Джоан Харис
Къпиново вино (3)

3

Беше издържал на времето. Ножът преряза восъка и Джей видя, че коркът отдолу е непокътнат. В първия миг го лъхна такава остра миризма, че той стисна зъби. Мирисът го завладяваше, подчиняваше го на волята си. Беше някак кисел, примесен с ухание на пръст, като канала през лятото. Приликата бе така поразителна, че Джей живо си спомни резачката за зеленчуци и жизнерадостния аромат на прясно изкопани картофи. За секунда илюзията го завладя и му се стори, че е там, на онова вече несъществуващо място, с Джо, приведен над лопатата си, и радиото, окачено на един клон над главите им, а от него се разнася „Поканете клоуните“ или „Не съм влюбен“. Внезапно го обзе силно въодушевление и той си сипа малко от виното в чаша, като внимаваше да не разлее течността в своята припряност. Беше мътнорозово като сок от папая и в трескаво очакване се плискаше между стените на чашата, сякаш бе живо същество, което искаше на всяка цена да го завладее с магията си. Джей погледна виното със смесица от недоверие и копнеж. Отчасти му се искаше да го изпие — толкова години бяха минали, преди този момент да настъпи, — но в същото време се колебаеше. Течността в чашата беше мътна, в нея плуваха кафеникави частици, подобни на ръжда. Изведнъж си представи как я изпива, задавя се, гърчи се в пристъп на агония. Чашата, изминала половината път до устата му, застина неподвижно.

Отново се вгледа в течността. Движението, което му се струваше, че вижда вътре, бе секнало. Мирисът бе леко сладникав, като на лекарство, на сироп против кашлица. Отново се запита защо е донесъл бутилката със себе си. Магия не съществуваше. Беше илюзия, в която Джо го бе накарал да повярва; поредният номер на стария шарлатанин. Но съзнанието му упорстваше: в чашата имаше нещо. Нещо особено.

Беше така вглъбен в размислите си, че не чу стъпките на Кери зад гърба си.

— Аха, значи не работиш — гласът й беше звънлив, с достатъчно ясен ирландски акцент, за да я предпазва от обвиненията, че е израсла в привилегирована среда. — Виж, ако си имал намерение да скучаеш, можеше поне да дойдеш на парти с мен. Би било чудесна възможност за теб да се срещнеш с хора.

Тя особено подчерта думата „чудесна“, като удължи поне тройно втората сричка. Джей я изгледа, без да оставя чашата с вино. Гласът му прозвуча подигравателно:

— О, знаеш ли, винаги се срещам с чудесни хора. Всички литератори са такива. Най-обичам някоя от твоите млади надежди да дойде при мен на едно такова чудно парти и да ми каже: „Хей, вие не бяхте ли Джей някой си, който беше написал онази страхотна книга?“

Кери прекоси стаята. Ударите на токчетата й по плочките отекнаха хладно. Тя си сипа чаша „Столичная“.

— Освен че си антисоциален, се държиш като дете. Ако си правеше труда да пишеш по нещо сериозно от време на време, вместо да пилееш таланта си за глупости…

— Чудно.

Джей се усмихна и вдигна чашата си за наздравица. Останалите бутилки в избата въодушевено задрънчаха, сякаш в очакване. Кери се сепна и се заслуша.

— Чу ли нещо?

Джей поклати глава, все още усмихнат. Тя се приближи, погледна чашата в ръката му и бутилката, оставена на масата.

— Между другото, какво е това? — гласът й бе рязък и ясен като леденото почукване на токчетата й. — Някакъв коктейл ли е? Мирише отвратително.

— Това е виното на Джо. Едно от шестте — Джей обърна бутилката, за да прочете етикета. — „Пръстена ябълка, 1975. Превъзходна реколта“.

Край нас и навсякъде наоколо бутилките весело засъскаха. Чувахме ги как шепнат, пеят, викат, дрънчат. Смехът им беше заразителен, дързък, предизвикателен. „Шато Шалон“ замърмори възмутено и неодобрително, но в тази карнавална шумотевица гласът му прозвуча злобно и завистливо. Неусетно и аз се присъединих към веселбата, задрънчах в щайгата си като нищо и никакво шише мляко в трепетно очакване, с ясното предчувствие, че нещо ще се случи.

— Уф! Боже! Не го пий. Сигурно е изветряло — и Кери се изсмя пресилено. — Впрочем това е отвратително. Прилича ми на некрофилия или нещо такова. Изобщо не мога да проумея защо ти хрумна да го донесеш вкъщи, предвид обстоятелствата.

— Имах намерение да го изпия, скъпа, не да преспя с него — промърмори Джей.

— Какво?

— Нищо.

— Моля те, скъпи. Изхвърли го. Сигурно гъмжи от всякакви отвратителни бактерии. Или още по-лошо. Може да съдържа антифриз или нещо подобно. Знаеш го стареца — гласът й беше подкупващ. — По-добре да ти налея „Столичная“, искаш ли?

— Кери, престани да говориш като майка ми.

— Тогава ти престани да се държиш като дете. Защо просто не пораснеш, за Бога?

Никога не пропускаше да го каже. Джей се заинати:

— Това е виното на Джо. Не очаквам, че ще ме разбереш.

Тя въздъхна отчаяно и се обърна.

— О, както желаеш. Типично за теб. Толкова години минаха, а ти си се вкопчил в този старец, човек ще си помисли, че ти е баща или нещо такова. Истината е, че той е нищо и никакъв превъртял старец, който обича малки момченца. Хайде, давай, постъпи като зрял възрастен мъж и се отрови. Ако умреш, може да издадат посмъртно „Джо Пръстената ябълка“, а аз ще продам историята си на Ти Ел Ес…

Но Джей не я слушаше. Той вдигна чашата към устата си. Ароматът отново го удари, сладникавият ябълков аромат на къщата на Джо, където гореше тамян и на прозореца на кухнята растяха домати. За миг му се стори, че чува нещо, изтракване и звън от счупено стъкло, сякаш полилей се бе стоварил върху маса, сложена за вечеря. Джей отпи голяма глътка.

— Наздраве.

Имаше същия непоносим вкус, както в детските му години. В тази течност нямаше грозде, само сладникави ферментирали аромати като от изгнили отпадъци. Миришеше на канала през лятото и на насипа край железопътната линия. Вкусът беше остър и парлив, като на пушек и изгоряла гума, но същевременно предизвикателен, заседна в гърлото и паметта му и събуди образи, които Джей смяташе за изгубени завинаги. Те изпълниха съзнанието му и го накараха да стисне юмруци. Изведнъж се почувства замаян.

— Добре ли си?

Това беше гласът на Кери, далечен, като в някакъв сън. Звучеше гневно, но се долавяше и нотка на загриженост.

— Джей, казах ти да не пиеш това, добре ли си?

Той преглътна с усилие.

— Добре съм. Всъщност дори е приятно. Стипчиво. Дръзко. Приятно плътно. Малко като теб, Кес.

И избухна в смях, закашля се, но продължи да се смее. Кери го погледна без следа от веселие.

— Бих предпочела да не ме наричаш така. Това не е името ми.

— Не е и Кери — дяволито отбеляза Джей.

— О, щом ще се правиш на грубиян, аз си лягам. Наслаждавай се на питието си. Каквото и да се случи с теб.

Това беше предизвикателство, но той не отговори и застана с гръб към вратата, докато тя излезе от кухнята. Знаеше, че проявява егоизъм. Но виното бе пробудило нещо в него, нещо непознато, което му се искаше да проучи. Джей си наля втора чаша и откри, че небцето му започва да привиква към странните аромати на виното. Сега долавяше вкуса на презрели плодове, изпечени до твърда черна захар, надушваше уханието на соковете от резачката за зеленчуци и чуваше как Джо пее заедно със старото радио в дъното на градината. Джей нетърпеливо пресуши чашата и с наслада позна тръпчивата сърцевина на виното, почувства как сърцето му заби с нови сили, силно, сякаш току-що беше пробягал крос. Отдолу под стълбището петте останали бутилки подрънкваха и се клатушкаха в бясно въодушевление. Сега главата му се бе избистрила, стомахът се беше успокоил. За миг се опита да определи чувството, което изпитваше, и накрая установи, че това е радост.