Джоан Харис
Къпиново вино (57)

57

Поуг Хил Лейн, февруари 1999 година

Бяха изминали двадесет и две години от последното идване на Джей на Поуг Хил. Не беше ходил там отчасти от гняв, отчасти от страх. Никога по-рано не бе чувствал, че принадлежи към определено място. Лондон със сигурност не беше неговият дом. Местата, на които беше живял, му се струваха еднакви, с леки видоизменения в размерите и архитектурата. Големи апартаменти. Малки апартаменти. Дори къщата на Кери в Кенсингтън. Места, през които беше преминал по пътя си. Но тази година беше различно. Може би защото за пръв път изпитваше по-силни страхове от този да се върне на Поуг Хил. Бяха изминали близо петнайсет години от „Джо Пръстената ябълка“. Оттогава — нищо. Това не беше просто временна загуба на вдъхновение. Той се чувстваше така, сякаш беше заседнал някъде далеч във времето, принуден да пише и преписва фантазиите на своето юношество. „Джо Пръстената ябълка“ беше първата — единствената — зряла книга, която беше писал. Но вместо това да го освободи, Джей беше попаднал в капана на детството. През 1977 той отхвърли магията. Каза си, че му е дошло до гуша. До гуша, до гуша, до гуша. Беше останал сам и това му харесваше. Сякаш когато разпиля семената на Джо над Поуг Хил, той захвърли всичко, на което беше държал през последните три години: талисманите, червените парцалчета, Джили, колибите в Недър Едж, гнездата на оси, преследванията по железопътния насип и битките. Захвърли го на вятъра и то се смеси с отпадъците и саждите на насипа. После с „Джо Пръстената ябълка“ намери покой. Или поне така смяташе. Но сигурно беше останало нещо. Любопитство може би. Гъдел, сърбеж някъде дълбоко в съзнанието, където не можеше да се почеше. Останки от вяра.

Може би бе изтълкувал погрешно знаците. В края на краищата какви доказателства имаше? Кутия стари списания? Карта с отбелязани на нея разноцветни линии? Може би си беше направил погрешен извод. Може би все пак Джо казваше истината.

Може би Джо се беше завърнал.

Не смееше дори да мисли за това. Джо? На Поуг Хил? Напук на себе си Джей чувстваше как сърцето му засяда в гърлото. Представяше си къщата, може би обрасла с бурени, но с добре поддържана градина, скрита зад камуфлажа на Джо, дърветата, украсени с червени парцалчета, топлината на кухнята, изпълнена с аромата на кипящо вино…

Няколко месеца не се решаваше да тръгне. Кери го подкрепяше, дори прекалено, може би очакваше нов изблик на вдъхновение, нова книга, която да го върне обратно в светлината на прожекторите. Пожела да дойде с него; толкова настояваше, че накрая Джей се съгласи.

Това беше грешка. Разбра го в мига, в който пристигнаха. От облаците се спускаше дъжд с цвят на сажди. Недър Едж се готвеше да се превърне в нов жилищен квартал край реката; булдозери и трактори пълзяха по някогашния железопътен насип и наоколо стояха спретнати еднакви бунгала. На мястото на полето имаше магазини за коли, супермаркети, търговски центрове. Дори будката за вестници, откъдето Джей толкова често беше купувал цигари и списания за Джо, се бе превърнала в нещо съвсем друго.

Някогашните действащи мини на Кърби бяха затворени от години. Каналът беше обновен и с помощта на спонсори се работеше по планове за създаване на развлекателен център, където туристите можеха да слизат под земята в специално пригодена вагонетка или да карат лодка по новия почистен канал.

Разбира се, Кери реши, че това е очарователно.

Но то не беше най-лошото.

Въпреки всичко Джей очакваше поне Поуг Хил да е оцелял. Главната улица беше почти непроменена, със същите изискани, макар и малко почернели къщи и редове липи. Мостът също беше такъв, какъвто го помнеше, в единия му край имаше нова пешеходна зона, но тополите на входа на Поуг Хил Лейн стояха непокътнати и сърцето на Джей заблъска в ребрата, докато караше колата по жълтата настилка и гледаше напред.

— Това ли е? — попита Кери, докато се оглеждаше в огледалото за обратно виждане. — Не виждам нито надпис, нито нищо.

Джей замълча и слезе от колата. Кери го последва.

— Значи тук е започнало всичко — в гласа й прозвуча разочарование. — Странно. Мислех, че ще има някаква атмосфера, нещо особено.

Той не й обърна внимание и пристъпи няколко крачки напред.

Бяха променили името на улицата. Сега на никоя карта не можеше да се види нито Поуг Хил, нито Недър Едж, нито което и да било от местата, около които беше живял през онези три отдавна отминали лета. Сега се казваше „Медоу банк Вю“, къщите бяха съборени, за да освободят място за ред тухлени двуетажни постройки с малки балкончета и цветя в пластмасови саксии. На близката сграда имаше табела, на която пишеше: „Дом за пенсионери «Медоубанк»“. Джей застана на мястото, където някога се издигаше къщата на Джо. Там нямаше нищо. Само малък паркинг — „Служебен абонамент“. Зад блоковете, където някога се намираше градината на Джо, имаше невзрачна поляна с единствено малко дръвче. От овощната градина, лехите с билки, храстите черен касис, малините и къпините, лозите, сливите, крушите, морковите, пащърнака, „Специалитета“ нямаше и следа.

— Нищо.

Кери го хвана за ръка.

— Горкичкият ми — прошепна тя в ухото му. — Нали не си много разстроен?

Мисълта за това сякаш й допадаше. Джей поклати глава.

— Почакай ме в колата.

Кери се намръщи.

— Но, Джей…

— Само две минути, може ли?

Тъкмо навреме. Имаше чувството, че ще се пръсне, ако не излее чувствата си. Той се затича към мястото на някогашната градина и надникна през оградата. Отзад имаше отпадъци. Торби с домакински принадлежности, развалени хладилници, автомобилни гуми, щайги, палети, консервени кутии, връзки списания. Джей почувства как го напушва смях. Джо би се зарадвал. Това беше като сбъдната мечта. Купища отпадъци, разпилени по склона на хълма, сякаш захвърлени от случайни минувачи. Детска количка, пазарска чанта с колелца. Някогашна велосипедна рамка. Задната част на някогашния Поуг Хил беше превърната в бунище. С известно усилие Джей се повдигна на ръце и прескочи стената. Железопътният насип се виждаше долу в ниското, обрасъл с храсти и осеян с боклуци. В далечния край на оградата се виждаха рисунки на неизвестни художници. На слънцето блестяха парчета натрошено стъкло. От купчината боклуци стърчеше една здрава бутилка и на гърлото й се виждаше червена връвчица, избеляла от времето. Той веднага разбра, че е на Джо.

Как беше устояла на разрушението на къщата — Джей не можеше да си представи; още по-малко как бе останала непокътната след това. Със сигурност беше от бутилките на Джо. Цветната връвчица го доказваше, както и етикетът, на който още личеше надписът със ситен старателен почерк: „Специалитети“. Докато се спускаше надолу към моста, му се стори, че вижда и други неща на Джо, разпилени по насипа. Счупен часовник. Лопата. Няколко кофи и саксии, в които някога имаше растения. Сякаш някой беше застанал на върха на хълма и беше разхвърлял оттам цялата покъщнина на Джо. Джей си проправяше път през тъжните отломки, като се пазеше от парчетата стъкло. Имаше няколко броя на „Нешънъл Джиографик“ и парчета от кухненски стол. Накрая, малко по-нататък, той намери шкафа за семена със счупен крак и увиснала врата. Изведнъж го обзе заслепяващ гняв. Това беше сложно чувство, насочено колкото към него и глупавите му надежди, толкова и към Джо, защото беше позволил това да се случи, може би и към човека, застанал на върха на хълма и разпилял един старчески живот на бунището, сякаш беше непотребен боклук. По-лошото беше, че изпитваше страх, зловеща увереност, че е трябвало да се върне тук по-рано, че тук го е очаквало нещо, но той както винаги е закъснял.

Той продължи да се рови, докато Кери дойде да го търси. Беше изцапан, изкалян до колене. Носеше картонен кашон с шест бутилки, намерени на различни места по бунището и по чудо запазени.

„Специалитетите“.