Джоан Харис
Къпиново вино (28)

28

Недър Едж, лятото на 1977 година

Джей отиде в Недър Едж с талисмана на Джо в джоба. Слънцето беше забулено от облаци както през повечето дни това лято, но небето бе нагорещено и бледо, изсмукало кислорода от въздуха и цветовете от пейзажа. Полето, дърветата, цветята — всички бяха обагрени в нюансите на пепелно-сивото, точно като екрана на портативния черно-бял телевизор в караваната на Маги и Джили. В небето над Недър Едж висеше малко светло облаче. Като маяк. Предупреждение може би.

Джили носеше дънки с отрязани крачоли и тениска на райета. Косата й беше вързана отзад с червена панделка. Смучеше захарно фонтанче^[1] и езикът й бе черен от сладката сламка.

— Не бях сигурна, че ще дойдеш — каза.

Джей помисли за талисмана в джоба си и сви рамене. Каза си, че са в безопасност. Защитени. Недосегаеми. Невидими. Беше се случвало много пъти досега.

— Защо да не дойда?

Джили сви рамене.

— Там имат нещо като бърлога — каза и кимна към канала. — Къща на дървото, струва ми се. Вътре държат нещата си. Виждала съм ги два-три пъти да ходят там. Бас държа, че не ти стиска да влезеш.

— Аз не се ловя на бас — отвърна Джей.

Джили го изгледа присмехулно.

— Няма да са там — изкушаваше го тя. — По това време още се мотаят из града или ходят по пазара да крадат. Нищо и никаква бърлога, Джей. Хайде да те видя.

Очите й блестяха дяволито, отразяваха светлината на безцветното небе и изглеждаха котешки зелени. Тя изсмука захарното фонтанче и подритна кутийката в канала, като продължи да стиска сладката сламка между зъбите си като цигарена угарка.

— Освен ако не си ревльо — процеди през зъби, добра имитация на Лий Марвин.

— Добре.

Откриха, че къщичката е близо до шлюза. Не беше на дървото и представляваше малка колиба, изградена от всевъзможни отпадъци от бунището: дебел смачкан картон, парчета насмолена хартия и стъклопласт. Имаше прозорци от парчета найлон и врата, отмъкната от нечий стар навес. Къщата изглеждаше необитаема.

— Върви тогава — подкани го Джили. — Аз ще се оглеждам.

Джей се поколеба за миг. Джили се усмихна дръзко и лицето й заприлича на една-единствена гигантска луничка. Изведнъж той се почувства замаян от близостта й.

— Е, хайде да свършваме — пришпори го тя.

Джей напипа талисмана в джоба си и решително тръгна към колибата. Беше по-голяма, отколкото изглеждаше откъм пътеката, и въпреки причудливата си конструкция бе доста здрава. На вратата имаше катинар, тежък промишлен катинар, вероятно откраднат от нечий склад за въглища.

— Опитай през прозореца — обади се Джили иззад гърба му. Джей се обърна като попарен.

— Мислех, че гледаш!

Джили сви рамене.

— А, и без това няма никой — каза. — Хайде, опитай през прозореца.

Прозорецът беше малък, точно колкото да се провре човек. Джили дръпна найлона и Джей се пъхна вътре. Беше тъмно и миришеше на кисело — на пръст и цигарен дим. На земята върху две щайги беше струпана купчина одеяла. Имаше кутия с изрезки от списания. На една от стените беше окачен плакат със смачкани краища, изрязан от някакво списание за момичета. Джили пъхна глава през прозореца.

— Намери ли нещо интересно? — попита тя закачливо.

Джей поклати глава. Започваше да се чувства неудобно, представяше си как стои в колибата, а Зет и приятелите му завиват по пътеката.

— Виж в щайгите — предложи Джили. — Там крият всичко ценно. Списания, цигари и други такива откраднати неща.

Джей издърпа една от щайгите. По земята се разпиляха всякакви предмети: гримове, празни шишета от лимонада, комикси. Развален транзистор, бонбони в стъклен буркан. Книжна фуния, пълна с фойерверки, бомбички и пиратки в кутии. Двайсетина запалки „Бик“. Четири неотворени пакета „Плейърс“.

— Вземи нещо — каза Джили. — Взимай. И без това е откраднато.

Джей взе кутия за обувки, пълна с изрезки. Неохотно ги разпиля по земята. После направи същото и със списанията.

— Вземи цигарите — подкани го тя. — И запалките. Ще ги дадем на Джо.

Джей я погледна смутено, но мисълта за презрението й му беше непоносима. Той прибра в джобовете си цигарите и запалките, а после, по настояване на Джили, и бонбоните и фойерверките. Заразен от ентусиазма й, скъса плаката от стената, стъпка касетите, разпиля съдържанието на бурканите. После си спомни как Зет беше счупил радиото му и взе транзистора, като си каза, че той му се полага по право. Разхвърля козметиката, размаза червилата с крак, хвърли кутия с пудра по стената. Джили го гледаше и се смееше като обезумяла.

— Да можехме само да видим лицата им — възкликна тя задъхана. — Само да можехме!

— Е, не можем — напомни й Джей и бързо се измъкна от колибата. — Хайде да тръгваме, преди да са се върнали.

Той я хвана за ръка и я задърпа по пътеката към шахтата. При мисълта за това какво бяха направили Джей се чувстваше така, сякаш в стомаха му пърхаха пеперуди. Усещането не беше съвсем неприятно. И изведнъж двамата избухнаха в смях като пияници. Започнаха да се препъват по пътеката и да се блъскат един друг.

— Да можех само да видя лицето на Гленда — произнесе Джили с усилие. — Следващия път ще вземем фотоапарат или камера, за да можем да я снимаме и да я гледаме.

— Следващия път? — смехът на Джей секна.

— Да, разбира се — тя говореше така, сякаш това беше най-естественото нещо на света. — Спечелихме първата битка. Не можем просто да се откажем.

Може би трябваше да й каже: „Това е краят, Джили. Стига толкова. Твърде опасно е.“ Но тъкмо опасността я привличаше, а той беше така очарован от възторга в очите й.

— Какво си ме зяпнал? — попита тя войнствено.

— Не съм те зяпнал.

— Зяпнал си ме и още как.

Джей се усмихна.

— Гледам голямата… огромната щипалка, която току-що падна на главата ти от оня клон — каза й той.

— Гадняр! — изписка Джили и разтърси глава.

— Чакай малко! Тук е — каза Джей и потърка главата й.

Джили го ритна силно в глезена. Нормалните отношения отново бяха възстановени. За известно време.