Джоан Харис
Къпиново вино (61)

61

Мари пристигна в седем, както обикновено. Носеше бутилка вино и плетена кошница с капак. Беше измила косата си и за пръв път, откакто Джей я познаваше, беше облякла дълга червена пола с черния си пуловер. Така изглеждаше по-различна, приличаше на циганка. Устните й бяха леко освежени с червило. Очите й блестяха.

— Тази вечер ми се празнува — обяви тя и сложи бутилката на масата. — Донесох малко сирене, пастет от гъши дроб и хляб с ядки. Има и сладкиш, и бисквити с бадеми. И няколко свещи.

Мари извади два месингови свещника и ги постави на масата.

После сложи в тях свещи.

— Приятно е, нали? — попита тя. — Не мога да си спомня кога за последен път сме вечеряли на свещи.

— Миналата година — отбеляза Роза кисело. — Когато генераторът се повреди.

Мари се засмя.

— Това не се брои.

Тази вечер тя беше по-спокойна и отпусната, отколкото Джей я бе виждал някога. Двете с Роза сложиха на масата ярки цветни чинии и кристални чаши за вино. Роза набра цветя от градината, за да украси масата. Вечеряха пастет от гъши дроб, намазан на хляб с ядки, и пиха вино от избата на Мари, което имаше вкус на мед, праскови и печени бадеми, после хапнаха салата и топло козе сирене. След това пиха кафе със сладкиш и петифури. По време на малкото пиршество Джей опитваше да събере мислите си. Беше заръчал на Роза да не споменава за ходенето си в Ланскене. Момичето беше весело, настояваше да получи canard^[1] — бучка захар, намокрена във вино, — като тайно хранеше Клопет под масата с останки от вечерята, а после, когато изгониха козлето в градината — през полуотворения прозорец. Мари беше жизнерадостна, разговорлива и хубава на златистата светлина. Всичко бе съвършено.

Казваше си, че изчаква подходящия момент. Разбира се, даваше си сметка, че за това няма подходящ момент, а само тактика на отлагане. Трябваше да й каже, преди да е научила сама. Или, още по-лошо, преди Роза неволно да е споменала нещо.

Но в хода на вечерта ставаше все по-трудно и по-трудно да се реши. Той се умълча. Заболя го глава. Мари като че ли не забелязваше. Тя разказваше с подробности за следващия етап от работата по отводнителната система, за разширяването на избата, за облекчението си от това, че въпреки всичко тази година ще има грозде за вино, макар и много по-малко, за оптимизма си за следващата година. Имаше намерение да купи земята, когато изтече договорът за аренда. Казваше, че има пари в банката плюс петдесет големи бъчви вино в избата, които чакаха най-подходящия момент за продажба. Земята в Ланскене беше евтина, особено зле отводнена земя като нейната. След лошото лято цените можеха да паднат още повече. А Пиер-Емил, който бе наследил имота, не умееше да се пазари. Той би се радвал да получи колкото му дадат за фермата и лозето. Банката щеше да й отпусне дългосрочен кредит.

Колкото повече говореше тя, толкова по-зле се чувстваше Джей. Спомни си какво му бе казала Жозефин за цените на земята и сърцето му се сви. Той колебливо я попита какво ще стане, ако все пак случайно… За миг лицето на Мари стана сериозно. Тя сви рамене.

— Ще трябва да си отида — каза просто. — Да изоставя всичко и да се върна в Париж или Марсилия. Да отида в някой голям град. Да оставя Мирей да… — Мари не довърши изречението си и погледна весело и решително. — Но това няма да се случи — отсече тя. — Нищо такова няма да се случи. Винаги съм мечтала да живея на място като това — продължи и лицето й омекна. — Да имам ферма, своя земя, дървета, може би малка рекичка. Някъде на спокойствие. На сигурно място — Мари се усмихна. — Може би когато купя земята и няма вече аренда, за която да мисля, нещата ще тръгнат другояче — каза неочаквано. — Може би ще започна живота си в Ланскене отначало. Ще намеря на Роза няколко приятели на нейната възраст. Ще дам на хората втора възможност — тя си наля още една чаша от сладкото златисто вино. — Ще дам втора възможност на себе си.

Джей мъчително преглътна.

— А Мирей? Тя няма ли да ви създава проблеми?

Мари поклати глава. Очите й бяха притворени, котешки сънливи.

— Мирей няма да живее вечно — отвърна тя. — Купя ли земята, ще се оправя с Мирей. Стига само да получа фермата.

За кратко разговорът се прехвърли на други теми. Пиха кафе с „Арманяк“. Роза хранеше с петифури козлето през процепа между капаците на прозорците. После Мари я изпрати да си легне и Роза почти не протестира — наближаваше полунощ и тя бе останала будна много по-дълго, отколкото бе свикнала. Джей не можа да повярва, че детето не го издаде по време на вечеря. Донякъде съжаляваше за това. След като Роза се качи по стълбите с бисквита във всяка ръка и обещание за палачинки на закуска, Джей включи радиото, сипа още „Арманяк“ на Мари и й подаде чашата.

— М-м-м. Благодаря.

— Мари…

Тя го погледна мързеливо.

— Защо точно Ланскене? — попита той. — Не можахте ли да се преместите някъде другаде след смъртта на Тони? Да избягате от всички тези… проблеми с Мирей.

Мари посегна към последната петифура.

— Трябва да останем тук — каза накрая. — Просто така трябва.

— Но защо? Защо не в Монтобан или в Нерак, или в някое от близките села? Какво толкова има в Ланскене, което не можете да имате другаде? Защото Роза е израснала тук ли? Или… или заради Тони?

Тогава тя се разсмя, не подигравателно или злобно, а с някаква нотка, която Джей не можа да определи.

— Щом така ви харесва.

Внезапно сърцето му се сви.

— Не говорите много за него.

— Така е. Не говоря.

Мари мълчаливо се загледа в питието си.

— Съжалявам. Не биваше да ви питам. Забравете, че съм го казал.

Тя го погледна странно, после отново се загледа в чашата си. Дългите й пръсти шаваха нервно.

— Няма нищо. Вие ми помогнахте. Бяхте добър с мен. Но е сложно, разбирате ли? Исках да ви разкажа. Отдавна исках.

Джей се помъчи да й обясни, че не бива, че той не иска да знае, че има нещо друго, което отчаяно се опитва да й каже. Но нищо не се получи.

— Отдавна имам проблем с доверието — бавно заговори Мари. — След Тони. След Патрис. Казвах си, че нямам нужда от никого. Че ще ни бъде по-добре сами — на Роза и на мен. Че и без това никой няма да повярва, ако кажа истината — тя помълча малко, като рисуваше сложна фигура по тъмната повърхност на масата. — Винаги е така с истината — продължи. — Колкото повече ти се иска да я кажеш на някого, толкова по-трудно се оказва. Толкова по-невъзможно изглежда.

Джей кимна. Отлично разбираше това.

— Но с вас… — тя се усмихна. — Може би защото сте чужденец. Имам чувството, че ви познавам отдавна. Доверих ви се. Как иначе бих ви поверила Роза.

— Мари… — той отново преглътна. — Има нещо, което наистина…

— Ш-шт — Мари бе отпусната, зачервена от виното и топлината в стаята. — Имам нужда да ви разкажа. Да ви обясня. Опитах се, но — Тя поклати глава. — Мислех, че е сложно. Но всъщност е съвсем просто. Като всички трагедии. Просто и глупаво — Мари си пое дъх. — Преди да се усетя, се бях оплела в това. После разбрах, че е твърде късно. Сипете ми още „Арманяк“, ако обичате.

Той се подчини.

— Харесвах Тони. Не го обичах. Любовта и без това не трае дълго. По-важни са парите. Сигурността. Фермата. Земята. Казвах си, че от това имам нужда. Бягство от Патрис. Бягство от града и от самотата. Заблуждавах себе си, че всичко е наред, че не се нуждая от нищо друго.

Известно време наистина всичко било наред. Но Мирей ставала все по-взискателна, а поведението на Тони — все по-непостоянно. Мари се опитала да поговори с Мирей за това, но без успех. Мирей смятала, че с Тони всичко е наред.

— Той е силно, здраво момче — упорито повтаряла тя. — Престани да го гледаш като писано яйце. Ще стане невротичен като теб.

Оттогава всяка особеност в поведението на Тони се приписвала на Мари: изблиците на гняв, пристъпите на депресия, болезненото съсредоточаване.

— Отначало бяха огледалата — каза тя. — Искаше да покрием всички огледала в къщата. Казваше, че отражението изсмуква цялата светлина от главата му. Бръснеше се, без да използва огледало. Непрекъснато се порязваше с бръснача. Веднъж си избръсна и веждите. Каза, че било по-хигиенично.

Когато научил, че Мари е бременна, Тони навлязъл в друга фаза. Започнал да я покровителства, да я закриля. Следвал я навсякъде, включително в банята и тоалетната. Непрекъснато й прислужвал. Мирей виждала в това доказателство за любовта му. Мари се задушавала. Тогава започнали да пристигат писмата.

— Веднага разбрах, че е Патрис — призна Мари. — Беше в негов стил. Обичайният тормоз. Само че този път не се уплаших. Имахме кучета, пушки, простор. Мисля, че Патрис също го разбра. По някакъв начин беше научил, че съм бременна. Във всички писма пишеше за това. Да се отърва от бебето и той ще ми прости — такива неща. Аз не им обърнах внимание. После Тони научи. Разказах му всичко. Смятах, че му го дължа. Освен това исках да разбере, че сме в безопасност, че всичко това е минало. Дори писмата не идваха толкова често, както преди. Постепенно всичко се успокояваше.

Мари въздъхна.

— Не биваше да се заблуждавам. Заживяхме като под обсада. Тони ходеше в града веднъж месечно за доставки и това беше всичко. Престана да ходи в кафенето с приятели. Това не беше лошо. Поне беше трезвен. Почти не спеше. Повечето нощи стоеше на пост. Разбира се, Мирей обвини мен.

Роза се родила у дома. Мирей помогнала за раждането. Останала разочарована, че не е момче, но по-нататък щяло да има достатъчно време за това. Учудила се, че Роза изглеждала толкова дребничка и крехка. Започнала да дава съвети за храненето, преобуването и отглеждането. Тези съвети граничели с тирания.

— Разбира се, той вече й беше разказал всичко — припомняше си Мари. — Трябваше да го очаквам. Беше неспособен да скрие каквото и да било от нея. В нейното съзнание аз веднага се превърнах в злодей, в жена, която подмамва мъжете и после очаква съпругът й да я пази от последиците.

Между двете жени избухнала ожесточена вражда. Мирей стояла в къщата постоянно, но рядко се обръщала пряко към Мари. Много пъти вечер Тони и Мирей разговаряли оживено за събития и хора, за които Мари не знаела нищо. Тони като че ли не забелязвал мълчанието й. Бил постоянно весел и въодушевен, позволявал на майка си да го глези, сякаш бил още малко момче, а не женен мъж с новородено дете. После изведнъж се появил Патрис.

— Беше краят на лятото — каза Мари. — Към осем часа вечерта. Тъкмо бях нахранила Роза. Чух бръмчене на кола по алеята. Бях на горния етаж и Тони отиде да отвори. Беше Патрис.

Той се бил променил от последния път. Сега бил почти смирен, не настоял да види Мари. Казал на Тони колко съжалява за случилото се, колко е бил болен, как едва сега успял да осъзнае този факт. Мари слушала от горния етаж. Носел пари, двайсет хиляди франка. Недостатъчно, за да си плати за пораженията, които е нанесъл, но може би достатъчно, за да се направи попечителски фонд за детето.

Двамата с Тони излязоха заедно. Нямаше ги дълго време. Когато Тони се върна, беше тъмно и той беше сам. Каза ми, че всичко е свършило, че Патрис няма да ни тормози повече. Беше по-любвеобилен от друг път. Започнах да си мисля, че нещата постепенно ще се оправят.

В продължение на няколко седмици те били щастливи заедно. Мари се грижела за Роза. Мирей стояла настрана. Тони вече не стоял на стража нощем. Но един ден, когато излязла да набере малко билки край къщата, Мари видяла полуотворената врата на обора. Отишла да я затвори и видяла вътре колата на Патрис, лошо скрита, под няколко бали слама.

— Отначало отричаше — каза Мари. — Точно като момченце. Отказваше да приеме, че съм видяла колата. После изпадна в едно от своите гневни състояния. Нарече ме уличница. Обвини ме, че съм се срещала с Патрис зад гърба му. Накрая призна. Каза, че в онзи ден завел Патрис в обора и го убил с лопата.

Той не показвал следи на разкаяние. Нямал избор. Ако някой бил виновен, това била Мари. С наивна усмивка на провинил се хлапак обяснил как вкарал колата в обора и я скрил, а после заровил трупа някъде в имота.

— Къде? — попитала Мари.

Тони отново се усмихнал и поклатил глава.

— Никога няма да разбереш.

След това състоянието му значително се влошило. Прекарвал часове насаме с майка си, после се затварял в стаята си и гледал телевизия. Дори не поглеждал Роза. Мари разпознала симптомите на шизофрения и се опитала да го убеди да се върне към лечението си, но той вече не й вярвал. Мирей се била погрижила за това. Скоро след това се самоубил и Мари не изпитала нищо, освен виновно облекчение.

— След това опитах да си тръгна — продължи тя. — От Ланскене ми бяха останали само лоши спомени. Нищо вече не ме задържаше тук. Събрах си багажа. Дори резервирах билет до Париж за мен и Роза. Но Мирей ме спря. Каза, че Тони й оставил писмо, в което й разказал всичко. Патрис бил заровен някъде в имота на Фудуен откъм нашата страна или на отсрещния бряг на реката. Само тя знаела къде.

— Сега ще трябва да останеш тук — казала Мирей победоносно. — Няма да те оставя да ми отнемеш Роза. Иначе ще кажа на полицията, че ти си убила човека от Марсилия, че синът ми ми е казал това преди да умре, че се е самоубил, защото не е понасял повече тежестта на мълчанието.

— Беше много убедителна — каза Мари с лека горчивина. — Даде ясно да се разбере, че мълчи за доброто на Роза, че ще запази тайната в семейството.

След това започнала кампанията за противопоставянето на Мари на останалите хора от селото. Не било трудно; през последната година тя почти не говорела с никого и през повечето време стояла затворена във фермата. Мирей показала цялото си скрито презрение. Започнала да разпространява слухове из селото, разкрасени със загадъчни намеци. Тони бил обичан от хората в Ланскене. Мари била само чужд човек от града. Скоро започнали репресиите.

— О, нищо сериозно — каза тя. — Хвърляха фойерверки под прозорците ми. Пишеха ми писма. Тормозеха ме. От Патрис бях виждала и по-страшни неща.

Но скоро станало ясно, че кампанията на Мирей има за цел нещо повече от злобно отмъщение.

— Тя искаше Роза — обясни Мари. — Мислеше си, че ако ме прогони от Ланскене, може би ще успее да задържи Роза при себе си. Разбирате ли, не можех да й отнема Роза. Заради онова, което знаеше. А ако ме арестуваха за убийството на Патрис, и без това щеше да вземе Роза, тъй като е единствената й близка роднина.

И затова тя започнала да държи хората на разстояние от себе си. Всички до един. Затворила се във фермата и съзнателно се изолирала от всички в селото. Изолирала и Роза, като се възползвала от временната й глухота, за да заблуди Мирей. Потопила колата на Патрис в тресавището, като я оставила да потъне дълбоко в тръстиките и застоялата вода. Знаела, че това я компрометира още повече. Но трябвало да я държи някъде наблизо. На своя земя. Оставал трупът.

— Отначало го търсех — каза ми тя. — Претърсих постройките. Под пода. Методично. Но беше безсмислено. Цялата земя до тресавището беше част от имота. Не можех да претърся всеки метър.

А и наблизо била фермата на стария Емил. Тони би могъл да скрие трупа там. Всъщност Мирей вече намеквала за това със своя кисел, злорад поглед, доволна от властта и силата си. Затова Мари държала да купи тази ферма.

Джей се мъчеше да си представи какво е чувствала, когато го е виждала да ходи из къщата, да копае градината, да се разхожда сред дърветата. Как всеки ден се е питала дали днес няма да…

Той импулсивно взе ръката й в своята. Беше студена. Чувстваше как пръстите й треперят леко, едва доловимо. Възхищението към нея го главозамайваше. Възхищение от смелостта й.

— Затова не искате никой да работи на земята ви — каза Джей. — Затова не сте отстъпили земята около тресавището за строежа на новия супермаркет. Затова трябва да останете тук.

Мари кимна.

— Не исках някой да намери онова, което Тони е скрил — каза. — След толкова години никой няма да повярва, че не съм убила Патрис. А и Мирей не би ме защитила. Никога не би признала, че скъпият й Тони… — тя пое дълбоко дъх. — Е, сега вече знаете — добави с известно усилие. — Сега има още някой, който знае.

Мари ухаеше на мащерка и дъжд. Косата й беше като водопад от цветя. Джей си представи как й разказва за случилото се днес, как светлината в зелените й очи угасва, как лицето й се изопва, става каменно, непроницаемо.

Друг може би щеше да го направи. Някой друг, също толкова смел, също толкова откровен, колкото беше и тя. Но вместо това Джей я притегли към себе си, почувства допира на косата й до лицето си, устните й върху своите, припряната нежност на ръцете й и дъха й върху бузата си. Целувката й имаше същия вкус, какъвто си бе представял: на малини, пушек и рози. Те се любиха на неоправеното легло на Джо, а козлето надничаше любопитно през полузатворените капаци и меката златиста светлина подскачаше по синкавите стени.

Засега това беше достатъчно.