Джоан Харис
Къпиново вино (25)

25

Ланскене, март 1999 година

На следващата сутрин Джей отиде рано в Ажен. Научи от Жозефин, че дотам има само два автобуса дневно и след като пийна набързо кафе с два кроасана в „Кафе де Маро“, той тръгна, нетърпелив да получи документите си от агенцията. Отне му повече време, отколкото бе очаквал. Нотариалната заверка беше направена в края на седмицата, но още не беше възстановено електричеството и газта, а и от агенцията не искаха да му дадат ключовете, преди да са пристигнали всички документи от Англия. Освен това, както му каза жената в агенцията, съществуваха допълнителни усложнения. Неговото предложение за покупка на къщата е дошло в момент, когато агенцията е обмисляла друго предложение — всъщност дори го е приела, но съвсем неофициално. Предложението на Джей — надвишило предишното с около 5000 лири — веднага ги е накарало да предпочетат него като купувач, но човекът, на когото къщата е била вече обещана, се е обадил по-рано същата сутрин и ги е заплашил, че ще им създаде проблеми.

— Разбирате ли, мосю Макинтош — каза жената със съжаление, — в тези малки общности обещанието за земя е равносилно на юридическо обвързване. Те не разбират, че една дума не е достатъчна — Джей кимна с разбиране. — Впрочем — продължи тя, — собственикът, който живее в Тулуза, е млад човек, издържа семейство. Наследил е къщата от своя прадядо. Известно време не е поддържал контакти с него и не носи отговорност за обещание, което прадядо му може да с дал преди смъртта си.

Джей разбираше. Сбогува се с жената и отиде на покупки. После изчака в кафенето отсреща, докато документите пристигнат по факса от Лондон. Непрекъснато звъняха телефони. Банката. Адвокатът. Агентът. Банката.

— А сигурни ли сте, че човекът — лицето, направило предишното предложение — не притежава законно право върху къщата? — попита Джей, когато накрая жената му подаде ключовете.

Тя поклати глава.

— Не, мосю. Уговорката с мадам д’Апи може да е от много отдавна, но тя няма абсолютно никакви права. Всъщност ние разполагаме само с нейните думи, че старецът е приел предложението й.

— Д’Апи?

— Да, мадам Мари д’Апи. Ваша съседка всъщност, нейният имот е точно до вашия. Делова дама, доколкото съм чувала.

Това обясняваше много неща: враждебността й, учудването, когато Джей й съобщи, че е купил къщата, дори прясната боя на стените. Тя беше очаквала, че къщата ще стане нейна. Бе постъпила точно като него — беше се пренесла малко преждевременно, преди оформянето на документите. Нищо чудно, че бе така ядосана! Джей реши на всяка цена да се срещне с нея колкото може по-бързо, за да й обясни. Да й възстанови похарчените средства, ако е необходимо, за работата, която беше свършила по къщата. Все пак щяха да бъдат съседи…

Когато всичко приключи, вече бе късен следобед. Джей се чувстваше уморен. Благодарение на няколко бързи уговорки газта в къщата беше възстановена, но за електричеството трябваше да почака още пет дни. Жената от агенцията му предложи да отиде на хотел, докато къщата стане обитаема, но той отказа. Романтиката на това изоставено самотно място бе неустоима. Освен това не биваше да забравя новия ръкопис, двайсетте страници, които беше написал миналата нощ на гърба на „Храбрият Кортес“. Да го изостави заради стерилния комфорт на някакъв хотел означаваше да убие идеята, преди още да се е родила. Дори сега, докато се връщаше с такси в Ланскене, натоварен с покупки и уморен, Джей чувстваше привличането на тези изписани страници, нетърпението да продължи, да почувства клавишите на старата пишеща машина под пръстите си и да последва историята, накъдето го отведе.

Когато се прибра, спалният чувал беше изчезнал, свещите също, както и кутиите с боя. Всичко друго беше непокътнато. Джей предположи, че Мари е минала от тук в негово отсъствие, за да премахне всички следи от непозволеното си присъствие. Вече беше твърде късно, за да ходи до къщата й, но той си обеща, че на другия ден непременно ще отиде. Не беше разумно да поддържа лоши отношения с единствения си близък съсед. Джей запали огъня в камината и газената лампа, която бе купил днес. Сложи лампата на масата. Беше си купил собствен спален чувал и няколко възглавници, както и походно легло. С тях той успя да си направи достатъчно удобна спалня в къта край камината. Тъй като беше още светло, Джей се разходи до кухнята. Там имаше газова печка, стара, но изправна, и друга камина. Над огнището висеше черно котле от ковано желязо, цялото в паяжини. Голяма стара емайлирана печка заемаше почти половината пространство между двете срещуположни стени, но пещта беше задръстена с отпадъци — въглища, полуизгорели дърва и много поколения мъртви насекоми. Джей реши да изчака, докато бъде в състояние да я почисти както трябва. Камината беше друго нещо. Запали се сравнително лесно и Джей успя да стопли достатъчно вода, за да се измие и да си направи чаша кафе, която взе със себе си на обиколката из къщата. Установи, че тя е доста по-голяма, отколкото си бе представял в началото. Имаше всекидневни, трапезария, складове, шкафове, големи колкото килери, килери колкото пещери. Имаше и три изби. Тук мракът вече се бе сгъстил, но Джей реши да рискува и да изкачи полуразрушеното стълбище, което водеше нагоре към спалните, таванските помещения, хамбарите. Имаше доста мебели, голяма част от тях развалени от влагата и времето, но някои още бяха в добро състояние. Дълга маса от потъмняло старо дърво, надраскана и деформирана от продължителна употреба; гардероб от същото грубо масивно дърво; столове; табуретка за крака. След полиране и поправка, каза си Джей, ще бъдат красиви точно като мебелите, над които въздишаше Кери в елегантните антикварни магазини на „Кенсинггън Авеню“. Други неща бяха събрани в кашони, които заемаха почти всички ъгли: прибори за хранене, инструменти и градинско оборудване, цял сандък с чаршафи, запазени като по чудо под кутия със счупени грънци. Той започна да разгъва втвърдените колосани чаршафи, пожълтели на гънките, всеки украсен със сложна бродерия, в която инициалите „Д. Ф.“ бяха вплетени в гирлянда от рози — вероятно нечий чеиз, събран преди сто или двеста години. Имаше и други ценни неща: кутии от сандалово дърво с носни кърпи вътре; медни тенджери, покрити със зелена патина, старо радио още отпреди войната, както му се стори, със спукана кутия, в която се виждаха лампи колкото кръгли дръжки на врата. Но най-хубавото беше огромният шкаф за подправки от грубо черно дъбово дърво. На някои от чекмеджетата още личаха надписи с избеляло кафяво мастило: Canelle, Poivre Rouge, Lavande, Menthe Verte^[1]. Макар и отдавна празни, чекмеджетата все още пазеха аромата на подправки; тук-таме все още имаше останки по дъното и пръстите му се изцапаха с канела, джинджифил, сладък червен пипер и куркума. Шкафът беше красив, поразителен. Заслужаваше по-добро място от тази пуста, занемарена къща. Джей си обеща, че веднага щом може, ще го свали долу и ще го почисти.

Джо би го харесал.

Стана съвсем тъмно и Джей неохотно изостави ровенето из къщата. Преди да легне в походното си легло, той отново огледа глезена, учуден и доволен от бързото му възстановяване. Почти нямаше нужда от арниковия мехлем, който беше купил от аптеката. В стаята бе топло, огънят хвърляше жарки отблясъци по варосаните стени. Още беше рано — не по-късно от осем часа, — но умората му надделя и Джей си легна, загледан в огъня и потънал в размисъл за утрешния ден. Иззад затворените капаци на прозорците се чуваше шумът на вятъра в градината, ромолене на вода в далечината, викове и писъци на нощни птици, а отвъд тях — часовникът на църквата, който звучно отброяваше времето. Внезапно го обзе носталгия — по Джили, Джо, Недър Едж и онзи последен ден на железницата край Поуг Хил Лейн, по всички неща, за които не беше писал в „Джо Пръстената ябълка“, защото бяха мъчително обагрени в разочарование и не можеха да бъдат изказани с думи.

Той избухна в сънлив, горчив смях. „Джо Пръстената ябълка“ дори не се доближаваше до действителността, до реалните събития. Там всичко беше изфабрикувано — мечти за това какво би трябвало да се случи, наивно преиграване на онези вълшебни, болезнени лета. Там безсмислените неща придобиваха смисъл. В книгата Джо беше добродушен грубоват старец, който помагаше на момчето да стане възрастен човек. Джей бе весело розовобузесто момче, неестествено първично и непринудено. Детството му беше безгрижно и прекрасно, юношеството — очарователно. Всички онези мигове, когато старецът го дразнеше, смущаваше, изпълваше с гняв, бяха забравени. Забравени бяха дните, когато Джей го мислеше за луд. Изчезването му, предателството му, лъжите му — нямаше и помен от тях; те се удавиха в носталгията. Нищо чудно, че всички харесаха книгата. Тя беше триумф на заблуждението, на измислиците над реалността; разказваше за детство, каквото всички тайно вярваха, че са имали, но всъщност никой никога не е изживявал. „Джо Пръстената ябълка“ беше книга, която самият Джо би написал. Най-лошият вид лъжа — полуистината, невярна в най-важните неща. В сърцевината.

— Трябваше да се върнеш тогава, знаеш ли? — делово отбеляза Джо.

Той седеше на масата до пишещата машина с чаша чай в ръка. Беше сменил „Тин Лизи“ с фланелка от турнето „Енимълс“ на „Пинк Флойд“.

— Тя те чакаше, пък ти не се върна. Момичето заслужаваше повече, момче. Трябваше да се сетиш, нищо че беше на петнайсет.

Джей го гледаше втренчено. Изглеждаше съвсем истински. Допря ръка до челото си, но не беше топло.

— Джо!

Разбира се, знаеше какво е това. Постоянното мислене за него, подсъзнателното му желание да го намери тук, осъществяването на най-голямата му мечта.

— Така и не разбра къде са отишли, нали?

— Не, не разбрах.

Беше нелепо да разговаря с плод на собственото си въображение, но в това имаше нещо странно успокояващо. Джо като че ли го слушаше, леко склонил глава на една страна, с чаша в ръката.

— Ти си този, който ме изостави. След всичко, което ми обеща! Ти ме изостави. Дори не се сбогува — макар всичко да беше измислица, Джей почувства как гневът се прокрадва в гласа му. — И сега ми казваш, че е трябвало да се върна!

Джо невъзмутимо сви рамене.

— Хората се местят — каза спокойно. — Хората пътуват, търсят себе си или губят себе си, както дойде. Както по ти харесва. Посоката няма значение, нали и ти правиш същото? Бягаш!

— Не знам какво правя в момента — отвърна Джей.

— Виж, онази твоя Кери — продължи старецът, сякаш не го бе чул. — Тя беше друго нещо. Човек не знае къде ще му излезе късметът — той се усмихна. — Знаеш ли, че носи контактни лещи?

— Какво?

— Контактни лещи. Зелени. Иначе очите й са сини. Толкова време — и да не разбереш!

— Това е нелепо — промърмори Джей. — Та ти дори не си тук.

— Тук? Тук! — Джо се обърна към него, килна каскета си назад с типичния жест, който Джей така добре помнеше. Усмихваше се както винаги, когато се готвеше да каже нещо ексцентрично. — Кой казва къде е тук, а къде — там? Кой казва, че ти си тук?

Джей затвори очи. Образът на стареца подскачаше по ретината му като муха по прозорец.

— Винаги съм се дразнил, когато говориш така — каза.

— Как?

— С цялата тази доморасла мистика.

Джо се изкиска.

— Философия на Ориент, момче. Научих я от монаси в Тибет, някога, когато бях на път.

— Ти никога не си бил на път — отвърна Джей. — Не си стъпвал по-далеч от магистрала М1.

Той заспа под звучния смях на Джо.