Пол Ливайн
Зелено дайкири (39)

38.
Сутринта след блуса

— Къде са кифлите? — попита Марвин Умника.

— Нямаше. — Стив отвори книжната кесия и извади четири хрупкави италиански франзели. — Купих мишети.

— Що за щуротия е това?

— Пушена сьомга и каприно панини.

— Ха! Сигурно са сложили петачка отгоре само защото са измислили по-благозвучно име за сьомгата.

В тази мразовита сутрин Марвин носеше спортно сако върху черно поло. Плетена шапка, която приличаше на ярмулка^[1], пазеше голата му глава.

Стояха в кухнята на Стивън, около дванайсет часа след неговото преломно преживяване в бамбуковата хижа. Поне тялото му беше тук. В замъгления му разсъдък, пълен със снежинки, той все още се гушкаше с Виктория в сламата. Беше именно там, когато един глас по високоговорителя помоли госпожица Лорд да се яви на работната площадка.

Бигбай я търсеше. Тя бързо се облече, целуна Стив и на излизане от хижата го погледна по начин, който не успя да разгадае. Меланхолия? Копнеж? Съжаление?

Върна се обратно в къщата, вдигна Боби на ръце и го отнесе в колата. У дома Стив сложи Боби да си легне, изтегна се на канапето с бутилка текила „Чианко Бланко“ и се опита да осмисли нощта. На разсъмване устните му бяха изтръпнали и ушите му бръмчаха.

Когато Марвин се отби — закуската в събота беше ритуал, — веднага го разпита за охлузванията и драскотините. Стив му каза, че е паднал, докато е тичал. Марвин като че ли се хвана. Сега се жалваше заради промяната в менюто.

— Къде е сиренето крема?

— Използвам каприно. Козе сирене.

— Дрън-дрън!

Стив намаза козето сирене върху франзелата, поръси го с капери и нарязан на ситно лук и сложи изсушени на слънце домати отгоре.

— Какво им е на доматите, младежо? — попита Марвин. — Спаружили са се като краставицата ми.

— Сушени са на слънце.

— Не че някой се оплаква. От краставицата ми, не от доматите ти.

Стив разбърка лимонов сок със зехтин и поля хляба със сместа.

— Марвин, имам нужда от една услуга.

— Не се тревожи, ще ти помогна да избереш съдебни заседатели.

Марвин взе франзелата, погледна я подозрително и отхапа.

— Е, не е лошо. Не е сандвич със сьомга, но и това става.

— Не става въпрос за съдебните заседатели, Марвин. Имам нужда от сто хиляди долара.

Марвин подсвирна.

— Това са доста пари, младежо!

— На заем, не подарък. Ако спечелим делото „Барксдейл“, ще ги върна бързо. Ако загубим, ще ги върна бавно.

— Бих искал да ти помогна, но нямам толкова пари.

— Така и си помислих, но реших, че може да ти хрумне нещо.

— Ами баща ти?

Стив поклати глава.

— Дори и да имаше, не бих могъл да му ги поискам.

— Искаш да кажеш, не би му ги поискал. Не е ли време да простиш и да забравиш?

— Не сега, Марвин. Не мога да го моля за такова нещо.

Марвин се почеса по гънката на шията си. Марвин Умника.

— За какво са ти парите, ако нямаш нищо против, че питам?

Стив хвърли поглед към спалнята на племенника си в коридора. Пълна тишина. Момчето или още спеше, или биеше компютъра на шах.

— За Боби. Само толкова мога да ти кажа.

Очите на стария човек просветнаха.

— Това е различно. За Боби бих направил всичко. — Погълна сандвича на три залъка. — Не че знам откъде ще взема парите, но имам приятели.

— Благодаря, Марвин.

— В конюшня ли си спал снощи?

— Защо?

— Имаш сламки в косата си.

Стив прокара ръка по главата си и извади една зад ухото си.

— Фермата на Бигбай — каза той без много приказки.

— Какво прави там, освен че задиря годеницата му?

— Ами това май изчерпва нещата.

Стив беше успял да не мисли за Виктория през последните няколко минути, но ето че пак започна. Точно преди Марвин да дойде, беше звънял на мобилния й, но тя не вдигна. Къде беше тази сутрин? С Бигбай? Или беше поела на дълга разходка сред дърветата и си мислеше за Стив?

— Не знам как ще водя делото „Барксдейл“ заедно с нея — каза той. — Както и делото на Боби.

— Защо? Мислех, че двамата се разбирате добре тези дни.

— Ще седя достатъчно близо, за да усещам шампоана й. Всеки път, когато ми подаде някой документ, ръцете ни ще се докосват и… — Стив млъкна. Не беше възнамерявал да си излива душата.

Марвин го беше зяпнал.

— Олеле! Ти си влюбен!

Стив искаше да говори. Ако беше в по-близки отношения с баща си, сега щеше да е моментът да каже „Татко, какво да правя?“, но от Хърбърт нямаше да получи съвет, а само критика.

— Имам нужда от съвет, Марвин.

— Ще ти кажа една дума само: Виагра!

— Нямам нужда.

— Аз също нямам, но ако се притесниш, когато двамата с тази езическа богиня го правите за пръв път, може да помогне.

Стив млъкна.

— О, вече си я обладал?

Нямаше да е лесно, Стив го знаеше, но трябваше да поговори.

— Марвин, можеш ли да бъдеш дискретен?

Възрастният мъж повдигна рамене.

— Исус добро еврейче ли е бил?

 

 

Пет минути по-късно входната врата се отвори и влезе още един редовен съботен посетител.

— Къде са хлебчетата? — попита Кадилак, когато влезе в кухнята.

— Нямало — отвърна Марвин. — Нашият хубавец купил машети вместо хлебчета.

— Мишети — поправи го Стив.

— Още по-добре — рече Кадилак. — Маковото семе ми се завира по протезите. — Той погледна Стив. — Какво ти е на лицето?

— Паднах, докато тичах.

— И аз веднъж се бях подредил така — отвърна Кадилак. — Спънах се на перваза на един прозорец.

— Как е възможно? — попита Стив.

Кадилак седна на кухненската маса, въздъхна и вдигна крака на един стол:

— Ревнив съпруг разбиваше вратата на спалнята с ловджийска пушка, докато се измъквах през прозореца без панталоните си. Канзас Сити. Или може би Сейнт Луис.

— Какви са тия дрехи? — попита Марвин. Кадилак носеше тъмносин гащеризон с емблема на гърдите, върху която пишеше Щатска болница „Рокланд“.

— Върша една услуга на Стив — каза Кадилак.

— Всеки иска услуги напоследък.

— Кадилак е адски добър частен детектив — каза Стив.

— По-скоро разсилен — отвърна Кадилак. — Между другото, докторката ти беше там снощи.

— Значи не можа да душиш наоколо?

— Напротив. Дай един сандвич и ме остави да ти кажа какво свърших.

Стив сложи довършителните щрихи на франзелата, върху която се трудеше.

— Последните две нощи прерових бюрото й — започна Кадилак. — Отвътре, отвън. Картони на пациенти. Тестови диаграми. Щуротии всякакви. Снощи влизам в кабинета й към единайсет часа, влача си метлата, дърпам количката. Само че този път беше там. Огромна жена с грозно лице.

— Каза ли ти нещо?

— Не на мен. Говореше по телефона.

Стив подаде франзелата на Кадилак.

— И ти си тръгна?

— По дяволите, не! — Кадилак отхапа един залък и кимна в знак на одобрение. — Изпразних кошчето й за боклук, избърсах плотовете, измих пода. А тя продължаваше да си говори. Стар негър с метла в ръка. По-невидим от това, здраве му кажи.

— С кого говореше?

— Доколкото разбрах, с някой си Карлос от Мексико.

В погледа на Стив явно се четеше въпрос, защото Кадилак каза:

— „Колко е часът в Гуадалахара, Карлос?“ Това го питаше, когато влязох. После каза, че искала хиляда опаковки реплен или нещо от тоя сорт.

Стив грабна лист и молив.

— Реплен?

— От ония лекарства, дето имената им нищо не значат. Като „Виагра“.

— Нямам нужда от виагра — каза Марвин за втори път тази сутрин.

— Това ли е? — попита Стив.

— Спокойно, момче — отвърна Кадилак. — Когато пишеш песен, не разказваш цялата история в първия куплет.

— Добре, добре.

— Като ония песни, дето Гордън Дженкинс ги пишеше за Синатра. — И започна тихо да си тананика.

Противоположностите се привличат,

мъдрите така твърдят.

Но да си приличахме малко поне ми се ще,

така войната щеше по-кратко да трае поне.

— Прилича ми на Стиврино и жената, дето му е партньорка — каза Марвин.

— Не може ли да се върнем на Равкдрайв за малко? — помоли Стив.

— После песента прави рязък завой. — Кадилак поде втория куплет.

От мене повече знаеше тя.

Но едно нещо да разбере не успя.

Че обичах я аз, защото да й го кажа

така и не посмях.

Кадилак се усмихна.

— Това е изненадата. Така и не набрал кураж да каже на дамата, че я обича.

— Точно като нашия приятел. — Марвин се обърна към Стив.

— Освен ако не си й го казал снощи? — попита Кадилак.

— Кажи какво стана снощи в болницата? — контрира го Стив.

— Стиврино обладал съдружничката си — каза Марвин.

— Не! — възкликна Кадилак.

— И то под носа на годеника й.

— Браво на момчето! Спомням си навремето имах вземане-даване с една танцьорка, която беше женена за комик. Всеки път когато той излизаше на сцената…

— Кадилак! Какво, по дяволите, се случи в проклетата болница?

— Добре. Дръж се да не ти паднат панталоните. На докторицата явно не й хареса цената, защото рече: „Забрави, Карлос. Няма да ти дам да ми го навреш отзад.“

— Така ли каза? — Марвин зацъка с език.

— Напомни ми за една цапната в устата мамичка от Мемфис — рече Кадилак.

— И после? — продължи да настоява Стив. — След като не се спазари с Карлос за цената?

— Каза, че щяла да се обади на доставчика от Аржентина. Но вероятно Карлос свали цената, защото се успокои и каза добре, щяла да прати парите още на следващата сутрин и не, не й трябвала фактура. Никакви документи, които да оставят следи. Тя затвори, а аз излязох навън и измих пода.

— „Реплен“ нещо си — каза Стив, по-скоро на себе си. — Реплен какво?

— „Репленгрен“ — каза Кадилак.

— Откъде знаеш?

— Ами след като тя си тръгна, се върнах и изпразних още веднъж кошчето й. Нали това ми е работата?

Бръкна в джоба си и подаде на Стив парче хартия. Намачкан лист от бележник с емблемата на щатска болница „Рокланд“ отгоре, името на Равкдрайв отдолу, а по средата нещо, написано с нейния почерк.

80 мг „Репленгрен“ X 1000

Сан Блас Медико

— Какво е това? — попита Марвин.

Стив написа „Репленгрен“ в бележника си и сложи след него три въпросителни.

— Нещо, за което Равкдрайв не иска никой да знае и това е добре. Страхотен си, Кадилак! Обичам те. И теб, Марвин.

— Нас ни остави — каза Кадилак. — Каза ли на дамата, че я обичаш?

— Казал й е — намеси се Марвин. — Но тя не му е отговорила и сега момчето иска съвет от Умника.

— Благодаря ти за дискретността — каза Стив, като разтриваше и двете си слепоочия. Главоболието се заформяше.

— И ти какво му каза? — попита Кадилак.

— Казах му да се освободи от задръжките си. Любовта не идва всеки ден и ако я оставиш да си иде, вечно ще съжаляваш.