Джоан Харис
Къпиново вино (4)

4

Поуг Хил, лятото на 1975 година

Джо Пръстената ябълка. Име като всяко друго. Той се представи като Джо Кокс, с небрежна полуусмивка, сякаш очакваше да предизвика недоверие, а може би нещо друго, променливо и непостоянно като сезоните и адреса.

— Ти и аз можем да бъдем братовчеди — каза в онзи ден, когато се видяха за пръв път, докато Джей го наблюдаваше с предпазливо любопитство от върха на тухлената ограда. Резачката за зеленчуци бръмчеше и се тресеше, като току изплюваше парчета сладко кисел плод или зеленчук в кофата до краката на Джо. — Кокс и Макинтош. И двамата носим имена на ябълки, нали? Май че това ни прави почти роднини.

Произношението му беше екзотично, странно и Джей го гледаше с недоумение. Джо поклати глава и се усмихна.

— Не си знаел, че носиш име на ябълка, а? Хубава ябълка, американска червена. Мно-о-ого вкусна. При мен има едно младо дръвче, ей там — той махна с глава към задната част на къщата. — Само че не се развива добре. Май ще му трябва повечко време, за да свикне.

Джей продължаваше да го гледа втренчено с дръзкия цинизъм на всички дванайсетгодишни деца, като подозрително търсеше да долови в думите му насмешка.

— Говориш така, сякаш дърветата имат чувства.

Джо го погледна.

— Имат, как да нямат! Като всичко друго, което расте.

Момчето се взираше като омагьосано във въртящите се остриета на резачката. Машината с форма на фуния подскачаше и бръмчеше в ръцете на Джо и от нея изскачаха бели, розови, синкави и жълти парчета месеста плодова тъкан.

— Какво правиш?

— На какво ти прилича?

Старецът кимна към един кашон, оставен до зида, който ги разделяше.

— Донеси ми онези ябълки, ако обичаш.

— Кои ябълки?

Джо махна нетърпеливо с ръка към кашона.

— Пръстените ябълки.

Джей погледна надолу. Не беше трудно да слезе, зидът бе висок най-много пет фута, но дворът беше ограден от всички страни, а оттатък оградата бяха само храсталаците и пустошта около железопътната линия. Той беше израсъл в града, където го бяха учили да внимава с непознати. Джо се усмихна.

— Няма да те ухапя, хлапе — каза кротко.

Ядосан от това, че го вземат за страхливец, Джей скочи в градината.

„Пръстените ябълки“ бяха продълговати, червеникави и причудливо заострени в единия край. Някои бяха срязани при изкопаването и отвътре изглеждаха розови на слънцето. Момчето леко залитна под тежестта на кашона.

— Гледай къде стъпваш — извика му Джо. — Да не ги изтървеш. Ще се натъртят.

— Но това са само картофи.

— Ъ-хъ — отвърна старецът, без да вдига поглед от резачката за зеленчуци.

— Нали каза, че били ябълки, нещо такова.

— Ябълки. Пръстени ябълки. Пом дьо тер^[1].

— На мен не ми приличат на ябълки — отбеляза Джей.

Джо поклати глава и започна да пуска картофите в резачката. Уханието им беше сладникаво като на папая.

— Тези ги донесох от Южна Америка след войната — започна той. — Отгледах ги от малки семенца ей там, в градината отзад. Трябваха ми пет години, докато намеря подходящата почва. Ако искаш пържени картофи, ще си посадиш „Кинг Едуард“. Ако искаш картофи за салата, трябват ти „Шарлот“ или „Джърси“. Ако обичаш чипс, тогава трябва да отглеждаш „Мейрис Пайпър“. А пък тези — Джо посегна да вземе един и нежно потърка с почернял палец розовеещата кора — са по-стари от Ню Йорк, толкова са стари, че даже си нямат име на английски. Семената им са по-скъпи от златен пясък. Това не са ти обикновени картофи, момче. Те са малки кюлчета отдавна отминало време, когато хората са вярвали в чудеса и когато половината свят не го е имало на картите. От тези не се прави чипс — той отново поклати глава, очите му светеха присмехулно под гъстите сиви вежди. — Те са моят специалитет.

Джей го гледаше предпазливо — не можеше да реши дали старецът е луд или просто му се присмива.

— И какво правиш от тях? — попита накрая.

Джо пусна последния картоф в резачката и се усмихна.

— Вино, хлапе. Вино.

Това се случи през лятото на 1975. Джей беше почти на тринайсет. С присвити очи, стиснати устни, свито в юмрук лице, а в юмрука — нещо твърде скришно, за да може да се види. Отскоро учеше в „Мурландс Скул“ в Лийдс, а сега имаше осем седмици ваканция, поредица от странни и празни дни, които се точеха безкрайно до далечното начало на следващия срок. Не му харесваше тук. Вече мразеше това място с блед и мъглив хоризонт, със синьо черни хълмове, бедняшки къщи и рудници, и хората, със сухи лица и завален северняшки акцент. Всичко ще бъде наред, беше казала майка му. В Кърби Монктън ще му хареса. Промяната ще му се отрази добре. Всичко ще се нареди. Но Джей знаеше, че няма да стане така. Под него зееше бездна, празнота, причинена от развода на родителите му, и той ги мразеше, мразеше мястото, където го бяха изпратили, мразеше лъскавия нов велосипед с пет скорости, който бе получил тази сутрин по пощата за рождения си ден — подкуп, също толкова достоен за презрение, колкото и бележката към него: „С обич от мама и татко“, толкова фалшиво нормална, сякаш светът наоколо не се рушеше до основи. Гневът му беше хладен, стъклено леден и го ограждаше от останалия свят така, че всеки външен шум долиташе до него приглушен, а хората изглеждаха безжизнени като дървета. Гневът кипеше вътре в него, спотаен, в отчаяно очакване нещо да се случи.

Семейството им не беше от сплотените. Преди това лято той бе виждал дядо си и баба си пет-шест пъти, на Коледа или рождени дни, и те се отнасяха към него с дежурна далечна привързаност. Баба му беше крехка и елегантна жена, като китайския порцелан, който толкова обичаше и който красеше всяка налична повърхност в къщата. Дядо му беше безцеремонен, по войнишки дисциплиниран и ловеше яребици без разрешително в околните полета. И двамата осъждаха профсъюзите, издигането на работническата класа, рок музиката, мъжете с дълги коси и приемането на жени в Оксфорд. Джей скоро разбра, че ако си мие редовно ръцете преди ядене и се прави, че слуша всичко, което му кажат, ще се наслаждава на неограничена свобода. Ето как се запозна с Джо.

Кърби Монктън е малко северно градче, което прилича на много други. Основано на въгледобива, то още тогава започнало да запада. Два от общо четирите рудника бяха затворени, а останалите два се бореха с всички сили за оцеляването си. След затварянето на двата рудника селищата наоколо, които ги снабдяваха с работна ръка, също западнаха. Сега там имаше редици къщи, които постепенно се рушаха. Половината бяха необитаеми, със заковани прозорци, с дворове, пълни с отпадъци и обрасли в бурени. Центърът на градчето изглеждаше малко по-добре — няколко реда магазинчета, две-три кръчми, минимаркет, полицейски участък с решетка на прозореца. От едната страна — реката, железопътната линия, старият канал. От другата — верига от хълмове, която се простираше до подножието на Пенинските планини. Тази част се наричаше Горен Кърби; там живееха дядото и бабата на Джей.

Като погледнеш към хълмовете, полята и гората, за миг можеш да си представиш, че тук няма рудници. Това е приемливата част на Кърби Монктън, смята се, че по терасите са разположени хубавите къщи в града. От най-високата точка може да се види същинският град няколко мили по-нататък, потънал в жълтеникав дим на фона на неравния хоризонт, полето с ред стърчащи стълбове, който води към открития рудник, зейнал като рана. Заслонена от хребета, котловината отдолу е очарователна. Тук къщите са по-големи, с по-изискана архитектура. Виждат се дълбоки викториански тераси от мек йоркширски камък, прозорци с малки ромбовидни стъкла и порти в псевдоготически стил, огромни градини с наредени в шпалир овощни дървета и равни, добре поддържани морави.

Джей беше неподатлив на тези красоти. За очите му, привикнали с лондонския пейзаж, Горен Кърби беше невзрачно място, построено сред камънаци и пустош. Пространството, разстоянието между сградите го замайваше. Гъсто населените Долен Монктън и Недър Едж^[2] изглеждаха обезлюдени и плувнали в дим като по време на война. Липсваха му лондонските кина и театри, музикални магазини, галерии, музеи. Липсваше му оживлението. Липсваше му познатият лондонски акцент, шумът и миризмите на уличното движение. Той караше колелото си по непознатите пусти улици и мразеше всичко, което се изпречваше пред погледа му.

Дядо му и баба му не се намесваха. Те одобряваха играта и разходките на открито и не забелязваха, че Джей всеки следобед се прибира разтреперан и съсипан от гняв. Момчето беше винаги любезно, винаги спретнато. Слушаше умно и с интерес, когато му говореха. Държеше се приветливо. Беше като примерен ученик от комиксите и се опиваше от горчивото си отчаяние.

Джо живееше на Поуг Хил Лейн, една от редицата неравни тераси, които граничеха с железопътната линия на половин миля разстояние от гарата. Джей вече беше ходил два пъти там. Оставяше колелото си в храстите и се катереше по насипа до моста над железницата. От другия край на линията бяха полята, които се спускаха до реката, а по-нататък беше откритият рудник и вятърът донасяше далечното боботене на машините. В продължение на две-три мили старият канал вървеше успоредно на железопътната линия. Там застоялият въздух зеленееше от мухи, беше горещ, миришеше на пепел и растителност. Между канала и железопътната линия минаваше пътека, почти скрита от надвисналите клони на дърветата. Това беше Недър Едж, долният край на града, почти винаги безлюден. Затова мястото привлече Джей. Той си купуваше пакет цигари и брой на „Ийгъл“ от будката за вестници на гарата и подкарваше колелото към канала. После го скриваше на сигурно място в храстите и тръгваше по пътеката, като си проправяше път през избуялата върбовка и въздухът се изпълваше с облаци бели семенца. Щом стигнеше до стария шлюз, Джей сядаше на камъните и запалваше цигара. Гледаше железницата, броеше вагоните на преминаващите влакове, натоварени с въглища, или се мъчеше да различи лицата на хората в пътническите влакове, които с тракане се губеха в завидната далечина. Хвърляше камъни в мътния канал. Понякога ходеше чак до реката. Там правеше бентове от трева и отпадъци, които събираше и донасяше със себе си: автомобилни гуми, клони, железопътни траверси, а веднъж дори цял изтърбушен матрак с щръкнали навън пружини. Така започна всичко; по някакъв начин мястото го завладя. Може би защото беше тайно, забравено от хората. Джей започна да го изследва. Там имаше загадъчни цилиндри от бетон и метал, които стърчаха от земята. По-късно Джо му обясни, че това са запечатани шахти. Когато момчето се приближаваше към тях, от тях долитаха странни ехтящи звуци, подобни на дишане. Имаше и наводнен тунел, изоставена вагонетка за въглища, останки от шлеп. Това беше грозно, може би дори опасно място, но също така изпълнено с голяма тъга; привличаше го по начин, който не можеше нито да преодолее, нито да обясни. Родителите му биха се ужасили, ако знаеха, че синът им ходи там и този факт го правеше още по-привлекателно. Затова той продължи да го изследва; тук — сгурийна яма, запълнена със стари парчета фаянс; там — купчина захвърлени екзотични съкровища: връзка комикси и списания, по чудо запазени и ненамокрени от дъжд и влага; метални отпадъци; автомобилно купе от „Форд Галакси“, малък бъз, израснал от корена си като причудлива антена; развален телевизор. Джо му беше казал веднъж, че да живееш край железопътна линия е като да живееш край море; всеки ден приливът донася нови отломки. Отначало дори мразеше това място. Не можеше да си обясни защо изобщо ходи там. Излизаше от къщи с намерението да поеме в съвсем различна посока и накрая се озоваваше в Недър Едж, между железопътната линия и канала, и в ушите му отекваше далечно боботене на машини, а нажеженото до бяло лятно слънце жулеше главата му като нагорещено желязо. Самотно, изоставено място. Но все пак негово собствено. Само негово, през цялото това дълго, странно лято. Или поне така си мислеше в началото.