Пол Ливайн
Зелено дайкири (35)

34.
Прошуто и пъпеш, сладко и солено

— Много тънко режеш прошутото — каза Виктория.

— Откога някой на име Лорд е толкова сведущ на тема прошуто? — попита Стив.

— А твоето име, Соломонте?

Стояха един до друг край плота в кухнята му. Той внимателно приготвяше брускети ал прошуто, а тя го надзираваше.

— Евреите и италианците разбират от храна — каза той. — Това е първокачествено прошуто от Парма. Трябва да е тънко като хартийка, за да се топи върху езика.

Виктория наблюдаваше как Стив реже розовото месо с прецизността на хирург. Навън слънцето беше залязло и вятърът удряше листата на палмите в прозорците.

— Когато бях дете, майка ми сервираше прошуто върху пъпеш като ордьовър на официалните си вечери — каза тя.

— Страхотна комбинация. Сладко и солено.

Като нас двамата, помисли си тя. После пропъди тази мисъл.

— От колко време готвиш?

Той я погледна укорително:

— Знам какво правиш.

— Какво?

— Този внезапен интерес към храната. Опитваш се да ме откъснеш от делата.

„Хвана ме. Наистина ли ме познава толкова добре?“

— Трябва да подготвим Боби за даването на свидетелски показания — каза той.

— Сигурен ли си, че искаш Боби да свидетелства!

— Трябва да каже на съдията, че иска да остане при мен.

— Но това е рисковано. Когато Боби се притесни, кой знае какво може да каже.

Стив обели една скилидка чесън с пръсти.

— Тук ще трябва да се наложа като по-старши. Боби ще свидетелства.

— Аз мога да съм по-обективна от теб.

— Но аз съм заложил повече, така че аз решавам. Пък и интуицията ми подсказва, че ще се справи много добре.

— Пак ли?

— Непрекъснато ти повтарям, вслушвай се във вътрешния си глас.

— Моят вътрешен глас ми подсказва, че съм гладна. — Тя посочи тънките бели ивички, които минаваха по месото. — Това сланина ли е?

Той отново я изгледа изпитателно.

— Не сменям темата — възпротиви се тя. — Питам, защото гледам какво ям.

— Само колкото за вкус.

Изкушена, тя грабна едно тънко парченце месо, лапна го и затвори блажено очи.

— Ммм, вкусно! — Взе по-голямо парче, постави го на езика си и замърка: — Много вкусно…

— Ако го направиш още веднъж, ще те съдя за сексуален тормоз.

Тя лапна пръста си, облиза го, за да се наслади за последно на аромата и каза:

— Вкусно. Съди ме, Соломон — взе една скилидка чесън, разгърна я върху парче чиабата. — Ще топлиш ли хляба?

— Няма да го топля, ще го изпека. Грилът го прави хрупкав. Добрата храна е комбинация от вкусове и консистенция. Като прошутото с пъпеш на майка ти.

— Противоположностите понякога много добре си пасват — каза тя.

Той я погледна, но не пое топката и не хукна с нея.

— Доколкото разбирам, двамата с Брус не готвите много.

— Не ме бива в кухнята, а Брус си пада най-вече по кисело мляко и зеленчуци.

— За мен яденето е чувствена наслада. Запълва липсата на останалите.

— Без тези номера, Соломон. Как е съдебната стенографка с руднициците?

— София? Не се виждаме вече.

— Защо?

Той повдигна рамене.

— Нямаше за какво да си говорим.

— Говорите? Възможно ли е да порастваш пред очите ми?

— Не, това е само временна фаза.

— Обади ли се на Джаки?

Той сипа зехтин върху намазаната с чесън чиабата и я сложи върху грила.

— Ще й се обадя, когато ми остане време.

Толкова добре умееше да увърта в съдебната зала и толкова прозрачен лъжец се оказа в кухнята!

Минутка по-късно той махна чиабатата от грила, добави прошутото и още няколко капчици зехтин. Тя отхапа и остави букетът от вкусове да обвие езика й.

— О, чудно е!

В същия миг Виктория се почувства виновна. Трябваше да е у Брус още преди час. Какво щеше да каже той, ако знаеше, че нагъва парче месо?

„Животинска плът! Яла си животинска плът!“

Добре де, Брус може да е малко догматичен, помисли си тя. Малко властен, ако трябва да сме точни.

— Не се наяждай с ордьовъра — каза Стив. — Канена си на вечеря.

— Съжалявам, но не мога.

— Паста с миди и скариди в сос путанеска.

— О! С аншоа ли?

— И каперси, и маслини.

— Звучи страхотно, но обещах на Брус…

— Е, няма проблем.

Но тя видя разочарованието в очите му.

— Брус ужасно се притеснява от този студен фронт. Утре се очакват слани — почувства се още по-неловко. Като че ли дължеше на Соломон обяснение защо отиваше в къщата на годеника си.

— Разбирам. Няма значение.

Тя използва една салфетка, за да изтрие следите от прошутото от устните си. Щеше да лапне едно две дражета „Тиктак“, преди да целуне Брус.

— Ще се оправиш ли?

— Всъщност изживявам лична драма. Не знам какво да ти подаря за сватбата.

— Аха!

— Госпожа и господин Гуакамоле, двойката, която си има всичко.

— Искаш да си го изкараш на мен ли?

— По-скоро искам просто да си го изкарам.

— Тревожа се за теб, готвачо.

— Не става дума за мен. — Той изнесе истинско представление, докато режеше пресни смокини, за да украси чинията с брускети. — Не бива да се занимаваш с недвижима собственост.

— Ще го взема под внимание.

Такова бебе е, помисли си тя. Защо просто не го каже: Не се омъжвай за Брус. Как Стив беше отбелязал толкова точки, ако така се страхуваше да не се провали? Или начален удар се крадеше по-лесно от сърце?

— Чаша вино преди да тръгнеш? — каза той. — Имам страхотно шардоне в хладилника?

Тя отвори хладилника, видя бутилката и прочете на глас:

— „Арно Енте Пулини Монтраше Ле Рефер“. Леле! Това си го бива. Изненадваш ме.

— Един клиент ми го носи от Франция.

— Вносител на вина. Суперклиент!

— По-скоро докер на пристанището в Маями.

— Крадено ли е?

— Технически — загубено по пътя.

Тя издърпа бутилката и видя нещо друго отзад. Неотворена кутия зелева салата и пай от сладки картофи, и двете от закусвалнята на Кадилак. Погледна датата на кутията със зелева салата.

„От днес е!“

Стив й беше казал, че няма да има време да мине през Кадилак. Защо му беше да я лъже? Опита се да мисли като него, да проследи завоите на криволичещата пътека, по която се движеше.

„Защото планира нещо незаконно!“

Затвори хладилника, намери тирбушон в чекмеджето и тръгна да отваря бутилката.

— Онова твое правило, да казваш винаги истината на адвоката си…

— Какво за него?

— Аз съм ти адвокат. Какво сте забъркали с готвача?

— С Кадилак ли? Нищо.

— Не на мен тия, Соломон.

— Трябва да ми се довериш за това.

— Проблемът е, че не мога. Виж, искам да спечеля, но предпочитам да не ме лишат от адвокатски права междувременно.

— Именно затова е по-добре да не знаеш всичко.

„По дяволите, наистина ли очаква да си обърна главата на другата страна?“

— Само изравнявам терена — поясни той.

— С гребло? Или с булдозер?

— Моля те, Виктория, престани.

— Ти престани. Не можеш да криеш неща от мен. Не го приемам.

Точно тогава Боби влезе в кухнята. Щеше да го върти на шиш малко по-късно.

— Здравейте! — каза Боби, приближи се към барплота и си взе парченце прошуто. Носеше обичайната си униформа — развлечени шорти и тениска на „Маями Хийт“ с горяща баскетболна топка, която попада право в коша.

— Трябваше да се прибереш преди мръкване — каза Стив.

— Не съм бебе — отвърна Боби.

Виктория извади тапата от бутилката с вино.

— Боби, трябваше да си облечеш пуловер. Навън е студено.

— Само момичетата носят пуловери.

— Слушай какво ти казва Виктория, хлапе — намеси се Стив, докато пускаше вода върху гевгира, пълен с пресни скариди. — Къде беше?

— Карах колело.

— Без каска?

— Ти като момче носил ли си каска?

— Протестирам, неуместен въпрос — отвърна Стив.

— Приема се. — Виктория наля две чаши вино. — Носи си каската, Боби.

— Боже, защо ми се нахвърляте в един глас и двамата?

— Защото те обичаме — каза Виктория.

Изненада се сама на себе си. Да каже подобно нещо!

„Ние те обичаме.“

Като че ли бяха двойка. Остави чашата с вино.

— Трябва да тръгвам. До утре, момчета!

— До утре!

Тя си облече шитото по поръчка черно кожено яке.

— Стив, утре ще поработим върху поемата, нали?

— Каква поема? — попита Боби.

— Наистина ли вярваш, че Катрина не знае какво означава? — попита Стив.

— Абсолютно. Не я бива много с алегориите и метафорите.

— Каква поема? — попита отново Боби.

Стив взе един нож и започна да чисти скаридите.

— Нещо, което Барксдейл е написал. Не те засяга.

— Защо не?

— Защото не бива да те замесвам в делата си.

— Малко е късно за това, чичо Стив.

Стив погледна към Виктория, тя повдигна рамене и той изрецитира:

И дожънеше се гавра таена…

Его-жаден и вършее сатана,

а жена в огън и ада тресеше.

— Супер! Всеки стих има по двайсет и една букви — каза Боби.

— Не бях забелязал.

— Тогава вероятно не си забелязал, че и буквите са едни и същи.

— Какво! — Стив беше удивен. — Искаш да кажеш, че това е анаграма?

— Да — отвърна Боби, като си взе още една брускета.

— Боби, какво друго може да означават буквите, ако са подредени по друг начин.

Боби започна да преиграва, сбърчи чело, затвори очи:

— Много неща.

— Но на нас ни трябва едно-единствено — каза Стив. — Послание към Катрина. Нещо такова.

— Нарича се „основа“, чичо Стив. Използва се за образуването на всички останали.

— Помогни ни, Боби. Какви други фрази виждаш?

— Не се излагайте. Има стотици, дори хиляди.

— Хайде, хлапе!

— Гладен съм. Може ли да го оставим за по-късно?

— Боби, много е важно!

— Ще го направя в замяна на чаша вино.

— Не става. Какво друго виждаш? Някаква фраза с „жена“ или „съпруга“?

Боби се нацупи.

— Можем да използваме някоя компютърна програма — предложи Виктория.

— Не, не, не, не, не — изтананика Боби. — Искам аз да го направя.

— Събери си ума — каза му Стив и в гласа му пролича раздразнение. — Искаш ли да помогнеш или не?

— Майната му! — извика Боби.

— Спокойно! — каза Стив.

— Майната му! Майната му! — Боби грабна шепа скариди и ги хвърли с все сила, те се разпльоскаха по шкафовете. — Не те е грижа за мен! Изобщо! Никак! — Люлееше се напред-назад с размътен поглед.

— О, Боже — въздъхна Стив. — Кога яде за последен път?

— На кой му пука? На кой му пука?

— Кръвната ти захар е спаднала. Нали знаеш, че трябва…

— Не ти пука! Не ти пука!

— Стига, Боби. Успокой се.

— Не ти пука! Не ти пука!

— Боби, теб наистина много те бива с анаграмите — каза нежно Виктория — и наистина оценяваме помощта ти.

Очите на момчето се пълнеха със сълзи.

— Само затова ли ви е грижа, защото ви помагам?

— Разбира се, че не. Ти си чудесно момче. Чувствително и мило.

— Не съм лигльо — една сълза се стичаше по бузата му.

— Не, не си. Ти си силно момче и искам да бъда близо до теб, за да видя как ще се превърнеш в истински мъж.

— Наистина ли? — Боби обърса сълзата с опакото на ръката си.

— Гледай! — каза Стив, взимайки пример от Виктория. Грабна шепа скариди и ги хвърли по шкафовете. Две или три се залепиха, а останалите се пръснаха по пода.

— Супер! — Боби сграбчи шепа скариди, запрати ги към стената и започна да се киска.

— Има още малко — каза Стив.

— Виктория е на ред — каза Стив.

Тя грабна няколко скариди и ги залепи на шкафа.

Боби се разсмя.

— Хвърляш като момиче.

Стив постави ръка на врата на момчето и го стисна.

— Знаеш ли какво, хлапе?

— Какво?

— Никой баща не е обичал сина си повече, отколкото аз те обичам теб.

Боби гушна Стив през кръста с двете си ръце. Стив го прегърна през раменете.

— Мисля, че знам основата на анаграмата, чичо Стив.

— Сигурен съм.

— Искаш ли да ти я кажа?

— Не, искам да се погушкаме още малко.

— Хайде, чичо Стив.

— Може да почака до утре. До другата седмица. До другия Бар-Мицвах.

— Сега!

— Добре, хлапе, казвай.

— „И сега жената е довършена“ — каза Боби. — Това е първоначалната грама. „И сега жената е довършена.“