Джоан Харис
Къпиново вино (9)

9

Лондон, март 1999 година

— Дори най-нелепият и безчувствен герой — говореше той на студентите си от вечерния курс — може да стане по-човечен, ако има кого да обича. Дете, любима, дори в краен случай куче.

Освен ако не пишеш научна фантастика, помисли си и внезапно се усмихна. Там всички са с еднакво изцъклени жълти очи.

Седна върху бюрото точно до претъпкания си брезентов сак, като едва устоя на изкушението да го докосне, да го отвори. Студентите го гледаха с възторжени лица. Някои си водеха записки. „Дори… — пишеха усърдно те — в краен случай… куче.“

Преподаваше им по настояване на Кери, донякъде се дразнеше от амбициите им, от робското им подчинение на правилата. Бяха петнайсет, облечени в почти униформено черно; усърдни млади мъже и напрегнати млади жени, късо подстригани, с обеци на веждите и превзето ученическо произношение. Едно от момичетата — толкова приличаше на Кери преди около пет години, че можеха да минат за сестри — четеше на глас разказ, който беше написало, упражнение по характеризация. В него се разказваше за самотна чернокожа майка, която живееше в жилищен блок в Шефилд. Джей току докосваше брошурата в джоба си и се мъчеше да слуша, но гласът на момичето беше монотонен и някак дразнещ, като досадно жужене на пчела. Той кимаше от време на време, за да демонстрира интерес. Чувстваше се и малко пиян.

От миналата нощ светът като че ли се беше променил, бе станал по-ясно видим. Сякаш след като години наред се беше взирал в нещо, без да го вижда, изведнъж всичко се бе изяснило.

Младата жена не млъкваше. Докато четеше, правеше гримаси и нервно сритваше крака на масата. Джей преглътна прозявката си. Толкова е вглъбена, каза си. Вглъбена и някак отблъскваща в тази своя съсредоточеност, като пубертет, който оглежда кожата си за черни точки. Във всяко изречение се повтаряше думата „дявол“ или „дяволите“, вероятно в търсене на автентичност. Прииска му се да избухне в смях. Момичето я произнасяше натъртено: „дияволите“.

Знаеше, че не може да е пиян. Беше изпил бутилката преди няколко часа и дори тогава бе почувствал само леко замайване. След случилото се през деня беше решил да не ходи на курса, но все пак отиде, неочаквано ужасен от перспективата да се прибере обратно вкъщи и да се сблъска с безмълвното неодобрение на вещите на Кери. Ще убия времето, каза си. Само ще убия времето. Може би виното на Джо наистина беше изветряло, но Джей изпитваше странно въодушевление. Сякаш обичайният ход на събитията бе спрял за ден и му беше дал извънредна почивка. Може би състоянието му се дължеше на това, че напоследък мислеше твърде много за Джо. Спомените бяха нахлули накуп в главата му, твърде много, за да бъдат подредени, сякаш в изпитата бутилка имаше не вино, а време, изпарило се от киселата утайка като дим, като дух, който го беше променил, беше го направил… какъв? По-луд? По-разумен? Не можеше да се съсредоточи. Радиостанцията за стари шлагери, нагласена постоянно на отминалите лета, безцелно свиреше в главата му. Чувстваше се отново на тринайсет, попаднал в плен на видения и фантазии. Тринайсетгодишен, отново в училище, и уханието на лятото влиза през прозореца, Поуг Хил Лейн е наблизо, само трябва да свие зад ъгъла, и тежкото тиктакане на часовника отброява секундите до края на учебния срок.

Внезапно осъзна, че сега той е учителят. Учител, полудял от нетърпение в очакване на ваканцията. Учениците му отчаяно копнееха да бъдат тук, жадно попиваха всяка най-безсмислена дума. В края на краищата той беше Джей Макинтош, човекът, написал „Три лета с Джо Пръстената ябълка“. Писателят, който не пише. Учител, който няма на какво да ги научи.

Тази мисъл го накара да се разсмее с цяло гърло.

Стори му се, че нещо витае във въздуха. Тънка струйка смехотворен газ, непознат аромат, долетял отдалеч. Момичето с монотонния глас престана да чете — или може би беше свършило — и го погледна обидено, сякаш го обвиняваше. Толкова приличаше на Кери, че Джей не можа да се с държи и отново се разсмя.

— Днес си купих къща — обяви той неочаквано.

Те го гледаха, без да реагират. Един младеж в риза а ла Байрон си записа: „Днес… си купих… къща.“

Джей извади брошурата от джоба си и отново я погледна. Беше се поизмачкала и зацапала от многото разглеждане, но при вида на снимката сърцето му подскочи.

— Не точно къща — поправи се. — Замък. Чато^[1] — той отново се засмя. — Така го наричаше Джо. Неговото чато в Бордо.

Отвори брошурата и прочете текста на висок глас. Студентите покорно го изслушаха. Момчето с байроновската риза си водеше записки.

— „Шато Фудуен, Лот е Гарон. Ланскене су Тан. Този автентичен замък от XVIII век в сърцето на най-популярната винарска област във Франция включва лозе, овощна градина, езеро и обширна прилежаща земя плюс място за гараж, работеща дестилационна инсталация, пет спални, приемна и всекидневна, покрив с оригинални дъбови подпори. Подходящ за обновяване.“ Разбира се, струваше ми над пет хиляди лири. От 1975 година насам цените са скочили доста.

Изведнъж Джей се запита колко от присъстващите тук студенти са били родени през 1975. Те го гледаха мълчаливо, мъчеха се да проумеят.

— Извинете, господин Макинтош — това беше момичето, което продължаваше да стои изправено с войнствен вид. — Можете ли да обясните какво общо има това с моя разказ?

Джей отново се разсмя. Сега всичко му се струваше забавно, нереално. Беше способен да извърши всичко, да каже всичко. Границите на нормалността бяха премахнати. Каза си, че това състояние е близко до опиянението. През всичките тези години беше пил, без да стига до него.

— Разбира се — усмихна й се той. — Това — и размаха брошурата, за да могат всички да я видят — е най-оригиналният и възхитителен продукт на творческо писане, който съм чел от началото на семестъра насам.

Мълчание. Дори момчето с байроновската риза забрави да записва и го изгледа със зяпнала уста. Джей се усмихна широко и огледа студентите в търсене на реакция. Всички лица бяха преднамерено безизразни.

— Защо сте дошли тук? — попита изведнъж. — Какво очаквате да получите от този курс?

Положи усилие да не се засмее при вида на ужасените им лица, на любезните им стъписани погледи. Чувстваше се по-млад от всички тях, дързък ученик, който се обръща към цяла аудитория тесногръди, педантични учители.

— Вие сте млади. Имате въображение. Защо, за Бога, сте седнали да пишете за самотни чернокожи майки и шотландци наркомани, защо в такова изобилие използвате думата „дияволите“?

— Ами, господине, вие поставихте задачата.

Не беше победил войнствената млада жена. Тя го гледаше злобно и стискаше с тънки пръсти презрения си разказ.

— Зарежете задачата! — весело извика той. — Не можете да пишете само защото някой ви е поставил задача! Трябва да пишете, защото изпитвате потребност да го правите или защото се надявате, че някой ще ви изслуша, или защото писането ще излекува някаква рана във вас, ще съживи нещо мъртво…

За да подчертае думите си, Джей потупа тежкия брезентов сак на бюрото си и от него се разнесе характерният звън на бутилки, които се удряха една в друга. Той отново се обърна към студентите. Беше като в унес.

— Къде е магията, това искам да знам! — възкликна. — Къде са вълшебните килимчета, хаитянските вуду заклинания, самотните герои с револвери и голите дами, вързани за железопътните релси? Къде са индианските ловци, четириръките богини, пиратите и гигантските горили? Къде, по дяволите, са космическите пришълци?

Възцари се дълго мълчание. Студентите го гледаха втренчено. Младата жена така силно стискаше в ръце разказа си, че листата се бяха смачкали. Лицето й беше пребледняло.

— Ядосан сте, нали? — гласът й трепереше от гняв и отвращение. — Затова постъпвате така с мен. Сигурно сте ядосан за нещо.

Джей отново се разсмя.

— Ще си послужа с нечии думи — мисля, че бяха на Чърчил: „Може да съм ядосан, но ти пак ще бъдеш грозна на сутринта.“

— Вървете по дяволите! — сопна му се младата жена, като този път произнесе думата „дяволите“ както трябва и припряно се запъти към вратата. — По дяволите и вие, и вашият курс! Ще се оплача на декана за това!

След като излезе, за секунда в стаята се възцари мълчание. После се разнесе шушукане. Стаята се изпълни с шепот. В първия миг Джей не можа да определи дали това е истински шум, или го чува само в главата си. Брезентовият сак дрънчеше и потропваше, тракаше и шаваше. Шумът, въображаем или не, беше непоносим.

Тогава младежът с байроновската риза стана и заръкопляска.

Двама-трима други студенти го изгледаха предпазливо, после се присъединиха към него. Още неколцина заръкопляскаха заедно с тях. Скоро половината група стана на крака, като повечето ръкопляскаха. Продължаваха да ръкопляскат и когато Джей взе брезентовия си сак и тръгна към вратата. Отвори я и излезе, като много тихо я затвори след себе си. Ръкоплясканията започнаха да заглъхват, разнесе се смутено мърморене. От брезентовия сак се чу подрънкване на бутилки. След като бяха свършили работата си, „Специалитетите“ около мен зашепнаха своите тайни.