Джоан Харис
Къпиново вино (7)

7

Лондон, март 1999 година

Вероятно агентът беше доловил неговата припряност. Каза, че има и други желаещи да купят къщата. Малко под исканата от собственика цена. Дори вече има изготвени договори. Но ако Джей се интересува, има и други имоти в същия район. Информацията, вярна или измислена, предизвика у него настървение. Трябва да бъде тази къща, каза. Само тази. Веднага. Може и в брой, ако предпочитат така.

Дискретно телефонно обаждане. После още едно. Няколко бързи реплики на френски. Докато чакаха, на бюрото се появи кафе и италиански сладки. Джей предложи нова цена, малко по-висока от исканата. Нов разговор, в другия край на линията повишиха тон. Вдигнаха тост с кафе. Толкова лесно беше да се купи къща! Няколко часа чакане, малко документи и готово. Той препрочете краткия абзац под снимката, като се помъчи да си представи описаното с думи. Шато Фудуен. Сградата изглеждаше нереална, като стара картичка. Опита се да си представи как стои пред вратата, как докосва розовия камък, как гледа през лозето към езерото. Мечтата на Джо, каза си тихо, общата им мечта, най-после изпълнена. Това беше съдба. Нямаше друг начин.

Сякаш отново бе станал на четиринайсет. Любуваше се на снимката, докосваше я, сгъваше и разгъваше тънката хартия. Искаше да я покаже на други хора. Искаше веднага да се озове там, да встъпи във владение, макар че документите бяха придвижени само наполовина. Банката, счетоводителят, агентите щяха да се погрижат за формалностите. Подписването на документите беше от второстепенно значение. Основното вече бе направено.

Няколко телефонни обаждания — и всичко можеше да се уреди. Полет до Париж. Пътуване с влак до Марсилия. Още утре можеше да бъде там.