Джоан Харис
Къпиново вино (58)

58

Ланскене, лятото на 1999 година

Това беше. Джей веднага разбра, че си е отишъл. В това сбогуване имаше някаква окончателна категоричност, която не можеше да остане незабелязана. Сякаш с последната капка от виното си старецът бе изчезнал завинаги. Няколко дни Джей се бореше с тази увереност, казваше си, че Джо ще се върне, че не си е отишъл завинаги, че не би го изоставил повторно. Но живеца го нямаше. Къщата вече не миришеше на дим. Станцията със старите шлагери бе изчезнала и на същата честота се чуваше някакво местно радио, по което гърмяха модерни хитове. Джо не се виждаше вече никъде — нито край някой от разсадниците, нито зад бараката с инструментите, нито в овощната градина. Никой не седеше да го наблюдава, докато работеше на пишещата си машина, освен може би Роза, която понякога се промъкваше по стълбите, сгушваше се на леглото му и го гледаше. Виното беше просто вино, без специални ефекти. Този път Джей не изпитваше гняв. Вместо това го бе обзело чувство за неизбежност. Магията отново беше престанала да действа.

Измина една седмица. Дъждът започна да намалява, но продължаваше да сее разруха по пътя си. През повечето време Джей и Роза стояха затворени в къщата. Роза лесно си напираше развлечение. Занимаваше се с какво ли не. Седеше в новата си стая под стряхата и четеше или играеше скрабъл на пода, или ходеше на разходки из полето в дъжда заедно с Клопет. Понякога слушаше радио или правеше нещо от тесто в кухнята. Печеше малки твърди бисквитки във формата на цветя. Всяка вечер Мари идваше и правеше вечеря, като оставаше само да хапне и да поговори с Роза, след което се връщаше да работи. Генераторът беше поправен. Отводнителната система изискваше още работа, но след няколко дни щеше да бъде готова. Мари бе повикала Ру и още няколко работници от работилницата на Клермон да помагат. Но лозето все още беше наводнено до половината.

Джей не посрещаше много гости. Попот намина два пъти да донесе пощата и един сладкиш от Жозефин, но Роза беше зад къщата и остана незабелязана. Веднъж дойде Клермон с поредния камион джунджурии, но бързо си тръгна. Сега, когато най-лошото беше отминало, повечето хора в селото имаха достатъчно своя работа.

Присъствието на Роза изпълваше къщата. След заминаването на Джо това беше добре дошло, защото къщата изглеждаше странно тъжна, сякаш нещо познато и скъпо си беше отишло. Роза беше много мълчалива за дете на своята възраст и понякога на Джей му се струваше, че тя принадлежи повече към света на Джо, отколкото към неговия свят. Роза тъгуваше по майка си. С изключение на един-единствен път те никога не се бяха разделяли. Всяка вечер тя посрещаше Мари с безмълвна, отчаяна прегръдка. Вечерите им заедно бяха весели и оживени, но Мари бе някак резервирана и Джей не успяваше да пробие черупката й. Рядко говореше за себе си. Не споменаваше Тони, не предлагаше да довърши историята, която беше започнала да разказва в деня на наводнението. Джей не се опитваше да я притиска. Можеше да почака.

Няколко дни по-късно Попот донесе пакет от Ник, в който бяха договорите на Джей с новия издател и множество изрезки от вестници с дати от юли до септември. Кратката бележка от Ник гласеше: „Мисля, че това може да те заинтересува.“

Джей извади изрезките.

Всички бяха свързани с него по някакъв начин. Той ги прочете. Няколко кратки текста от различни английски вестници умуваха по повод изчезването му. Имаше репортаж от „Пъблишърс Уикли“, където се говореше за завръщането му на писателската сцена. Ретроспективна статия от „Сънди Таймс“, озаглавена: „Какво се случи с Джо Пръстената ябълка“, придружена със снимки от Кърби Монктън. Джей обърна страницата. От снимката го гледаше и непринудено се усмихваше Джо.

„Това ли е истинският Джо Пръстената ябълка?“ — гласеше надписът отдолу.

Джей се вгледа в снимката. На нея Джо беше на петдесет, може би на петдесет и пет години. Гологлав, с цигара в ъгълчето на устата, с малките очила със стъкла като полумесеци, кацнали на върха на носа. В ръцете си държеше голяма саксия с хризантеми, украсена с розетка по ръба. По-надолу пишеше: „Местен ексцентрик“.

„С обичайното си упорство Макинтош така и не се съгласи да разкрие самоличността на истинския Джо — продължаваше статията, — макар че се предполага, че този човек би могъл да бъде източникът му на вдъхновение за създаването на любимия на всички градинар от романа. Джоузеф Кокс, роден в Шефилд през 1912 година, отначало работи като главен градинар в частен дом, след това трийсет години копае въглища в шахтата «Недър Едж» в Кърби Монктън, но се пенсионира по здравословни причини. Известен местен ексцентрик, господин Кокс живее дълги години на Поуг Хил Лейн, но беше открит за интервю на настоящия си адрес в Дома за пенсионери «Медоубанк». Госпожица Джули Мойнихън, медицинска сестра в дома, го описа на репортера ни със следните думи: «Той е приятен стар господин с огромен запас от анекдоти. Много се вълнувам от мисълта, че той може да бъде истинският Джо.»“

Джей не дочете статията докрай. Обзеха го противоречиви чувства. Беше поразен от факта, че е могъл да бъде толкова близо до него и да не разбере, да не усети присъствието му. Най-силни от чувствата бяха облекчението, радостта. Все пак миналото можеше да бъде възмездено. Джо все още живееше в Поуг Хил. Всичко можеше да се поправи.

Джей положи усилия да прочете статията докрай. Нататък нямаше нищо ново. Кратко резюме на „Джо Пръстената ябълка“ със снимка на корицата. Малка снимка на Хлебния барон с Кандид подръка, направена две години преди развода им. Името на журналиста, написал статията, беше К. Марсдън и му се стори някак познато. Отне му няколко минути да си спомни, че това беше името на Кери отпреди кариерата й в телевизията.

Разбира се. Кери. Всичко се връзваше. Тя знаеше за Поуг Хил Лейн и за Джо. И, разбира се, знаеше много неща за самия Джей. Имаше достъп до снимки, дневници, документи. Пет години беше слушала несвързаните му разкази и спомени. Той изпита внезапна тревога. Какво точно й беше казал? Какво й беше разкрил? Не му бе минавало през ум, че след като я напусна по този начин, не можеше да очаква лоялност или дискретност от нея. Оставаше му само да се надява, че тя ще се държи като професионалист и ще запази в тайна интимния му живот. Даде си сметка, че всъщност не познава Кери достатъчно добре, за да знае какво да очаква.

Но тогава това не му се стори важно. По-важното беше Джо. Джей можеше да се качи на самолет за Лондон след няколко часа, после да хване експреса на север. До вечерта щеше да стигне. Щеше да го види отново. Би могъл дори да го вземе със себе си, ако старецът се съгласи. Да му покаже Шато Фудуен. Една малка изрезка с размерите на голяма пощенска марка се отдели от останалите и падна на пода. Джей я вдигна и я обърна. Беше прекалено кратка за статия. Сигурно не я беше забелязал сред останалите.

В горния край на изрезката пишеше: „Кърби Монктън Поуст“.

„Некролози

Джоузеф Едуин Кокс, починал на 15 септември 1999, след продължително боледуване.

 

Целувката на слънцето за прошка,

на птици песента за упокой —

тъй влизаме в Господнята градина,

завинаги напускаме света.“

Джей се взираше в листа хартия. Изрезката се изплъзна от ръцете му и падна, но той сякаш продължаваше да я вижда пред себе си. Умът му отказваше да го осмисли; беше станал невъзприемчив. Джей гледаше в нищото, без да мисли.