Пол Ливайн
Зелено дайкири (46)

45.
Синът на Хърбърт Соломон

Цинкавич се изправи и оповести официално:

— Джак Цинкавич от името на жителите на щат Флорида.

Не от името на всички, помисли си Стив, когато съдружничката му се изправи на крака.

— Виктория Лорд от името на Стивън Соломон.

Това съм аз, помисли си Стивън.

Намираха се в тясната съдебна зала на съдия Алтия Рол. Съдийката беше дребна чернокожа жена с бял кичур в късо подстриганата си коса. На бюрото й имаше две плюшени мечета. Стените бяха покрити с рисунки на шестокласници. На таблото имаше дузина фотографии, на които съдийката позираше с щастливи семейства, които току-що бяха осиновили деца. Тук нямаше съдебни заседатели, съдбата на Боби зависеше единствено от съдия Рол.

Животът на съдиите в съда за малолетни е шизофреничен, помисли си Стив. Изпращаха проблемни деца в изправителния център за противообществени прояви. Разглеждаха дела, от които можеше да ти се доповръща, известни като ОРД — отнемане на родителските права, — и отнемаха деца от жестоки или небрежни родители. И от време на време ощастливяваха семейства, които осиновяваха деца, които никой не желаеше.

Като Джак Цинкавич, отличникът на „Семейни грижи“.

Съдията вдигна поглед от папката си и се загледа в Стив.

— Ти си син на Хърбърт Соломон, нали?

— Виновен, Ваша милост. — Стив беше свикнал с този въпрос, но никога не знаеше какво ще последва. Понякога следваше тъжно поклащане на глава, друг път намръщване, а в редки случаи…

— Чудесен човек!

Стив въздъхна.

— Съдия със сърце — продължи тя.

— Бивш съдия — обади се Цинкавич, на масата му имаше отворена кутия с понички.

Стив видя, че имаше „Дулче де лече“, най-продаваната в Маями — пълнеж с канела и глазура, която завършваше с малко кафяво кръгче отгоре, като шоколадово кепе. Докато преглъщаше, осъзна, че е нарушил един от законите си — не беше обядвал, а до вечерята имаше няколко часа.

— Много съжалих, когато разбрах за проблемите на баща ви, господин Соломон — каза съдийката. — Бихте ли му предали много поздрави от мен?

— Непременно, Ваша милост — каза Стив. — Благодаря ви.

Цинкавич се изкашля.

— Съдия Рол, мога ли да попитам колко близки са били отношенията ви с бащата на ищеца?

— Никога не съм спала с него, ако това имате предвид.

Цинкавич отметна глава назад, при което няколкото му брадички се разтресоха.

— Не, разбира се, просто исках…

— Но ако ми беше предложил, не знам какво щях да направя.

— Просто се чудех колко близки сте били — каза Цинкавич.

— Колко дела си водил пред мен?

— Двайсет и пет.

— Била ли съм винаги честна към теб?

— Да, госпожо. Обикновено отсъждате в моя полза.

— Да, така е, макар че си голям досадник и пълен кретен.

— Да, госпожо.

— Печелиш, Цинкавич, защото „Семейни грижи“ почти винаги се грижат единствено за доброто на детето, а мен ме интересува само това.

— Разбирам, госпожо.

— Не познавам господин Стивън Соломон и не ме е грижа, дори баща му да е Уелският принц. Разбра ли ме?

— Мисля, че да, Ваша милост.

— Така че, докато си поговоря малко с джентълмена, защо не си запушиш устата с една поничка? — Съдия Рол се обърна към Стивън и смекчи тона си. — Не сме толкова официални от тази страна на реката.

— Виждам, Ваша милост.

— Беше ми за пръв път с баща ти.

— Моля за извинение?

— Първото ми дело беше пред Хърбърт Соломон. Никога не забравяш първия път.

Нито последния, помисли си Стив.

— Пътнотранспортно произшествие — продължи съдийката. — Мастилото върху дипломата ми още не беше изсъхнало и не можех да изложа нито едно доказателство. Всеки път двамата отракани адвокати скачаха и възразяваха. „Няма връзка“, „Косвени показания“, „Подвеждане на свидетеля.“

— Стар номер — каза Стив, — да стреснеш млад адвокат.

— Баща ти непрекъснато приемаше протестите им и казваше с провлечения си глас: „Внимавайте, мис Рол, задайте въпроса си по друг начин.“ Накрая ни извика при себе си. Мислех си, че ще ме изгони за некадърност, но вместо това той се обърна към онези мъже и им рече: „Бих искал да чуя въпросите на госпожицата, така че си затворете устата, защото следващия път, когато се обадите, ще ви задържа за обида на съда.“ Това много бързо ги накара да млъкнат.

— В негов стил е — каза Стив.

— Не винаги спазваше закона буква по буква, но със сигурност следваше духа му. Иска ми се да мисля, че и аз правя същото. — Тя отвори папката и се обърна към Цинкавич.

— Защо държавата смята, че ищецът не може да получи попечителство над племенника си?

Цинкавич дори не стана.

— Защото господин Соломон е неспособен да се грижи за специалните нужди на детето. Не позволи да му се направят изследвания и попречи на лечението на детето, което нашите вещи лица определят като задължително.

Детето, помисли си Стив. Толкова безлично като дело за собственост. Беше ли напомнил на Виктория да използва името на Боби, когато говори за него.

— Защото господин Соломон предоставя на детето неподходящи за възрастта му материали — продължи да мънка под носа си Цинкавич. — И защото има склонност към проява на жестокост и е извършил сериозни престъпления, докато си е присвоявал правата върху детето.

— Можеш ли да докажеш всичко това? — попита съдията.

Изглежда стъписана, реши Стив. Може би шокирана да научи, че синът на Хърбърт може да отстъпва по достойнства на баща си. Не беше първата, която стигаше до това заключение.

— Всяка дума, Ваша милост — Цинкавич сякаш се наду, макар че беше седнал. — Ще докажем, че присъждането на правата за настойничество на господин Соломон ще накърни и буквите, и духа на закона — той се ухили самодоволно.

— Не ми се мазни, Цинкавич. Госпожице Лорд, доколкото разбирам, вие не сте съгласна с характеристиката на вашия клиент.

Виктория се изправи. На Стив му се стори, че е притеснена. На непозната територия. Нов съдия, нов правен казус и огромна отговорност.

— Стив Соломон се държи прекрасно с Боби, Ваша милост — каза тя. — Той е чувствителен, любящ и всеотдаен. Вярно е, че Боби има специални нужди, но има и специални дарби. В хода на делото ще имате възможност да чуете и Боби и да се уверите в невероятния начин, по който работи умът му.

Точно така, помисли си Стив. Колко деца знаят двайсет и шест синонима на „пенис“ и двайсет и шест синонима на „вагина“, и то всеки да започва с различна буква?

— Ще се уверите колко много Стив обича Боби и колко много Боби обича Стив — продължи Виктория. — До финала на делото, мисля, че ще се съгласите, че Стив Соломон е страхотен любовник.

— Любовник? — попита съдията.

— Баща — поправи се Виктория, като се изчерви. — Имах предвид „баща“, естествено.

— Естествено. Добре, госпожице Лорд, да чуем свидетелските показания.

— Ищецът призовава доктор Лиса Равкдрайв като свидетел на обвинението.

 

 

Лиса Равкдрайв влетя през люлеещата се врата на съдебната зала, сякаш се канеше да отбележи гол. Косата й беше прибрана назад и беше сложила само малко розова пудра с цел да прикрие белега, който разсичаше бузата й, но така още повече го подчертаваше. Носеше черни обувки с равна подметка, костюм без излишни глупости и бяла блуза с жабо отпред — явно това беше опитът на Цинкавич да й придаде по-женствен вид. Вършеше същата работа като диадема на впрегатен кон.

Тонът на Виктория беше дружелюбен и спокоен, Стив си помисли, че и той трябва да пробва някой път. Попита Равкдрайв за образованието й, мина през колежа, медицинския факултет, практиката, специализацията и членството й в различни дружества. Направи й комплимент за високия й академичен успех и отбеляза колко невероятно е едновременно с това да си и добър спортист. Следващите няколко минути двете жени си побъбриха за лакроса.

— Още играя — заяви гордо Равкдрайв. Бръкна с ръце в джобовете си и извади две жълти топки.

Единствените топки, които Лиса Равкдрайв някога щеше да държи, помисли си Стив.

Виктория премина на монографиите, които Равкдрайв беше писала, изследванията, които беше ръководила, програмите, които беше стартирала в щатската болница „Рокланд“. Всичко беше много отпускащо, приличаше на рънър, който приспива вниманието на питчъра, преди да му открадне начален удар. Когато приключи с уводната част, Виктория попита:

— Какво точно е медицинското състояние на Боби?

— Не мога да кажа със сигурност, защото господин Соломон не се съгласи да му бъде направен цялостен преглед.

Точка за американския народ срещу защитата, помисли си Стив.

„Хайде, Вик. Не я оставяй да ти се измъкне.“

— Тогава ни кажете какво можете да направите за състоянието на Боби.

— Робърт е изключително гениално дете с аутистични синдроми от незнаен произход. Страхува се от непознати, има пристъпи на истерия и е недостатъчно социализиран. Тъй като причината за аутизма е неизвестна, не е възможно да се определи източникът на заболяването му. Знаем само, че е страдал от сетивно разстройство и недохранване, докато е живял при майка си — тя погледна към Стивън. — Става дума за Джанис Соломон, сестрата на ищеца.

Виновен по кръвна линия, помисли си Стив.

Равкдрайв пусна топките за лакрос обратно в джобовете си.

— Трябва да изследваме Робърт, за да разберем дали е засегната централната му нервна система или страда само от психическо разстройство, което подлежи на лечение. Това е ключът към изясняването на източника на ехолалията, анаграмите, лекотата на заучаване на чужди езици. Точно поради тази причина Робърт е толкова важен, Ваша милост. — Равкдрайв се обърна към съдия Рол. Беше изпълнена с ентусиазъм. Свидетелите винаги се ентусиазираха, когато ги оставиш да се разприказват за страстите си.

— Ако дясната половина на мозъка му бъде стимулирана, без това да доведе до увреждане на централната нервна система, вероятно ще можем да го повторим и при други пациенти чрез медикаменти или хормони. Мисля, че можем да отключим Рейнмен у всички нас. Можете ли да си представите какво би било да си спомняте дума по дума всичко, което някога сте чули?

— Повечето от нещата, които чувам, предпочитам веднага да забравя — отвърна съдийката, — но разбирам какво искате да кажете.

— Да обсъдим доклада за защита на детето, който сте подали в съда — каза Виктория.

— С удоволствие — отвърна доктор Равкдрайв. Вече се беше разпалила.

— Отправяте някои много критични забележки към господин Соломон.

— Не всеки го намира за толкова сладък като вас.

— Какво искате да кажете? — прекъсна я съдийката.

— Сгодени са. — Равкдрайв повдигна вежди в израз на неодобрение.

Съдия Рол се усмихна.

— Поздравления. Чудесна двойка сте.

Цинкавич остави поредната поничка.

— Моите съболезнования, госпожице Лорд.

— Всъщност… — понечи да кажи Виктория.

— Недей — прошепна й Стив. Но знаеше, че би могла да излъже съдия толкова, колкото и да удуши котенце.

— Не сме сгодени — каза Виктория.

„По дяволите! Само не се впускай в обяснения.“

— О? — съдия Рол изглеждаше объркана.

Виктория се изчерви.

— Вече. Бяхме. Тогава. Но вече не сме.

„Оплете се. Сигурен знак, че новобранецът лъже.“

— А огромният камък на пръста ви? — попита съдийката.

— Вече съм сгодена за друг.

— Това доказва правотата ми — каза Равкдрайв на съдийката. — Господин Соломон не става за семейство и не е способен на продължителни връзки. — Тя се обърна към Виктория. — Надявам се, че е господин Бигбай. Той повече ми харесва от този развей прах.

— Добре, да се върнем към делото — намеси се строго съдия Рол. — Докторе, интересува ме дали господин Соломон става за родител, а не за съпруг.

— Господин Соломон изобщо не е подготвен да се грижи за Робърт, Ваша милост. Момчето има нужда от изследвания и лечение под постоянен лекарски контрол. Щатска болница „Рокланд“ е идеалното място за него.

Все още с пламнали бузи Виктория попита:

— Прилагате ли поведенческа терапия в „Рокланд“?

— Малко. Но всъщност не разполагаме с персонал с подходящата квалификация.

— Макар да е доказано, че поведенческата терапия е най-доброто лечение за аутизъм.

— Можете да кажете това на губернатора и да ни осигурите допълнително финансиране. Дотогава ще се радваме да сме една от водещите болници в провеждането на най-агресивните нови терапии.

— Медикаментозни терапии ли?

„Браво! Продължавай така.“

— Медикаменти, витамини, хормони.

— Разкажете ни повече за това.

— Свръхдози магнезий и витамин В–6 плюс някои нови синтетични полипептиди.

— Какви са резултатите?

— Досега успехът е доста ограничен. Затова и продължаваме да работим толкова усилено.

— За да сме наясно дотук, тъй наречената от вас „терапия“ всъщност означава изпробването на експериментални лекарства, така ли?

— Когато медикаментозната терапия е успешна, тя се оказва добро лечение.

По дяволите! Докторката не се поддава.

— А когато се провали? — продължи Виктория. — Тогава какво се оказва?

— Протестирам. Това е заяждане — Цинкавич обърса канелата от устата си.

— Отхвърля се — каза съдия Рол.

— Неуспешната терапия е първата стъпка към намирането на успешна терапия — отвърна Равкдрайв, без да отстъпва.

„Наистина си я бива. Но ти си по-добра, Вик. Размажи я!“

— Какво ще кажете за лечението на болни от аутизъм деца с „Репленгрен“?

Това стъписа Равкдрайв и я накара да се замисли, преди да отговори.

Стив се молеше да не излъже. Ако излъжеше, нямаше как да я изобличат.

— Репленгренът още не е одобрен от Федералната агенция за контрол над храните и лекарствата — отвърна спокойно Равкдрайв.

Не излъга. Но не отговори и на въпроса. Давай, Вик!

— Не е одобрен, защото уврежда двигателните функции на лабораторните плъхове, нали така, доктор Равкдрайв?

— При прекалено големи дози, много по-големи от тези, които някога биха били предписвани на човек.

— Което не връща отново на въпроса: давате ли „Репленгрен“ на пациентите си?

— В „Педро Мало“, Буенос Айрес, изпробвахме „Репленгрен“ на хора при стриктен контрол и резултатите бяха обещаващи.

„Пак не отговори на въпроса. Не забелязахте ли, Ваша милост?“

— Въпросът ми няма нищо общо с Буенос Айрес. Давате ли „Репленгрен“ на пациенти в щатска болница „Рокланд“ във Форт Лодърдейл, където сте длъжни да спазвате разпоредбите на Федералната агенция за контрол над лекарствата и храните?

Бузите на Равкдрайв пребледняха, от което белегът от лакрос изпъкна още по-силно.

— В един съвършен свят никога нямаше да има експериментални лекарства. Щяхме да вкарваме данните в компютъра и оттам да излиза лек за всяка болест. В един съвършен свят всеки родител би имал средства за най-добрите медицински грижи. Всяко дете, болно от аутизъм, би имало личен терапевт. Но светът не е съвършен.

Съдийката се изкашля.

— Доктор Равкдрайв, вие не отговаряте на въпроса.

Цинкавич толкова бързо скочи на крака, че събори нахапаната поничка на пода.

— Ваша милост, може би е време да направим кратка почивка.

„Браво, Финк. Хвърляш спасително въже на свидетелката си.“

— Време е да седнеш и да се успокоиш — каза му съдията.

— Лекарите трябва да поемат рискове — каза Равкдрайв, по челото й лъснаха капчици пот. — Родителите трябва да гледат към общото благо. Сабин направил ваксина от полиомиелит на затворници през 1950 година. Някои се парализирали, но хиляди деца били спасени от заразата. Същото е и с маларията и жълтата треска. Ако зависеше от мен, всички затворници щяха да бъдат подлагани на медицински тестове.

Виктория се приближи до свидетелката.

— Не говорим за затворници. Говорим за единайсетгодишно момче.

— Можем да научим толкова много от Робърт! Децата също имат дълг към обществото. — Тя пъхна ръка в единия си джоб и извади едната топка за лакрос, пъхна другата в другия и извади и втората. Ако станеше прекалено напечено, щеше да се наложи да се намеси и Стив.

— Ако Соломон не беше толкова голям егоист, можехме да измислим нещо — продължи Равкдрайв. — Но той не дава и дума да стане. „Няма да забивате игли в малкия Боби“. Не, той е прекалено ценен. Забивайте си иглите в някой друг. Никой не иска да поеме риска. Но всеки иска да се възползва от резултатите.

Цинкавич се мъчеше да измисли някакво възражение, но след като не успя, каза:

— Ваша милост, мога ли да се приближа?

— Млъкни, Цинкавич — отсече съдията.

— Ще ви попитам нещо, госпожице Лорд — продължи Равкдрайв. — Ако едно дете има редки антитела в кръвта си, антитела, които могат да спасят човешки живот, нямаше ли да е негов дълг да даде кръв? Същото е и с Робърт. Знаете ли колко рядко е заболяването му? Никога не съм виждала подобен обект за изследване.

— „Обект“? — попита Виктория. — Като морско свинче или лабораторен плъх.

— Това е просто семантика. С това се занимавате вие, адвокатите. Звучите точно като Соломон. Може би е трябвало да се омъжите за него.

Сега двете топки бяха в едната ръка и се удряха една в друга.

„И кой е откраднал репленгрена, капитан Куийг^[1]“

— Репленгрен — повтори Виктория. — Още не сте отговорили на въпроса ми. Изпробвате ли неразрешено лекарство върху децата в „Рокланд“?

— Федералната агенция може да се произнесе всеки момент. До ден-два лекарството може да бъде одобрено.

— А дотогава?

Топките се удряха една в друга.

— Откъде бих могла да го взема?

Последно забавяне. Битката е към края си, последният защитник на Аламо. И като стана дума за Мексико…

— От Карлос — каза Виктория. — От „Сан Блас Медико“, Гуадалахара, Мексико. Не го ли купувате оттам?

Равкдрайв отвори уста — празна черна паст, — но от нея не излезе нищо.

Съдия Рол се изкашля.

— Докторе, разбирате ли въпроса?

Пак нищо.

— Доктор…

— Да, по дяволите! Използвам „Репленгрен“ и някой ден ще ми благодарят за това. Някой ден ще ме извикат на трибуната и ще ми дадат късче лъскав метал, защото съм имала смелостта да кажа, че земята е кръгла, когато всички глупаци са я смятали за квадратна. Седя със семействата. Виждам разбитите сърца, съсипания живот на хората. Дали на Стивън Соломон изобщо му пука за това?

— На Стивън Соломон му пука за Боби — каза Виктория.

— Вие не разбирате! Той също не разбира. Затворниците, които са били ваксинирани против полиомиелит, заразените с малария и жълта треска — те са герои. Робърт също може да стане герой. И то най-вероятно без това изобщо да му навреди. Може да промени хиляди животи. Може да се окаже брънката, която търсим. Ето това искам аз. Какво лошо има в него?

— Лошото е — отвърна Виктория, — че не вие избирате героите, доктор Равкдрайв. Те решават сами дали да станат герои.