Пол Ливайн
Зелено дайкири (33)

32.
Покойният Руфъс Тигпен

— Току-що отхвърли споразумение, без да се консултираш с клиента ни, а? — попита Стив.

— Катрина ще направи каквото й кажа — отвърна Виктория. Стояха пред вратата на Цинкавич.

— Беше ужасно арогантно.

— Да. Звучи като нещо, което ти би казал.

— Това е минало. Реших да заприличам на теб.

— Не ставай прекалено принципен. Имаме да водим дело за убийство.

— Е, и?

— Не се дръж като страхливец, Стив.

— Боже, създал съм чудовище!

— Не съм се отказала от моралните си принципи. Просто ставам по-прагматична. — Тя почука два пъти на вратата и завъртя топката преди някой да каже „Влез“.

Джак Цинкавич, разплут и безформен, седеше на стола зад обичайното метално бюро, близо до ръката му имаше кутия, пълна с понички. Мъж в оранжев гащеризон седеше на стол с права облегалка, глезените му бяха закопчани с белезници.

Покрай стената имаше картонени кутии, претъпкани с дела на малолетни, остатъци от безкрайни семейни несгоди в Маями. На перваза на прозореца имаше една дузина плюшени животни, играчки за малките свидетели, които се тълпяха тук заедно със социални работници, временни настойници и ченгета.

— Виж кой е тук! — провикна се Цинкавич и грабна една поничка с глазура. — Умникът и принцесата.

— Какво искаш? — попита Стив. — Имаме много работа.

— Познаваш ли този човек, Соломон? — Цинкавич посочи с поничката мъжа със затворническия гащеризон.

Стив го погледна. Гонеше четирийсетте. Бръсната глава.

Затворническа бледност и грозен белег. — Никога не съм го виждал. Какво е направил?

— Трафикант на кокаин. Вчера са го хванали. Присъди за автокражби, домашно насилие. — Цинкавич захапа поничката и продължи да говори с пълна уста. — Ами ти, Тигпен, познаваш ли този кретен?

Мъжът с оранжевия гащеризон се размърда.

— Това е езичникът — каза той.

Цинкавич облиза захарта от устните си.

— Имам една добра и една лоша новина за теб, Соломон. Добрата новина е, че Руфъс Тигпен не е мъртъв. Лошата е, че може да свидетелства срещу теб.

— За какво? Не го познавам.

Тигпен вдигна свободната си ръка и обърна глава. Възморав белег се спускаше като замърсен поток от върха на главата му чак до хрущяла на ухото.

— Разби ми черепа, шибаняко. В нощта, когато отвлече момчето.

Стив си го спомни: побъркания овчар с извитата гега. Имаше дълга брада и коса до раменете и миришеше като мокро куче.

Какво му повтаряше вечно баща му: „Миналото се лепва на човека като кал по подковани обувки.“

— Господин Тигпен е жертва на агресивното ти поведение — каза Цинкавич. — И доста убедителен свидетел.

— Стив Соломон не е агресивен човек — заяви Виктория.

„Моята вярна съдружничка! Скача да ме защити.“

— Вие не го познавате добре, госпожице Лорд — отвърна спокойно Цинкавич. — Отскоро сте с него, нападна ме в съдебната палата. А когато е отвлякъл детето…

— Спасих Боби — поправи го Стив.

— Тихо — прекъсна го Виктория. — Остави на мен.

— Независимо от мотивите му — продължи Цинкавич — той е нанесъл тежка телесна повреда, счупил е черепа на господин Тигпен. Въпрос на време е да започне да излива яростта си и върху момчето.

— Това са глупости! — Стив направи крачка към Цинкавич, но Виктория го сръчка в ребрата и той спря.

— Виждате ли — Цинкавич размаха покрития си с пудра захар пръст към Стив. — Представляваш непосредствена заплаха за племенника си. Отказваш му медицинско лечение. Влачиш го на аутопсии. Представата ти за домашно обучение се свежда до абонамент за „Плейбой“. — Дебелите му бузи се разтегнаха в мазна усмивка. — Често казано, Соломон, според мен ще ти е трудно да осиновиш пудел, камо ли дете.

Стив кипеше вътрешно, но следваше заповедите на съдружничката си. Щеше да държи голямата си уста затворена. Но не можеше да разбере защо Цинкавич разкриваше доказателствата си. Също като Пинчър. Двете дела нямаха нищо общо помежду си, но сякаш имаше нещо нагласено във всичко това.

„Преди да тръгнеш, Соломон, един човек иска да те види.“

— Стив Соломон е идеален родител за Боби — отвърна Виктория. — Мога да го потвърдя.

— Аз пък имам свидетел, който ще ви обори и ще свидетелства, че господин Соломон не става за родител — изстреля в отговор Цинкавич.

— Кой? — попита Виктория.

Цинкавич се ухили.

— Според правилата не съм длъжен да ви го кажа.

— Ако знаеше името на свидетеля си предварително, израз на добра воля е да ни го кажеш — каза Виктория.

— „Израз на добра воля“? Вие нова ли сте? — Цинкавич се разсмя и коремът му се разтресе, като копчетата на ризата му едва не изхвърчаха. — Тук не пипаме с кадифени ръкавици. Сграбчваме право за гърлото.

— Ако това е всичко, ние ще тръгваме — каза Виктория.

— Има още нещо — каза Цинкавич и натисна копчето на интеркома. Миг по-късно едно униформено ченге дойде и помогна на Тигпен да стане от стола си.

— Длъжник си ми, шибаняко! — изръмжа той, като погледна Стив право в очите, докато влачеше крака към вратата и белезниците му подрънкваха.

Цинкавич си взе още една поничка, този път шоколадова със захарни пръчици отгоре. За Стив, истински пурист по отношение на поничките, това беше прекалено, все едно да сложиш червило на Мона Лиза.

— С оглед на нетърпящите отлагане обстоятелства, че малкият Робърт живее в изключително опасна обстановка — добави Цинкавич. — Изместих делото по спешност за другия понеделник.

— Невъзможно! — каза Стив, нарушавайки обета за мълчание. — Подадохме иск делото „Барксдейл“ да се гледа по бързата процедура. В понеделник започва процесът.

— Затова заседанията са насрочени от шест до десет вечерта.

— Не става. Вечерите ми трябват, за да се подготвя за следващия ден.

— Не и ако се споразумеете за присъдата. Разбрах от достоверен източник, че господин Пинчър ти е направил щедро предложение.

— Значи такава била играта. Какво получавам, ако изтъргувам Катрина?

Цинкавич поклати глава и се престори на учуден:

— Ако намекваш, че е танто за танто…

— Хайде, казвай, какво е? Боби? Разменяте Катрина за Боби ли?

Цинкавич подбираше думите си толкова внимателно, колкото бижутер — диаманти:

— Евентуално мога временно да предложа споделена опека и ти да станеш настойник.

— Какво, по дяволите, значи това?

— През седмицата в държавно заведение, през празниците с теб. След няколко месеца на изследване и лечение Робърт може да живее изцяло при теб.

— Мислех, че съм прекалено опасен — каза Стив.

— Ще ходиш на терапия и ще има редовни посещения от „Семейни грижи“, но без излишен тормоз.

— Каква скалъпена история!

— Има за всекиго по нещо — каза Цинкавич. — Господин Пинчър печели делото „Барксдейл“, а ти — племенника си.

— Прав бях за теб, Цинкавич.

— Стив, недей — предупреди го Виктория.

— Надуших те, че си двуличник още от първия ден — каза Стив, като пристъпи напред. — Блюдолизец. Лъскаш обувките на Пинчър и му напомняш да си вдигне ципа на панталона. Изобщо не ти пука за Боби.

— Стив, остави го — каза Виктория.

— Не, ти не разбираш, Вик. Баща ми мислеше този кретен за голяма работа. Но инстинктът ми не ме излъга. Оказах се прав. Старият Хърбърт сгреши. Знаеш ли колко се радвам?

— Доволен съм, че ще оправите отношенията си като баща и син — отвърна сухо Цинкавич. — Да приема ли, че отхвърляш предложението ми?

— Можеш да заложиш дебелия си задник за това.

— Добре. Честно казано, предпочитам да видя как губиш, а ти ще загубиш. Ще те осъдят за тежка телесна повреда, влизане с взлом и отвличане на дете в окръг Калхун. Ще си загубиш правата, племенника и малкото, което е останало от репутацията ти.

— Някои хора се засрамват от лицемерието си, Амеба, но ти носиш твоето като медал.

— Ако няма друго, господин Цинкавич — каза Виктория, — ще се видим в съда за малолетни другия понеделник.

— Ние?

— Ще представлявам господин Соломон.

Стив я погледна. Какво стана с: „Никога не съм водила дело за настойничество!“

— Водила ли си някога дело за настойничество? — попита Цинкавич.

— Аз съм адвокат, универсален играч съм — каза тя, повтаряйки дословно думите на Стив. — Мога да играя от всяка позиция, не ме е страх нито от делото, нито от отсрещната страна.

Стив усети странна смесица от емоции. Благодарност към Виктория и отчаяние за Боби. Тя се качваше на борда, но дали това не беше потъващ кораб? Ако имаше идея как да спечели делото, с удоволствие щеше да я чуе, защото на него не му хрумваше нищо. Двамата щяха да водят дело за убийство всеки ден и дело за наставничество всяка вечер и доколкото можеше да предположи, щяха да ги размажат и в двете.

Ставаше и още нещо много странно, помисли си той. Виктория започваше да говори като него, а той започваше да мисли като нея.

— Ако се обвържете със Соломон, може доста да си навредите, госпожице Лорд — каза Цинкавич.

— Благодаря за професионалния съвет — отвърна тя.

— Никога няма да успеете в този град, ако хората разберат, че сте адвокат на Соломон или още по-лошо — че сте му съдружничка.

— Не ме е грижа какво мислят хората — отвърна тя. — Няма да жертвам идеалите си, за да постигна нечия чужда дефиниция за успех — после се обърна към Соломон и се усмихна. — Нали така, съдружнико?

 

Списъкът със задачи на Стив

1. Да благодаря на Виктория (без да се престаравам)

2. Да дискредитирам Равкдрайв. КАК???

3. Да неутрализирам Тигпен. КАК???

4. Свидетелят на Цинкавич. КОЙ Е???

5. Да разпитам бракоразводния адвокат на Барксдейл.

6. Да купя прошуто^[1] (от „Парма“)

7. Да притисна Катрина със собствените й думи: „Двама са прекалено много за едно убийство.“

8. Да платя на Сеси (със задна дата).

9. Да казвам на Боби, че го обичам (всеки ден).