Джоан Харис
Къпиново вино (43)

43

— Е, тя преувеличава, нали разбирате — кротко отбеляза Клермон. Седяха в „Кафе де Маро“, което бързо се пълнеше с хора, дошли след работа на полето. Клермон беше в своя зацапан комбинезон и с барета на главата, а на масата зад него седяха няколко от работниците му, сред които и Ру. Въздухът беше изпълнен с уютния аромат на „Голоаз“ и кафе. Някой в дъното обсъждаше последния футболен мач. Жозефин трескаво претопляше парчета пица в микровълновата печка.

— Хей, Жозе, ще си взема едно яйце!

На барплота стоеше купичка с твърдо сварени яйца и чинийка със сол. Клермон взе едно и започна старателно да го бели.

— Тоест всички знаят, че не го е убила със собствените си ръце. Но има много други начини да го направиш, без да дърпаш спусъка, нали?

— Искате да кажете, че тя го е подтикнала към това?

Клермон кимна.

— Той беше веселяк. Мислеше я за съвършена. Правеше всичко за нея, дори след като се бяха оженили. Не искаше да чува и дума против нея. Разправяше, че била много чувствителна и крехка. Е, може и така да е, нали? — той потопи яйцето си в солта. — Държеше се с нея така, все едно е направена от стъкло. Каза, че току-що излизала от болница. Не била добре с нервите — Клермон се засмя. — С нервите, хе-хе! Нищо й нямаше на нервите. Само че кажеше ли някой нещо лошо за нея… — той сви рамене. — Самоуби се, защото искаше да й се хареса, горкият Тони. Претрепваше се от работа заради нея и после се самоуби, когато тя поиска да го напусне.

Клермон отхапа от яйцето си с меланхолична наслада.

— О, да, искаше да го напусне — добави той, като забеляза учудването на Джей. — Беше си събрала куфарите. Мирей ги видя. Имаше скандал — обясни, като изяде яйцето и направи знак на Жозефин за втора бира. — Там постоянно имаше скандали. Но този път като че ли наистина щеше да си отиде. Мирей…

— Какво има? — попита Жозефин, като държеше в ръце поднос със затоплени парчета пица. Лицето й беше зачервено и уморено.

— Две бутилки „Стела“, Жозе.

Тя му подаде бутилките и Клермон ги отвори с отварачката на бара. Жозефин го изгледа с присвити очи, преди да продължи пътя си с парчетата пица.

— Та, както и да е, това беше — заключи Клермон и започна да налива бирата си в чаша. — После разправяха, че било нещастен случай, хе-хе. Как пък не. Всички знаят, че лудата му жена стои зад това — той се усмихна. — Най-смешното е, че тя не получи и сантим от завещанието му. Зависи изцяло от милостта на семейството. Договорът за арендата беше сключен за седем години — нищо не можеше да се направи, — но след като изтече, хе-хе… — Клермон красноречиво сви рамене. — Ще си отиде и прав й път.

— Освен ако не купи фермата — отбеляза Джей. — Мирей казва, че може да се опита.

Лицето на Клермон стана мрачно за миг.

— Ако имах пари, бих наддавал срещу нея — заяви той и пресуши чашата си. — Това е хубава земя, идеална за строеж. Мога да построя десетина бунгала на мястото на лозето. Пиер-Емил ще е пълен глупак, ако се съгласи да й продаде земята — Клермон поклати глава. — Трябва ни само малко късмет и земята в Ланскене ще поскъпне. Вижте Льо Пино. Човек може да натрупа цяло състояние от тази земя, ако я използва както трябва. Но от Мари не може да се очаква такова нещо. Тя не им даде тресавището край реката, когато искаха да разширяват пътя. Провали плановете от чиста злоба — той отново поклати глава. — Но сега нещата ще се променят, нали? — доброто му настроение отново се върна; веселата усмивка някак не прилягаше на печално увисналите мустаци. — За година-две можем да направим така, че Льо Пино да изглежда като марсилски бидонвил. Сега нещата ще се променят — той отново се усмихна енергично. — Един човек е достатъчен, за да промени всичко, мосю Джей. Не е ли така?

Клермон чукна чашата си в тази на Джей и му намигна.

— Наздраве!