Джоан Харис
Къпиново вино (27)

27

Ланскене, март 1999 година

Привързах се към Джей. Ние сме узрели заедно, той и аз, и в много отношения си приличаме. Еднакво сложни сме, макар че това не се забелязва веднага отстрани. Непривикналото небце открива у нас резлива жилка и словоохотливост, които създават впечатление за липса на дълбочина. Простете ми, ако с годините претенциите ми са нараснали, но така се отразява самотата на виното, а пътуването и грубото обръщение не помагат. Някои неща не бива да стоят твърде дълго в бутилка.

При Джей, разбира се, беше друго. При Джей всичко се дължеше на гняв.

Той не можеше да си спомни и ден, в който да не е бил ядосан на някого. На родителите си. На училището. На себе си. Но най-вече на Джо. На Джо, който изчезна без предупреждение или обяснение и остави след себе си само пакет семена — като във вълшебна приказка. Този гняв беше лоша реколта. Разваляше вкуса — моя и неговия. „Специалитетите“ също разбираха това. Четирите бутилки на масата чакаха в покорно и злокобно мълчание и в търбусите им тлееше тъмен огън.

Когато се събуди на другата сутрин, Джо беше още там. Седеше на масата със своята чаша чай в ръка, подпрял лакти на дървото, килнал каскета си назад, а на носа му се мъдреха малките очила за четене със стъкла като полумесеци. През процеп в единия от капаците на прозорците се процеждаше прашна слънчева светлина и падаше върху рамото на Джо, като го правеше почти невидимо. Той бе изтъкан от същата призрачна материя, която изпълваше бутилките му; когато светлината го огряваше, можех да виждам през него. Но на Джей, който скачаше от един сън в друг, старецът се струваше съвсем истински.

— Добро утро — поздрави Джо.

— Сега разбирам — каза Джей. — Започвам да полудявам.

Старецът се усмихна.

— Винаги си бил малко смахнат — отбеляза. — Да разпилееш семената по релсите! Трябваше да ги запазиш. Да ги използваш. Ако беше направил каквото трябва, нищо нямаше да се случи.

— Какво имаш предвид?

Джо не обърна внимание на въпроса му.

— Знаеш ли, под оня мост още расте от моята tuberosa rosifea. Сигурно никъде по света няма да намериш по-хубава. Трябва да отидеш някой ден и да я видиш. Да си направиш вино.

— Какво имаше предвид, като каза, че трябвало да ги използвам? Това бяха само семена.

— Само семена? — Джо поклати глава отчаян. — Само семена — след като те научих на толкова неща? Пръстените ябълки са специални, нали ти казах. Даже ти го написах на пакетчето.

— Нищо специално не видях в тях — отвърна Джей, докато обуваше дънките си.

— Нищо, казваш? Нали ти разправях, момче: откакто се помня, във всяка бутилка вино слагам някоя и друга rosifea. Във всяка бутилка. Още откакто ги донесох от Южна Америка. Трябваха ми пет години да намеря добра почва. Нали ти казах…

— Не си прави труда — рязко отсече Джей. — Никога не си ходил в Южна Америка. Ще се учудя, ако изобщо си ходил по-далеч от Южен Йоркшир.

Джо се разсмя и извади пакет „Плейърс“ от джоба на куртката си.

— Може и да не съм, момче — призна той и запали цигара. — Само че всичко съм видял. Видял съм всичките места, за които ти разправях.

— И още как!

Джо тъжно поклати глава.

— Астрално пътуване, момче. Проклето астрално пътуване. Как иначе си мислиш, че е станало, като през половината си скапан живот съм бил под земята?

Изглеждаше почти ядосан. Джей завистливо погледна цигарата в ръката му. Миришеше на горяща хартия и нощен огън на открито.

— Не вярвам в астралните пътувания.

— Че как тогава според тебе съм дошъл тук?

Огън на открито, близалка от корен на женско биле^[1], мирис на пържена мазнина, пушек и песента на „Абба“ „Името на играта“, номер едно в класациите цял месец. Самият Джей, седнал сам в празното спално помещение с цигара в уста — не защото толкова му се пуши, а просто защото е против правилата. Нито едно писмо. Нито една картичка. Нито дори известие за смяна на адреса.

— Ти не си тук. Не искам да водя този разговор.

Джо сви рамене.

— Винаги си бил инат. Все искаш обяснения. Не ти стига да приемеш нещата каквито са. Все искаш да знаеш кое как става.

Мълчание. Джей започна да връзва обувките си.

— Помниш ли циганите, дето излъгаха водомера оня път?

Той вдигна поглед.

— Да, помня ги.

— Разбра ли как е станало?

Джей бавно поклати глава.

— Ти каза, че било алхимия.

Джо се усмихна.

— Лаическа алхимия.

Той запали цигара „Плейърс“ и погледна самодоволно.

— Направили калъпи с формата на петдесет пенса, схващаш ли? От лед. Оня от съвета си помислил, че монетите са се изпарили.

Старецът избухна в смях.

— Ама познал, нали?