Джоан Харис
Къпиново вино (35)

35

Ланскене, април 1999 година

Той я видя отново на следващия ден. Април вървеше към края си и лозите ставаха все по-високи. Джей я виждаше от време на време между редовете да пръска с препарат, да оглежда лозите и почвата. Тя не говореше с него. Сякаш бе затворена в изолационна капсула. Съсредоточеният й профил се открояваше на фона на земята. Джей я виждаше най-често в гащеризони, големи пуловери, мъжки ризи, дънки, ботуши, лъскавата й коса беше безмилостно опъната и прибрана под баретата. Трудно беше да се различи силуетът й в тези дрехи. Дори ръцете й в прекомерно големите ръкавици приличаха на ръцете на анимационен герой. Джей се опита да я заговори няколко пъти, но без успех. Веднъж отиде до къщата й, но когато почука на вратата, никой не се обади, макар че ясно се чуваше шумолене зад вратата.

— На ваше място бих предпочела да нямам нищо общо с нея — каза Каро Клермон, когато той й разказа за случката. — Тя не говори с никого от селото. Знае какво мислят всички за нея.

Те седяха на терасата на „Кафе де Маро“. Каро беше дошла да му прави компания след службата в църквата, докато мъжът й пазаруваше в пекарната на Поату. Въпреки пресиленото й дружелюбие в нея имаше нещо отблъскващо, което Джей не можеше да определи. Може би това, че злословеше за другите. Когато Каро беше в кафенето, Жозефин стоеше настрана, а Нарсис разглеждаше каталога си за семена с предпазливо безразличие. Но Каро Клермон продължаваше да бъде един от малкото жители на селото, които с готовност отговаряха на въпроси. А и знаеше всички клюки.

— Трябва да поговорите с Мирей — посъветва го тя и с екстравагантен жест сложи захар в кафето си. — Мирей е една от най-близките ми приятелки. От друго поколение е, разбира се. Но какво само е изтърпяла от тази жена! Не можете да си представите — Каро внимателно попи червилото си със салфетка, преди да отпие първата глътка. — Някой ден ще ви запозная с нея — каза.

Оказа се, че запознанство не е необходимо. Мирей Фезанд го потърси сама след няколко дни, като го завари напълно неподготвен. Беше топло. От няколко дни Джей работеше в зеленчуковата градина. Сега, когато по-голямата част от ремонта бе завършена, той прекарваше няколко часа дневно в градината. Надяваше се по някакъв начин физическият труд да го вдъхнови, за да може да завърши книгата си. Радиото висеше на един гвоздей, който стърчеше от стената на къщата, и от него се разнасяха стари шлагери. Джей беше донесъл няколко бири от кухнята и ги сложи в една кофа да се изстудяват. Гол до кръста, със стара широкопола шапка, която беше намерил в къщата, за да предпазва очите му от слънцето, той не очакваше посетители.

Бореше се с един упорит корен, когато видя Мирей да стои на пътеката. Сигурно го беше чакала да вдигне поглед от земята.

— О, извинете! — каза Джей и се изправи стъписан. — Не ви видях.

Тя беше едра безформена жена, която би трябвало да изглежда майчински грижовна, но не изглеждаше така. Имаше огромни провиснали гърди, хълбоци като воденични камъни и изглеждаше странно солидна, сякаш уютните гънки тлъстина се бяха вкаменили и плътта бе станала твърда. Под периферията на широкополата й шапка се виждаха устни с провиснали надолу краища, които сякаш изразяваха постоянна скръб.

— Отдавна не съм идвала тук — каза Мирей. — Вече не помня от колко време.

Тя говореше с подчертано местно произношение и отначало Джей почти не разбра какво казва. Зад гърба му радиото свиреше „Изгрява слънцето“ и той виждаше сянката на Джо точно зад старата жена. Плешивината на главата му излъчваше сияние.

— Мадам Фезанд…

— Няма нужда от официалности, моля ви. Наричайте ме Мирей. Нали не ви безпокоя?

— Не. Не, разбира се. И без това тъкмо мислех да направя почивка.

— О! — погледът й се стрелна към полуоплевената зеленчукова градина. — Не знаех, че сте градинар.

Джей се разсмя.

— Не. Аз съм само ентусиазиран аматьор.

— Нямате намерение да обработвате лозето, а?

Гласът й прозвуча рязко. Той поклати глава.

— Боя се, че това е непосилно за моите възможности.

— Ще го продадете ли?

— Не мисля.

Мирей кимна.

— Е, мислех, че вече сте се споразумели — каза. — С нея.

Думите й бяха някак беззвучни. Поразените й от артрит ръце шаваха и трепереха върху черния плат на полата й.

— Със снаха ви ли?

Тя кимна.

— Открай време е хвърлила око на тази земя — отбеляза. — Тук не е толкова мочурливо, колкото в нейната част. По-добре е отводнено. През зимата не се наводнява, през лятото не изсъхва. Земята е хубава.

Джей я погледна колебливо.

— Знам, че между вас е имало… неразбирателство — заговори предпазливо. — Знам, че Мари е очаквала… може би ако беше поговорила с мен, щяхме да се разберем…

— Аз ще ви дам повече от всяка цена, която тя предложи за земята — отсече Мирей. — Достатъчно неприятно е, че държи имота на сина ми. Не искам да вземе и земята на баща ми. Земята на баща ми — повтори, — която трябваше да бъде на сина ми и той да отгледа на нея децата си. Ако не беше тя.

Джей изключи радиото и облече ризата си.

— Съжалявам. Не знаех, че това е семейна собственост.

Очите на Мирей огледаха почти нежно фасадата на къщата.

— Не съжалявайте. Сега изглежда по-добре, отколкото преди години. Нова боя, нови прозорци, нови капаци. След като майка ми почина, баща ми я остави да рухне. Но не изостави земята. Виното. А когато горкият ми Тони… — тя млъкна внезапно и ръцете й затрепериха. — Тя не поиска да живее в семейната къща, не. Мадам искаше своя къща надолу по реката. Тони пригоди един от оборите за къща. Мадам пожела градина с цветя, вътрешен двор, стая за шиене. Всеки път, когато изглеждаше, че къщата е завършена, мадам се сещаше за нещо друго. Сякаш печелеше време. И накрая той я доведе у дома — лицето на Мирей се изкриви. — При мен.

— Тя не е ли от Ланскене?

Това обясняваше физическите различия. Светлите очи, дребните черти на лицето, екзотичния цвят на косата и правилния английски, макар и с акцент.

— От Париж е — тонът на старата жена издаде цялото й недоверие и презрение към столицата. — Тони се запозна с нея по време на екскурзия. Беше на деветнайсет.

Вероятно и тя е била с не повече от няколко години по-възрастна, каза си Джей. На двайсет и три, може би на двайсет и четири. Защо се беше омъжила за него? За това селско момче, син на винар? Мирей вероятно прочете въпроса в погледа му.

— Той изглеждаше по-възрастен, мосю Джей. А и беше хубавец, да. Излезе, че това не е на добро. Един син. Щеше да получи къщата, земята, всичко. Баща му никога не му е отказвал в нищо. Всяко момиче от селото би се омъжило с радост за него. Само че моят Тони искаше нещо повече. Заслужаваше повече.

Тя млъкна и поклати глава.

— Е, стига толкова. Не съм дошла да говорим за Тони. Исках да разбера дали смятате да продавате земята.

— Не — отговори й Джей. — Харесва ми да притежавам земя, дори да нямам сериозни планове за лозето. Засега се наслаждавам на уединението.

Мирей изглеждаше доволна.

— Ще ми кажете, ако промените решението си, нали?

— Разбира се. Вижте, сигурно ви е горещо.

Сега, когато старицата беше тук, той не искаше да я пусне, без да научи повече за Тони и Мари.

— Имам малко вино в избата. Може би ще искате да пийнете по чашка с мен?

Мирей го погледна и кимна.

— Да, може би една малка чашка — каза. — Дори само за да вляза отново в бащината си къща.

— Надявам се да одобрите промените — отвърна Джей и я поведе към вратата.

Нямаше нищо, което да не заслужава одобрение. Джей до голяма степен беше запазил къщата в предишния й вид, като бе сменил старите тръби на канализацията с нови, но беше запазил порцелановите умивалници, печката с дърва, шкафовете от борово дърво, надрасканата стара кухненска маса. Харесваше му старостта на тези предмети, начинът, по който всяка драскотина и белег разказваха история. Харесваха му изтърканите до лъскавина каменни плочи на пода, които почисти, но не покри с килими и макар че лъсна и почисти дървените мебели, не се опита да отстрани щетите, нанесени от годините.

Мирей огледа всичко критично.

— Е? — попита Джей усмихнат.

— Ами — подхвана тя, — можеше да бъде и по-зле. Очаквах пластмасови шкафове и съдомиялна машина.

— Ще донеса виното.

В избата беше тъмно. Тук още не бяха сменени електрическите проводници и осветлението идваше само от мъждива крушка, която висеше на оръфан шнур. Джо посегна и взе една бутилка от късата полица до стълбището.

На полицата бяха останали само пет бутилки. В бързината да предложи гостоприемството си беше забравил, че бутилката „Сотерн“, изпита предишната нощ, докато бе работил почти до зазоряване, беше последната. Но умът му бе зает с друго. Мислеше за Мари и Тони, за това как да помоли Мирей да довърши разказа си. Той сключи пръсти около гърлото ми за момент, после се отказа и взе друга бутилка. Сигурно бе забравил за „Специалитетите“. Беше сигурен, че в избата има още една бутилка „Сотерн“. Край мен „Специалитетите“ незабележимо се размърдаха, разшаваха се, сгушиха се едни в други, отъркаха се като сънени котки и замъркаха. Бутилката до мен — на етикета й пишеше: „Шипка’74“ — задрънча. Богат златист аромат на горена захар и сироп долетя до ноздрите на Джей. Чувах тихо кикотене вътре в бутилката. Разбира се, той не го чуваше. Ръката му се спря на гърлото на бутилката. Чувах как под пръстите му виното шепне, примамва го, размърдва се и леко завърта етикета, като изпуска загадъчния си аромат. „«Сотерн» — шепнеше изкусително то, — прекрасен жълтеникав «Сотерн» от отсрещния бряг на реката. Ще развърже езика на старата жена, ще охлади пресъхналото гърло и меко и пла-а-авно ще се спусне надолу.“ Джей грабна бутилката с тих възглас на задоволство.

— Знаех, че е останала една бутилка.

Етикетът беше зацапан и на слабата светлина той не се опита да го прочете. Изкачи стълбището, влезе в кухнята и отвори бутилката. Отвътре се разнесе тихичко кикотене и виното потече в чашите.