Пол Ливайн
Зелено дайкири (56)

55.
Законите на Соломон

— Мислите ли, че моите кучи гъзове „Алигаторите“ могат да стигнат до полуфиналите? — попита съдия Ървин Гридли.

— Трудна работа — отвърна Стив. — Ще извадят късмет, ако изобщо се класират.

Съдията измърмори, или може би зиналата паст на алигатора върху бюрото му каза нещо. Намираха се в решения в оранжево и синьо кабинет на самия стар Алигатор. Стив седеше от едната страна на конферентната маса с формата на буквата Т, клиентът му Хари Саш седеше до него. Тъй като Хари не беше на работа днес — тоест не въртеше някоя от своите безбройни далавери, — беше оставил инвалидната количка у дома. Беше облечен с джинси и камуфлажно яке, украсено с емблема на морските пехотинци, купено по интернет. Хари се възхищаваше на миниатюрния модел на стадион „Бен Хил Грифин“ и вероятно се чудеше колко щеше да вземе за него в някоя заложна къща. Стив си отбеляза наум да претърси клиента си, преди да напуснат кабинета.

От другата страна на масата седеше Джоун Саш, хубава жена на средна възраст с очила с метални рамки и сива вълнена рокля с бяла дантелена яка. Стив й кимна и си помисли колко странна двойка бяха двамата. Ако видеше Хари и Джоун на улицата един до друг, щеше да ги вземе за библиотекарка и крадец, който се кани да й отмъкне чантата.

Виктория седеше до Джоун и проверяваше споразумението за подялба на имуществото. До бюрото на съдията стоеше с ръце върху стенографската си машина София Ернандес с черна кожена къса пола и бяла блуза. Дългите й лакирани нокти бяха украсени със сребърни сърца.

— Господин Саш, живели ли сте в окръг Маями-Дейд в продължение на шест месеца, преди да подадете молбата за развод? — попита съдията.

— Да, сър — отвърна Хари.

— Бракът ви необратимо ли е разрушен?

— Като химена на Хайди Флайс.

— Тоест?

— Той отговаря утвърдително — обади се Стив, като сърдито погледна клиента си.

— А сега да пристъпим към споразумението за подялба — продължи съдия Гридли. — Съгласни ли сте с условията?

— С всяка дума — разпалено отвърна Хари.

— И вие ли, госпожо Саш?

Джоун Саш понечи да кимне, но Виктория сложи ръка на рамото й и каза:

— Ваша милост, не смятам че споразумението е съвсем честно.

Стив застана нащрек.

— Какво правиш?

— Представлявам клиентката си.

— Твоята клиентка вече е подписала споразумението.

— Без да се възползва от услугите на независим адвокат.

— Лорд, придържай се към сценария, става ли?

— Не съм цвете в саксия.

— Пак ли започвате? — попита съдия Гридли, явно заинтригуван.

— Ваша милост, не е честно госпожа Саш да вземе осемгодишния додж, а съпругът й да задържи новия лексус — каза Виктория. — Чака го и проверка от данъчните. Господин Саш трябва да подпише декларация, че жена му няма да плаща никакви глоби.

Стив не можеше да повярва. Последният ден на „Соломон и Лорд“ и тази жена разваляше всичко. Господи, защо вече не си беше тръгнала?

— Джоун, уволни адвокатката си — каза той.

— Не смей да се обръщаш към клиентката ми! — отвърна Виктория.

— Тя не ти е клиентка. Ти нямаш клиенти. Имаш пакети с почивки и зелени кратуни и много скоро ще имаш малки зелени дечица. Ще ти кажа още нещо, Лорд. Купих ти много хубав сватбен подарък, но майната му, ще го дам на Катрина.

— Ще загубиш, Соломон — отвърна Виктория.

Съдията въздъхна и каза:

— Разказвах ли ви за двата бийгъла във фермата ми, които все се джафкаха?

— Да, разказахте ни — отвърна Стив.

— Накрая взеха та се оправиха в обора — припомни им съдията.

— Опитахме и това, Ваша милост — каза Стив. — Имаше дори и бали със слама.

— Майната ти! — извика Виктория. — Ваша милост, настоявам клеветническото твърдение на господин Соломон да бъде зачеркнато от протокола.

София Ернандес продължаваше да пише, на устните й цъфна подигравателна усмивка.

— Клевета е само ако е лъжа — каза Стив. — Отричаш ли случилото се?

— Успокойте се и двамата — нареди съдията.

— Ами моят развод? — попита Хари Саш.

— Ще отложа заседанието и ще насроча консултация — каза съдията.

— Клиентът ми не иска консултация — намеси се Стив.

— Моята клиентка също — побърза да се обади и Виктория.

— Не за тях. За вас двамата — поясни съдията.

— Протестирам — каза Стив.

— Стига толкова! — ядоса се Гридли.

— Питайте я дали не го направихме в един кокошарник върху бала слама — настоя Стив.

— Копеле! — извика Виктория.

— Кучка! — отвърна Стив.

— За Бога! Престанете! Сами си го изпросихте! — съдията натисна копчето на интеркома. — Елоиз, изпрати съдебния пристав.

 

 

Вратовръзката му беше разхлабена, а сакото — свито на топка под главата. Стив лежеше по гръб върху пластмасовата скамейка в ареста. Виктория нервно крачеше в отсрещната клетка, токчетата на нейните обувки „Гучи“ с каишки през глезените чаткаха по циментовия под. Вече трийсет минути бяха затворени и нито единият, нито другият беше проговорил.

— Това е абсурдно! — каза тя накрая.

Никакъв отговор.

— Стив, може ли да поговорим?

Не можеше да види в сумрака на килията му. Спеше ли? Или просто я наказваше с мълчание?

— Никога не бива да бъдем противници по някое дело.

Пак никакъв отговор. Някъде вътре в стените водопроводните тръби изгъргориха.

— Когато сме от едната страна — продължи тя, — никой не може да ни победи. Но когато сме противници, се разкъсваме взаимно. Така че, мислех си… може би трябва да продължим да работим заедно.

Чу шумолене в отсрещната килия и миг по-късно Стив стоеше до решетките.

— Сериозно ли говориш? Соломон и Лорд?

— Може би трябва да опитаме още известно време, да видим дали няма да тръгне…

— А какво ще каже Брус?

— Не се радва особено.

— Вече си му казала?

— Снощи. Когато му съобщих, че сватбата се отлага.

„Когато му съобщих, че сватбата се отлага.“

Да, точно това беше казала. Но какво значеше „отлага“? За един адвокат всяка дума беше от значение.

— Отлага изобщо? Или отлага за известно време? — попита той.

— Отлага изобщо. Няма да се омъжа за Брус.

Стив застина за миг. Искаше да задържи усещането. Прохладен водопад, топъл залез, пълнолуние над спокоен залив.

Да! Да! Да!

— Това, което каза вчера в съда, беше вярно — продължи тя. — Наистина обичам Боби. И това, което аз казах, също беше вярно. Намирам те за невъзможен и влудяващ. Но дълбоко в себе си ти си…

— Чакай. Чакай малко.

Стив бръкна в джоба си и извади нещо, пресегна се през решетките и отключи вратата на килията си.

— Имаш ключ? Имал си ключ през цялото време?

Той отвори вратата със замах, приближи се до нейната клетка, отключи вратата.

— Прекараш ли известно време тук, ставаш почетен гост.

— Защо, за Бога, не ми каза?

Той влезе в килията й и тресна вратата зад гърба си.

— Не беше готова.

— За какво? — Тя постави ръце върху раменете му, а той плъзна своите около кръста й.

— Закон номер десет: Всички държим в ръце ключа на собствената си затворническа килия.

— А сега съм готова?

— Току-що го доказа. Излезе от килията си.

Те се целунаха. После тя облегна глава на рамото му.

— Соломон и Лорд. Харесва ми как звучи.

— Трябва ни девиз за реклама — отвърна той.

— Не, не ни трябва. Рекламата на адвокати е проява на лош вкус.

— Мъдростта на Соломон^[1], силата на Лорд^[2] — изрече с патос той, като телевизионен говорител.

— Богохулство и проява на лош вкус.

— Щом някой бъде блъснат от градски автобус, искам един от нас да е в спешното, преди докторът да си е измил ръцете — каза той.

— Друг път. Трябва да правим всичко както е по закон.

— По кой закон?

Тя вдигна глава и се вгледа в него:

— Така ли ще бъде и занапред?

— Всеки ден — обеща й той и притисна устни към нейните.