Джоан Харис
Къпиново вино (56)

56

— Запознахме се, когато бях на двайсет и една — започна Мари. — Той беше много по-възрастен от мен. Беше пациент в психиатричния диспансер в Нант, където аз карах стаж като медицинска сестра. Името му беше Патрис.

Беше висок и тъмнокос като Джей. Говореше три езика. Каза й, че е преподавател в университета в Рен. Беше разведен. Беше забавен и язвителен и носеше депресията си с достойнство. На дясната му китка имаше белези от неуспешен опит за самоубийство. Пиеше. Вземаше наркотици. Мари беше повярвала, че се е излекувал.

Докато разказваше, тя не вдигаше поглед към Джей, а гледаше пръстите си, които играеха със столчето на винената чаша, сякаш свиреха на стъклена флейта.

— На двайсет и една човек отчаяно търси любовта и я вижда в лицето на всеки непознат — тихо продължи Мари. — А Патрис беше съвсем непознат за мен. Видяхме се няколко пъти извън болницата. Спахме веднъж. Това беше всичко.

След това той се бе променил почти веднага. Двамата бяха уловени като в метална клетка. Той бе започнал да се държи собственически, не по очарователния и колеблив начин, който я беше привлякъл в началото, а хладно и с подозрение. Това я плашеше. Караха се постоянно. Той я преследваше на път за работа и я причакваше в двора на излизане. Компенсираше гневните си изблици с щедри подаръци, но с това я плашеше още повече. Накрая една вечер нахлу в дома й и се опита да я изнасили, като я заплаши с нож.

— Това беше краят — припомняше си Мари. — Дойде ми до гуша. Известно време го залъгвах, после намерих извинение да отида в банята. Той кроеше планове. Как ще заминем заедно на тихо място в провинцията, където ще бъда в безопасност. Така казваше. В безопасност — тя потръпна.

Тя се заключи в банята и излезе през прозореца на покрива, а после се спусна по пожарната стълба до улицата. Но когато пристигна полицията, Патрис беше изчезнал. Мари смени бравите на вратите и залости здраво прозорците.

— Но нещата не спряха дотук. Той паркираше колата си пред блока и ме следеше непрекъснато. Оставяше разни неща пред вратата ми. Подаръци. Заплашителни бележки. Цветя.

Не се отказваше. С течение на времето тормозът се усилваше. Погребален венец на работното й място. Разбити ключалки и черни графити по блока, докато Мари беше на работа. Фъшкия, увита като подарък в сребриста хартия, за рождения й ден. Надписи по вратата. Цяла купчина поръчки по пощата на нейно име: еротично бельо, градински инструменти, ортопедични материали, порнографска литература. Малко по малко Мари губеше смелост. Полицията не можеше да й помогне. Без доказателство за нанесена телесна повреда те нямаше в какво да го обвинят. Провериха адреса, който Патрис беше оставил в диспансера, но се оказа, че това е адрес на дъскорезница в покрайнините на Нант. Никой там не беше чувал за него.

— Накрая се преместих — каза тя. — Напуснах апартамента и си купих билет до Париж. Промених името си. Наех малко жилище на „Рю дьо ла Жонкиер“ и си намерих работа в Марн ла Вале. Мислех, че съм в безопасност.

Той я откри след осем месеца.

— Беше използвал служебното ми досие — обясни Мари. — Вероятно беше убедил някого в болницата да му го даде. Той можеше да бъде много убедителен. Много трогателен.

Тя отново се премести, отново промени името си и боядиса косата си. Шест месеца работи като сервитьорка в бар на „Авеню дьо Клиши“, преди да си намери нова работа като медицинска сестра. Опита се да заличи присъствието си от цялата официална документация. Остави медицинската й застраховка да се изгуби и не я поднови. Отмени кредитните си карти и започна да плаща за всичко в брой. Този път на Патрис му бе нужна година, за да открие новия й адрес.

За една година се беше променил. Беше обръснал главата си и носеше войнишки дрехи. Обсадата на жилището й приличаше на военна кампания. Нямаше повече шеги, непоръчана пица или бележки с молба да му прости. Дори заплахите престанаха. Мари го видя два пъти седнал в кола под прозореца й, но изминаха две седмици, а той не показа никакви признаци на присъствие и тя започна да вярва, че е сгрешила. След няколко дни се събуди от мирис на газ. Той беше успял някак да пусне газта от главния кран в блока и тя не можеше да я спре. Опита да излезе, но вратата беше залостена отвън. Прозорците също бяха заковани, макар че апартаментът й се намираше на третия етаж. Телефонът също беше прекъснат. Мари успя да счупи един прозорец и закрещя за помощ, но се отърва на косъм. Избяга в Марсилия. Започна отначало. Там срещна Тони.

— Той беше на деветнайсет — припомняше си Мари. — Аз работех в психиатричния диспансер към градската болница в Марсилия, а той беше един от пациентите. Разбрах, че страда от депресия в резултат на смъртта на баща си — тя се усмихна иронично. — Не биваше да се забърквам с поредния пациент, но тогава и двамата бяхме уязвими. Той беше съвсем млад. Вниманието му ме ласкаеше. А аз имах подход към него. Разсмивах го. Това също ме ласкаеше.

Когато си даде сметка какво изпитва той към нея, беше вече късно. Тони бе обсебен от нея.

— Казах си, че мога да го обикна. Той беше забавен, мил и податлив на въздействие. Мислех, че след Патрис точно това ми е нужно. А и той непрекъснато ми говореше за тази ферма, за това село. Тук изглеждаше толкова сигурно, толкова красиво. А аз всеки ден се будех и се питах дали днес няма да е денят, в който Патрис отново ще ме намери. Можеше лесно да ме открие в Марсилия. Там нямаше толкова много болници и клиники, в които да ме търси. Тони предложи да ме защити. Освен това имаше нужда от мен. А това не беше малко.

Тя се остави Тони да я убеди. Отначало й се стори, че в Ланскене има всичко, което някога е търсила. Но скоро последваха разправии между Мари и майката на Тони, която отказваше да приеме истината за заболяването му.

— Тя не ме слушаше — обясни Мари. — Настроението на Тони беше на приливи и отливи. Имаше нужда от лекарства. Ако не ги взимаше, се чувстваше зле, затваряше се в къщата за няколко дни, не се миеше, само гледаше телевизия, пиеше бира и ядеше. За всички наоколо изглеждаше съвсем здрав. Това беше част от проблема. Налагаше се непрекъснато да го държа под око. Играех ролята на заядлива съпруга. Налагаше ми се.

Джей изсипа в чашата й последните капки вино. Дори утайката имаше силен аромат и за миг му се стори, че в тази последна чаша долавя уханията на всички вина на Джо: от малини, шипки, бъз, къпини, червени джанки и пръстени ябълки — всичко в едно. Няма вече „Специалитети“, каза си той с известна тъга. Няма вече магия. Мари мълчеше. Косата й с цвят на кленово листо бе надвиснала над лицето. Джей изпита странното чувство, че я познава от години. Присъствието й на масата му беше също толкова естествено и познато, колкото и присъствието на старата пишеща машина. Той сложи ръка върху нейната. Помисли си, че целувката й ще има вкус на рози. Тя вдигна поглед и очите й бяха зелени като овощната му градина.

— Маман!

Гласът на Роза пропъди мига със звънлива настойчивост.

— Намерих малка стаичка горе! С кръгъл прозорец и синьо легло като лодка! Малко е прашно, но мога да почистя, нали, мамо? Нали?

Мари отдръпна ръката си.

— Разбира се. Ако господинът… Ако Джей…

Тя изглеждаше объркана, сякаш стресната след някакъв сън. Премести празната винена чаша по към средата.

— Трябва да вървя — каза бързо. — Става късно. Ще донеса нещата на Роза. Благодаря ви за…

— Всичко е наред — Джей се опита да сложи ръка върху нейната, но тя я отдръпна. — Можете да останете и двете, ако желаете. Имам много…

— Не — изведнъж тя бе станала пак предишната Мари, доверието се беше изпарило. — Трябва да донеса нещата за спане на Роза. По това време трябва да е в леглото — тя я прегърна за кратко, но с ожесточение. — Бъди добро момиче — каза. — И моля ви — този път говореше на Джей, — не споменавайте за това в селото. На никого. — Мари откачи жълтия си дъждобран от гвоздея зад вратата на кухнята и го облече. Отвън дъждът още валеше. — Обещайте ми — каза тя.

— Разбира се.

Мари кимна — едва забележимо учтиво кимване, сякаш бяха сключили сделка. После излезе и се изгуби в дъжда. Джей затвори вратата след нея и се обърна към Роза.

— Е? Готов ли е шоколадът? — попита тя.

Той се усмихна.

— Ела да проверим, искаш ли?

Джей сипа питието в широка чаша с цветя по ръба. Роза се сгуши на леглото му с чаша в ръка и започна да наблюдава с любопитство как той прибира чашите от масата и оставя настрана бутилката.

— Кой беше той? — попита тя накрая. — И той ли е англичанин?

— Кой? — закрещя Джей от кухнята, за да надвика течащата вода в мивката.

— Старецът — каза Роза. — Старецът от горния етаж.

Джей затвори крана и я погледна.

— Видя ли го? Говори ли с него?

Роза кимна.

— Един старец със смешна шапка — отвърна тя. — Каза ми да ти предам нещо.

Роза отпи голяма глътка от шоколада и вдигна глава. Над горната й устна имаше кафяви мустаци от пяна. Изведнъж Джей потръпна, изпита страх.

— Какво ти каза? — прошепна той.

Роза се намръщи.

— Каза да не забравяш „Специалитета“ — отвърна тя. — И че знаеш какво да правиш.

— Нещо друго?

Устата на Джей бе пресъхнала, главата му пулсираше.

— Да — Роза кимна енергично. — Каза ми да ти кажа сбогом.