Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Blackberry Wine, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
bambo (2009)

Издание:

Джоан Харис. Къпиново вино

Прозорец, 2003

ISBN: 954733297Х

История

  1. — Добавяне

6

Поуг Хил, юли 1975 година

През това лято по-голямата част от живота на Джей премина в нелегалност, сякаш водеше тайна война. В дъждовни дни той седеше в стаята си и четеше „Денди“ или „Ийгъл“, слушаше радио съвсем тихо, преструваше се, че се занимава с домашни задължения, пишеше разкази със страховити сюжети и заглавия като „Воините канибали от забранения град“ или „Човекът, който прогони светкавицата“.

Никога не му липсваха пари. В неделя Джей припечелваше двайсет пенса, като измиваше зеления остин на дядо си. Също толкова получаваше за окосяване на ливадата. Редките немногословни писма от родителите му винаги биваха придружени с пощенски запис и той харчеше това необичайно богатство със злорадо и победоносно ожесточение. Купуваше си комикси, дъвки, а когато можеше — и цигари. Всичко, което би предизвикало неодобрението на родителите му, го привличаше. Държеше съкровищата си в метална кутия от бисквити край канала, като казваше на баба си и дядо си, че внася парите в банка. Технически погледнато, това не беше лъжа. Един камък край останките от стария шлюз, който лесно се изваждаше, оставяше пространство от около петнайсет инча дълго и широко, където можеше да се пъхне металната кутия. Квадратно парче трева, изрязано от брега с джобно ножче, прикриваше скривалището. През първите две седмици от ваканцията той ходеше там почти всеки ден, печеше се на плоските камъни на шлюза и пушеше, четеше, пишеше разкази в една от множеството си гъсто изписани тетрадки или слушаше радио, като усилваше звука до дупка и музиката изпълваше летния вмирисан на сажди въздух. Спомените му от това лято бяха винаги озвучени: Пийт Уингфийлдс, „Осемнайсетгодишен, пронизан от куршум“, или Тами Уинет с „Р. А. З. В. О. Д.“. През повечето време Джей пееше заедно с радиото или свиреше на китара и правеше гримаси пред невидима публика. Едва по-късно си даде сметка колко неразумен е бил. Бунището беше съвсем наблизо и през тези две седмици Зет и бандата му можеха да се натъкнат на него по всяко време. Можеха да го заварят унесен в дрямка на брега или седнал край отвора на шахта, или — още по-лошо — с отворената кутия за съкровища и ръце. Никога не му беше хрумвало, че наоколо могат да се навъртат и други момчета. Никога не си бе представял, че това поначало не е негова територия, че тя принадлежи на някой друг, по-голям, по-силен и по-буен от него. Джей никога не беше участвал в уличен бой. В „Мурландс Скул“ липсата на обноски не се поощряваше. Малкото му приятели от Лондон бяха далечни и резервирани, момичетата връзваха косите си на конски опашки и ходеха на балет, а момчетата бяха стройни като кадети и имаха превъзходно бели зъби. Джей не се вписваше докрай в тази среда. Майка му беше актриса, чиято кариера бе започнала и безвъзвратно приключила с телевизионен сериал, озаглавен „Ох, мамо!“ и разказващ за историята на един вдовец, който се грижи сам за три деца в пубертетна възраст. Майката на Джей играеше ролята на грижовната ханджийка госпожа Дайкс и през по-голямата част от детството му се случваше непознати хора да ги спират на улицата и да крещят с цяло гърло най-известната й екранна реплика: „О! Прекъснах ли нещо?“

Бащата на Джей, преуспяващ собственик на компания за хлебни изделия, бе натрупал богатството си от „Тримбъл“, популярен хляб за отслабване, но така и не беше успял с парите си да компенсира липсата на добро възпитание. Той криеше своята несигурност зад фасадата на грубоват веселяк, обгърнат в облак цигарен дим, и караше Джей да изпитва неудобство заради особения начин, по който произнасяше гласните, типичен за Ийст Енд, и крещящите костюми. Самият Джей винаги бе смятал за себе си, че принадлежи към друга порода, по-жилава, по-сурова. Това беше голяма грешка.

Те бяха трима. По-високи от него, по-големи — може би на четиринайсет или петнайсет, — вървяха по пътеката край канала, като някак странно се поклащаха: наперена походка, която показваше, че се чувстват господари на тази територия. Джей инстинктивно изключи радиото и приклекна в сенките, дълбоко възмутен от собственическото им поведение. Единият се наведе и бръкна с пръчка във водата, другият драсна клечка кибрит о дънките си и запали цигара. Джей предпазливо ги наблюдаваше, сгушен в сянката на едно дърво, и чувстваше как настръхва. Момчетата изглеждаха опасни, приличаха на бандити със своите дънки, ботуши с ципове и тениски с отрязани ръкави. Те бяха членове на племе, към което Джей никога не би могъл да принадлежи. Единият от тях — висок и дългурест — носеше въздушна пушка, сгушена небрежно в сгъвката на лакътя. Лицето му беше широко и гневно, с пъпки по брадичката. Очите му бяха изцъклени като топчета. Вторият стоеше полуобърнат с гръб и Джей виждаше голия му кръст, който се подаваше изпод тениската, както и широкия ластик на долните гащи над увисналите му дънки. По гащите му имаше малки самолетчета и това накара Джей да избухне в смях, отначало тихо, в шепи, а после неудържимо, с цяло гърло.

Момчето със самолетчетата рязко се обърна и на лицето му се изписа изненада. В първия миг двамата само се гледаха. След това непознатият протегна ръка и сграбчи Джей за ризата.

— К’во прайш тука, по дя’олите?

Другите двама гледаха с враждебно любопитство. Третото момче — кльощаво, с дълги ръце и крака и екстравагантни бакенбарди — направи крачка напред и силно смушка Джей в гърдите.

— Май ей се’а та питах нещо.

Езикът им звучеше като чужд, почти неразбираем, смехотворна върволица от завалени гласни и съгласни, и Джей неволно се усмихна. Отново го напуши смях, не можеше да се сдържи.

— Да н’си глух или ням? — попита момчето с бакенбардите.

— Съжалявам — отговори Джей, като правеше опити да се измъкне. — Просто се появихте изневиделица. Не исках да ви уплаша.

Тримата започнаха да го гледат още по-втренчено. Очите им бяха безцветни като небето, някак променливо сивкави. Най-високото момче красноречиво поглади приклада на пушката си. Лицето му изразяваше любопитство, примесено с учудване. Джей забеляза, че на опакото на ръката му, точно върху кокалчетата, има татуирани букви, които образуваха име или прякор: „ЗЕТ“. Личеше си, че татуировката не е направена от професионалист. Момчето беше изписало буквите само с помощта на компас и шише мастило. Изведнъж Джей си представи процеса с поразителна яснота, съсредоточената и доволна гримаса на Зет в един летен следобед в час по математика или английски, а отпред стои учител, който се прави, че не вижда, макар че момчето не си прави труда да се крие. Така е по-лесно, казва си учителят. По-безопасно.

— Дъ нъ уплашиш ли? — изцъклените очи се завъртяха с презрителна насмешка.

Момчето с бакенбардите се изкиска.

— Май нещо дъската ти ’лопа, пич — гласът на Зет все още звучеше непринудено, но момчето със самолетчетата продължаваше да стиска в юмрук ризата на Джей.

— Цигара?

Джей започна да рови в джоба си несръчно и припряно, нетърпелив да се измъкне. Извади пакет „Плейърс“.

— Ето. Вземете си.

Зет взе две цигари и подаде пакета на приятеля си с бакенбардите, а след това и на онзи с гащите на самолетчета.

— Задръжте пакета — предложи Джей и почувства, че му се завива свят.

— Кибрит? — извади кутията кибрит от джоба на дънките си и им я подаде. — Задръжте и нея.

Момчето със самолетчетата примижа, докато палеше — мазен, преценяващ поглед. Другите пристъпиха напред.

— И’аш ли бонбони, таки’а ра’оти? — попита Зет ухилен. Момчето с гащи на самолетчета започна сръчно да тършува из джобовете на Джей.

Вече беше късно да се съпротивлява. Минута по-рано би могъл да ги изненада, би могъл да се шмугне между тях и да хукне по брега към железопътната линия. Но сега вече бе твърде късно. Те бяха доловили страха му. Ловко и алчно запретърсваха джобовете му. Дъвка, два-три бонбона в хартийки, дребни монети — цялото им съдържание бързо се озова в ръцете на момчетата.

— Хей, махайте се оттук! Тези неща са мои.

Но гласът на Джей трепереше. Той си повтаряше, че няма значение, че може да им остави всичко, повечето неща и без това бяха дреболии, но това не му помогна да прикрие омерзителното чувство на безпомощност, на унижение.

Тогава Зет взе радиото.

— Би’а си го — отбеляза.

Джей съвсем беше забравил за него; то се въргаляше в избуялата трева под сянката на дърветата, почти незабележимо. Игра на светлината, може би отражение на слънчев лъч в хромираното покритие или просто лош късмет бяха помогнали на Зет да го види. Той се наведе и го взе.

— То е мое — каза Джей едва чуто, сякаш държеше в устата си карфица. Зет го погледна и се усмихна.

— Мое е — прошепна Джей.

— Че как иначе, пич? — дружелюбно отвърна Зет и му го подаде.

Очите им се срещнаха над радиото. Джей протегна ръка почти с молба. Зет отдръпна радиото съвсем леко, после със светкавична бързина го подхвърли и го ритна. То описа широка дъга във въздуха. Проблесна ослепително като миниатюрен космически кораб и после се удари в камъните на брега. Разби се на стотици пластмасови и хромирани частици.

— И го-о-ол! — извика момчето с бакенбардите и заподскача с танцова стъпка край отломките. Приятелят му с гащи на самолетчета се изхили звучно. Но Зет само изгледа Джей със същото любопитно изражение, сложил ръка на приклада на въздушната пушка, а в очите му се четеше спокойствие и странно съчувствие, сякаш искаше да каже: „Е? Сега какво? Какво?“

Джей почувства как очите му парят все повече и повече, сякаш сълзите в тях бяха от разтопено олово. Той отчаяно се мъчеше да ги задържи там, за да не потекат по бузите му. Погледна към останките от радиото, които блестяха на слънцето, и опита да си внуши, че нищо страшно не се е случило. Нищо и никакво старо радио, не си струваше да яде бой заради това, но гневът, който се надигаше вътре в него, му казваше друго. Направи крачка към шлюза, после се обърна и без дори да се замисли, се хвърли с всичка сила право срещу спокойната, развеселена физиономия на Зет. Тутакси момчето с бакенбардите и другото с гащите на самолети налетяха върху Джей, започнаха да удрят и да ритат, но той вече беше успял здраво да ритне Зет в корема. Последният не можа да му отвърне, само извика и се сви на кълбо. Момчето със самолетите се опита отново да сграбчи Джей, но той беше станал хлъзгав от пот и успя да се промуши под ръката на другото момче. Подхлъзна се на останките от радиото си, хукна към пътеката, измъкна се от злосторника с бакенбардите, спусна се по крайбрежния насип, прекоси пътеката и се насочи към моста над железницата. Зад гърба си чуваше крясъци, но поради голямото разстояние и заваления местен диалект не можеше да различи думите, със сигурност обаче тонът беше заплашителен. Когато наближи моста, Джей целуна средния си пръст и го размаха на трите силуета в далечината, извади колелото си от храсталака, където го беше скрил, и след минута се носеше стремглаво към Монктън. От носа му течеше кръв, а ръцете му бяха ожулени от храстите, но вътрешно беше изпълнен с победоносен възторг. Дори тежката загуба на радиото бързо бе забравена. Може би тъкмо това необуздано, почти вълшебно чувство го отведе при Джо. По-късно си казваше, че е станало случайно, че единственото му намерение е било да кара колелото и да усеща полъха на вятъра, но понякога мислеше, че по съдбоносно стечение на обстоятелствата е отишъл там преднамерено, като по нечий зов. Чуваше го — глас, изключително ясен и звучен, който го викаше без думи. За миг пред очите му се мярна табелата с надпис „ПОУГ ХИЛ ЛЕЙН“ и почервенялото слънце я освети за кратко, сякаш искаше да привлече вниманието му, и вместо да подмине с колелото тясната уличка, той спря, както бе правил вече много пъти, и бавно подкара велосипеда по нея, за да надникне над тухления зид, където един старец режеше картофи, за да прави вино.