Пол Ливайн
Зелено дайкири (55)

54.
Последният ден

Стив и Боби бяха изкачили двете стъпала на преддверието на „Манекените“, когато ги удари първата вълна на пехотата.

— Стив, имам нужда от теб! — извика Лекси. Дългата й руса коса, обикновено права като дъска за гладене, днес беше цялата бухнала. Беше облечена с яркорозови ултракъси шорти и бял потник.

— Виж ме! — нареди му тя, като протегна дългата си гола ръка. Китката й беше обвита с кожена шина.

— Не се занимавам с травми от ролери — отвърна Стив, без да спира. Ако се забавеше, щеше да събере половин дузина безплатни клиенти, преди да стигне до стълбището.

— Това е трудова злополука — заяви Лекси.

— Намерила си си работа? — Вече минаваше през регистратурата. Една погрешна крачка, и щеше да е антилопа гну сред лъвове.

— На половин работен ден. Телефон 1–800-СВИРКИ.

— Операторка на секстелефон ли си?

Стълбите се показаха. Толкова примамлива като плажа за кубински салове.

— Лесни пари — каза Лекси. — По цял ден само мастурбирам.

— Мастурбиране — каза Боби. — Анатомично търкане.

— Но ако го правиш по десетина пъти на ден, пет дни в седмицата, свършваш с изкълчване на китката — Лекси вдигна шината си за нагледно доказателство.

Стив наруши собственото си правило и спря в подножието на стълбите.

— Наистина ли го правиш? Мислех, че се преструват, като охкат и ахкат.

— Да не би ти да си Стив Жребеца, който се обажда в три посред нощ?

Преди Стив да успее да й отговори, близначката на Лекси Рекси излезе от съблекалнята с токчета до небето на „Джими Шус“. Носеше същите ултракъси шорти и същата бухнала отгоре прическа.

— Стив! Арестуваха ме!

— Кой? Защо?

— За шофиране в нетрезво състояние, можеш ли да повярваш? Бях обърнала само четири-пет черни руснака. Те са като млечни шейкове, нали? Плюс това ме обвиниха за възпрепятстване на справедливостта.

— Защо?

— Изядох си бикините.

— Била си с бикини?

— Прашки. Материята уж абсорбирала алкохола и премятала балона, дето духаш, но пак духнах на нула цяло и девет. Какво да правя?

— Следващия път си сложи боксерки.

Стив се заизкачва по стълбите, но някой го дръпна отзад. Джина го беше хванала за пеша на сакото с едната ръка и развяваше някакъв син документ в другата.

— Стив, можеш ли да съдиш мъртвец?

— Ако е оставил наследство. Защо?

— Излизах с един богат старец и се опитах да се направя на Анна Никол Смит.

— И го уби?

— Не, разбира се. Каза, че ако си легна с него, щял да ме спомене в завещанието си. Така че спах с него и познай какво — взел та умрял.

— Поздравления.

— Не. Чети! Параграф седемнайсет.

Тя тикна документа пред очите му и той прочете на висок глас:

— „Накрая обещах на госпожица Джина Капрето да я спомена в завещанието си: Здрасти, Джина!“

 

 

Чакалнята беше празна, ако не се брои надуваемата Памела Андерсън на бюрото. Стив и Боби минаха покрай нея и влязоха в кабинета.

— Четирийсет и пет… четирийсет и шест… Здрасти, шефе!

Цялата потна и зачервена Сеси правеше лицеви опори с крака на стола на Стив и ръце на пода, вените по врата й пулсираха. Носеше срязани джинси и накълцана тениска. Три пръста на всеки крак бяха накичени с пръстени с фалшиви диаманти.

— Четирийсет и седем, четирийсет и осем… Здрасти, Боби… Бритни Спиърс.

— С РИБНИ ПРЪСТИ — изстреля в отговор Боби.

— Браво! — каза Сеси. — Четирийсет и девет… петдесет! — Ритна стола и застана на ръце, окичените й с диаманти пръсти сочеха към тавана, и тя започна да прави вертикални лицеви опори, после се преметна напред и се приземи на краката си.

Стив погледна бюрото на Виктория. Няколкото юридически тома, които беше донесла, бяха подредени в три кашона. Макар че никога не се беше женил, си представи, че вероятно човек се чувства по същия начин, когато е пред развод. Скоро една частица от него щеше да си отиде.

Сеси грабна една кърпа и я уви около врата на Боби.

— Хей, умнико, разбрах, че оставаш при чичо си.

— Догодина пак ще ходим в съда и той ще ме осинови — каза Боби. — И ще му викам „татко“, вместо „чичо Стив“.

Стив грабна календара от бюрото си.

— Сеси, къде са срещите ми?

— Нямаш такива — отвърна тя.

— Никой ли не се обади?

— „Мастър кард“. Анулирали са ти картата.

— Не разбирам. Къде са новите клиенти? Току-що спечелих голям процес за убийство.

Вратата се отвори и Виктория влезе.

— Искам да кажа, току-що спечелихме голям процес за убийство. Здрасти, Вик!

— Трябва да поговоря с теб — каза тя. — Може ли да се разходим?

Беше облечена с карирана пола, която му напомни за нещо. Какво ли беше то?

„Първият ден. Така беше облечена, когато ни пратиха в затвора. А днес е последният ден.“

По-късно, когато Стив си спомняше този момент, той щеше да види отново лицето й. Разтревожено. Подпухнали очи. Разрошена коса. Не много сън и вероятно часове плач. Но тогава не обърна особено внимание. Беше прекалено погълнат от собствените си несбъднати мечти за скъпо платена адвокатска практика.

— Няма логика. Спечелихме важно дело, а това място е като морга.

— Но си е така — отвърна Сеси. — Не спечели делото „Барксдейл“. Или поне хората не смятат, че ти си го спечелил. Вчера бях в съда и всички говореха, колко страхотно било, дето Пинчър разбрал, че клиентката ти е невинна, а ти не си. Казаха, че щял да се кандидатира за губернатор като състрадателен прокурор.

— Не мога да повярвам. Вик, можеш ли да повярваш?

— Може ли да поговорим? Моля те.

Телефонът иззвъня и Стив каза:

— Може да е нов клиент.

Сеси вдигна:

— Адвокатска кантора „Соломон и Лорд“…

Поне още няколко минути, помисли си Стив.

— Граждански и наказателни дела — продължи Сеси. — Говорим испански…

— Стив… — каза Виктория.

— Да, Ваша милост — отвърна Сеси по телефона.

— Чакай — обърна се Стив към Виктория, опитвайки се да чуе. Когато се обажда съдия, обикновено не го прави, за да похвали адвокатските ти умения.

— Да, сър. Веднага ще му предам, Ваша милост — каза Сеси и затвори.

— Какво? — попита Стив. — Кой беше?

— Съдия Гридли. Бесен е, защото закъсняваш за последното заседание по делото на Саш.

— Какво последно заседание! Не си го записала в графика ми.

— Искаш аз да ти записвам всички места, на които трябва да ходиш?

— Това ти е работата!

— Не ми крещи. Не съм ти робиня.

— Виктория, ела. Трябва да представляваш жената на Хари.

— Защо?

— Разводът на семейство Саш. Гридли иска да има представители и на двете страни, макар че няма претенции. Ще внеса споразумение за разделяне на имуществото. Хари и Джоун ще кажат, че ще го подпишат, и след пет минути ще сме излезли оттам.

— Тогава ли ще говорим? — попита тя, но Стив вече я дърпаше към вратата.