възпроизвеждат.

— Забрави.

— Добре, но имам нещо ново, което ще направи и двама ни богати. Знаеш ли стриптийз клуба на Седемдесет и девета до моста? „Катеричките“?

— Не, не го знам.

— Странно, защото две от момичетата те препоръчаха. Не че бих отишъл при друг адвокат.

— Оценявам го, Хари. Кажи ми какво си намислил.

— Дискриминация. Става дума за яки мангизи.

— Слушам те и съм възхитен. — Стив каза две лъжи на цената на една. В действителност продължаваше да мисли за вкуса на устните на Виктория. И защо Кели Макгилис не се събра с Харисън Форд накрая? И ако се бяха събрали, дали той щеше да остане на село, или тя щеше да иде в града? Това беше трудното, ако се съберяха с Виктория, кой щеше да се промени, за да угоди на другия? И не беше ли живо самоубийство дори да храни подобни надежди? Тя щеше да се жени и в случай, че беше забравил — имаше релефна покана, която да му го напомни.

Хари Саш избръмча със стола си по-близо до бюрото му.

— Редовен клиент съм на „Катеричките“ от години, още откакто ченгетата затвориха „Чатала“. Имам членска карта — плащаш за десет танци в скута и получаваш един безплатно, точно като фрапучиното в „Старбъкс“. Но направиха ремонт и сега VIP ложата е на три стъпала и аз не мога да се кача.

— Е, и?

— Какво е и? Равен достъп до обществените сгради. Ще ги съдя за нанесени щети, искът ще е групов.

— От групата на мошениците ли?

— На инвалидите. Имаме правото да стигаме с количките си навсякъде. Живот, свобода и — Хари се хвана за чатала, — стремеж към щастие.

— Томас Джеферсън не е имал точно това предвид.

— Напротив. Не гледа ли филма с Ник Нолти? Както и да е, те нарушават правата ми. Заслужавам известна благодарност за това, че съм пролял кръвта си на чужда земя.

— Хари виждал си Гренада само в клуб „Мед“.

— Имам медали.

— От интернет. Стига, никога не си бил морски пехотинец, а инвалидният стол е само реквизит към фарса на бездомен ветеран.

— Кой казва?

— Тичаш. Караш кънки. Играеш волейбол на монокини плажа.

— Това е рехабилитация.

Стив беше готов да изрита Хари Саш от кабинета си, но вместо това каза:

— Тези танци в скута, за които си плащаш…

— … си плащах.

— Целувал ли си някога момичетата?

— Да не си луд? Аз дори жена си не целувам.