Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Blackberry Wine, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
bambo (2009)

Издание:

Джоан Харис. Къпиново вино

Прозорец, 2003

ISBN: 954733297Х

История

  1. — Добавяне

40

Поуг Хил, лятото на 1977 година

През август всичко си отиде завинаги. Времето на гнездата на оси, колибата в Недър Едж, Елвис. После Хлебният барон съобщи, че двамата с Кандид ще се женят и известно време всички вестници писаха за тях, поместваха снимки на двамата в лимузина на морския бряг в Кан, на филмова премиера, в клуб на Бахамите, на яхтата му. Майката на Джей събираше тези статии с настървението на колекционер, четеше ги и ги препрочиташе, непрестанно се възхищаваше на косата, на роклите на Кандид. Баба му и дядо му го приеха тежко, глезеха майка му дори повече отпреди и се отнасяха към Джей с хладно безразличие, сякаш гените на баща му тлееха в него като бомба със закъснител, която можеше всеки момент да избухне.

Потискащото време стана още по-задушно и скучно, въздухът миришеше на тор. Често валеше, но дъждът бе топъл и не освежаваше земята. Джо се трудеше безрадостно в градината си; тази година плодовете бяха съсипани, гниеха направо на клоните, още зелени от липсата на слънце.

— Май няма да се занимавам с тях — мърмореше той, като опипваше почернялата дръжка на някоя ябълка или круша. — Тази година май ще ги изхвърля всичките.

Майката на Джили обаче припечелваше добре от това; по някакъв начин се беше сдобила с цял куп прозрачни чадъри във формата на камбани, които по онова време бяха много на мода, и ги продаваше с голяма печалба на пазара. Джили казваше, че с припечеленото ще могат да изкарат до декември. Тази мисъл само засили чувството му за обреченост. Оставаха само няколко дни до края на август и след седмица Джей трябваше да се върне в училище. През есента и Джили щеше да замине — Маги смяташе да се местят на юг, беше чула за някаква комуна близо до Абингдън — и не се знаеше дали някога ще се върне. Джей беше неспокоен, нещо го глождеше отвътре, в един момент бе въодушевен до степен на екзалтация, в друг — обзет от безнадеждна параноя, говореше точно обратното на това, което мислеше, виждаше насмешка във всичко, което му казваха. Непрекъснато се караше с Джили за глупости. После се сдобряваха предпазливо и неискрено, дебнеха се един друг като животни. От близостта им не бе останала и следа. Всичко изглеждаше обречено.

В един от последните дни на август Джей отиде сам в къщата на Джо. Старецът изглеждаше разсеян, разтревожен. Макар че навън валеше, той не покани Джей да влезе вътре, а остана с него на вратата и се държа странно официално.

Джей забеляза, че Джо е струпал няколко стари щайги до стената. Старецът непрекъснато поглеждаше към тях, сякаш бързаше да се върне и да довърши някаква работа, която е прекъснал. Джей почувства как го връхлита гняв. Каза си, че заслужава повече от това. Винаги беше вярвал, че Джо го уважава. Момчето се втурна към Недър Едж с пламнало лице. Остави колелото си близо до къщата на Джо — след случката при железопътния мост скривалището му вече не беше сигурно — и тръгна покрай някогашната железопътна линия, после се спусна към Недър Едж и се запъти към реката. Не очакваше да види Джили — нямаха уговорка да се срещнат — и въпреки това Джей не се изненада, когато я видя на брега, надвесена над водата с дълга пръчка в ръка. Беше коленичила и чоплеше с пръчката нещо във водата. Вдигна поглед едва когато Джей се приближи.

Лицето й бе порозовяло и мокро, сякаш беше плакала. Той почти веднага отхвърли тази мисъл. Джили никога не плачеше.

— А, ти ли си — каза тя равнодушно.

Джей не отвърна. Пъхна ръце в джобовете си и опита да се усмихне, но се почувства глупаво. Джили не се усмихна в отговор.

— Какво е това? — той кимна към предмета във водата.

— Нищо.

Тя хвърли пръчката в реката и течението я отнесе. Водата беше кафява, покрита с пяна. По косата на Джили блестяха капчици, заплетени в къдриците й като семенца на някакво растение.

— Проклет дъжд.

Джей искаше да каже нещо, нещо, което би оправило отношенията между тях. Но небето висеше тежко над главите им, а мирисът на пушек и обреченост във въздуха беше непреодолим като поличба. Изведнъж Джей разбра, че никога повече няма да види Джили.

— Да отидем ли да огледаме бунището? — предложи той. — Стори ми се, че на идване видях някои нови неща. Списания, такива работи. Нали знаеш.

Джили сви рамене.

— Тц.

— Времето е хубаво за палене на оси — това беше последен, отчаян опит. Джили никога не бе отказвала предложение за палене на гнезда на оси. Когато времето беше влажно, осите бяха сънени и до гнездото се стигаше по-лесно. — Искаш ли да отидем да потърсим гнезда? Видях едно място до моста, където може да има.

Тя отново сви рамене и разтърси мокрите си къдрици.

— Не ми се ходи.

Този път паузата беше по-дълга, сякаш се точеше до безкрайност.

— Идната седмица с Маги ще се местим — каза Джили накрая. — Ще ходим в някаква тъпа комуна в Оксфордшир. Казва, че там имало работа за нея.

— А-ха.

Беше го очаквал, разбира се. Това не беше новина. Но защо сърцето му се сви, когато Джили му го съобщи? Лицето й бе надвесено над водата, тя упорито разглеждаше нещо на кафявата повърхност. Ръцете на Джей, пъхнати в джобовете, се свиха в юмруци. При свиването пръстите му напипаха нещо. Талисмана на Джо. На допир беше мазен и гладък от постоянното носене. Джей толкова бе свикнал да го носи в джоба си, че съвсем беше забравил за съществуването му. Той приклекна до Джили. Усещаше мириса на реката — кисел, метален мирис на монети, потопени в амоняк.

— Ще се върнеш ли? — попита.

— Не.

Сигурно на водната повърхност имаше нещо много интересно. Тя дори не вдигна поглед към Джей.

— Не мисля. Маги казва, че е време да тръгна в свястно училище. Че повече няма да пътуваме.

Джей отново пламна от злостен, ирационален гняв. Той погледна ядосано към водата. Изведнъж му се прииска да причини болка на някого — на Джили, на себе си. Рязко се изправи.

— По дяволите.

Това беше най-лошата ругатня, която знаеше. Устата му бе като изтръпнала. Сърцето — също. Той започна гневно да рита калта на речния бряг, буца кал и трева се откъсна и цопна във водата. Джили дори не го погледна.

Тогава Джей даде воля на емоциите си, започна отново да рита и буци кална трева се посипаха във водата. Част от калта опръска и Джили, като изцапа дънките и бродираната й риза.

— Престани! Стига си крещял — просто каза тя. — Престани да се държиш като келеш.

Вярно е, каза си Джей. Наистина се държеше като келеш и фактът, че Джили му го казваше, го вбеси още повече. Тя приемаше раздялата им с такова спокойствие, с такова безразличие! Нещо в главата му сякаш прещрака.

— Добре тогава — каза той. — Отивам си.

Обърна се като замаян и тръгна по брега към пътеката, сигурен, че Джили ще го повика. Десет крачки. Дванайсет. Стигна пътеката и тръгна, без да се обръща. Знаеше, че тя го гледа. Стигна дърветата — там вече не можеше да го види — и се обърна, но Джили продължаваше да стои на същото място, без да гледа към него, без да тича след него, просто си стоеше и гледаше във водата, а косата скриваше лицето й и от горещото лятно небе се спускаше трепкащата сребриста пелена на дъжда.

— Добре тогава — повтори Джей с ожесточение, като се надяваше тя да го чува. Но Джили така и не се обърна, затова накрая той продължи пътя си към моста, обзет от гняв и някак празен.

След това често се питаше какво би станало, ако се беше върнал или ако тя беше вдигнала поглед от водата поне за миг. Какво би си спестил, какво би предотвратил. Със сигурност събитията на Поуг Хил щяха много да се променят. Може би дори щеше да си каже сбогом с Джо. Но макар че в онзи момент не го знаеше, след случилото се той никога повече не ги видя.