Джоан Харис
Къпиново вино (53)

53

Дъждът продължаваше да вали неумолимо. Странното беше, че температурите останаха високи, а вятърът беше горещ и не носеше прохлада. Нощем често се вдигаше буря и светкавици прорязваха хоризонта, като осветяваха небето в заплашително червено. Църквата в Монтобан бе поразена от гръмотевица и изгоря. След инцидента с гнездото на осите Джей благоразумно стоеше настрана от речния бряг. И без това беше опасно, както казваше Мари. Бреговете, силно измити от течението, от време на време се свличаха във водата. Лесно беше човек да падне, да се удави. Ставаха какви ли не злополуки. В разговорите тя рядко споменаваше Тони. Когато Джей повдигна този въпрос, Мари се смути. За Роза също споменаваше само мимоходом. Джей започна да си мисли, че подозренията му от онзи ден бяха неоснователни. В края на краищата тогава той изпитваше силна болка и имаше треска. Може би беше заблуда, породена от въздействието на отровата на осите. Защо й бе на Мари да го лъже? А на Роза? Във всеки случай Мари сега имаше други грижи. Дъждът беше съсипал царевицата и зреещите кочани бяха почнали да гният. Слънчогледите бяха меки и натежали от пода, с клюмнали глави или пречупени стъбла. Но най-тежко бяха пострадали лозите. На 13 септември Тан излезе от бреговете си и заля изцяло лозето. Горният край пострада най-малко заради острия наклон, но долната част потъна под водата. Другите фермери също пострадаха, но заради близостта си до тресавището Мари пострада най-много. Край къщата й имаше големи локви вода. Две от козите й изчезнаха при наводнението. Наложи й се да прибере останалите в обора, за да не причинят допълнителни щети на земята, но фуражът беше влажен и безвкусен, покривът протече и складовете се намокриха.

Мари не разказа на никого за нещастието си. Така беше свикнала — въпрос на гордост. Дори Джей, който виждаше част от щетите, нямаше представа за общото състояние на фермата. Къщата беше разположена в ниското под лозето. Сега водата от Тан образуваше около нея езеро. Кухнята беше наводнена. Мари се мъчеше да измете с метла водата от каменните плочи, но тя все се връщаше. В избата имаше вода до колене. Дървените бъчви с вино трябваше да се преместят една по една на сигурно място. Електрическият генератор, който се намираше в една от малките пристройки, направи късо съединение и отказа. Дъждът продължаваше да вали. Накрая Мари се свърза със строителя от Ажен, който се занимаваше с ремонтите. Поръча отводнителни тръби за петдесет хиляди франка и помоли да й ги доставят колкото може по-бързо. Възнамеряваше да използва съществуващите отводнителни канали, за да сложи в тях тръбите, които да отведат водата далеч от къщата към тресавището, откъдето тя естествено да изтече в Тан. Щеше да направи насип от пръст, дига, която поне малко да предпази къщата. Но нямаше да е лесно. Строителят от Ажен не можеше да изпрати работници по-рано от ноември — беше зает с някакъв голям проект в Льо Пино, — а Мари отказа да поиска помощ от Клермон. Всъщност дори да беше поискала, той едва ли би й помогнал. Пък и тя не искаше да го вижда на земята си. Да го повика означаваше да признае поражението си. Започна да работи сама, да копае канали, докато чакаше доставката на тръбите. Работата вървеше бавно — беше като да копаеш военни окопи. Мари си казваше, че това е нещо като война, нейната война срещу дъжда, земята, хората. Тази мисъл я ободри. Стори й се романтично.

На 15 септември Мари взе друго решение. Досега Роза беше спала с Клопет в малката си стаичка под стряхата. Но сега, когато нямаше ток и трудно се намираха сухи дърва за огрев, нямаше голям избор. Детето трябваше да замине.

Последния път, когато Тан беше излязла от бреговете си, Роза бе получила инфекцията, в резултат на която беше оглушала и с двете уши. Тогава беше на три години и Мари не можа да я изпрати при никого. Цяла зима те спаха в стаята под стряхата, от огъня се вдигаше черен дим, а по прозорците се стичаха капки дъжд. Момиченцето получи абсцеси в двете уши и плачеше неудържимо нощем. Нищо, дори пеницилинът като че ли не помагаше. Това няма да се повтори, казваше си Мари. Този път Роза трябва да се махне оттук, докато дъждът спре, генераторът бъде поправен и отводнителната система заработи. Дъждът нямаше да трае вечно. Вече му се виждаше краят. Дори сега някои от растенията можеха да бъдат спасени.

Нямаше друга възможност. Роза трябваше да замине за няколко дни. Но не при Мирей. При мисълта за Мирей Мари почувства как сърцето й се сви. При кого тогава? Не се сещаше за никого от селото. Нямаше доверие на никого. Вярно, че Мирей разпространяваше слуховете. Но всички й вярваха. Е, може би не всички. Не Ру или други новопристигнали като него. Не Нарсис. Мари имаше доверие и на двамата. Но беше невъзможно да остави Роза при някого от тях. Хората щяха да научат. В селото нищо не оставаше скрито дълго време.

Тя помисли за пансион в Ажен, за място, където Роза би могла да остане за известно време. Но това също беше опасно. Детето беше прекалено малко, за да бъде оставяно само. Хората щяха да задават въпроси. А освен това мисълта, че Роза ще бъде толкова далеч, я караше да чувства пронизваща болка в гърдите. Трябваше да бъде някъде по-наблизо.

Остава само англичанинът. Мястото беше идеално: достатъчно далеч от селото, за да разчита на спокойствие, но достатъчно близо до фермата, за да може да вижда Роза всеки ден. Той би могъл да настани Роза в една от старите спални. Мари помнеше една синя стая под южния фронтон, която някога е била на Тони. Там имаше детско креватче във фирмата на лодка и синя стъклена топка, която представляваше лампа. Само за няколко дни, може би седмица или две. Тя щеше да му плати. Това беше единствената възможност.