Джоан Харис
Къпиново вино (45)

45

Може би в резултат на постоянното съсредоточаване върху миналото Джей прекарваше все повече време край реката, там, където брегът се спускаше почти отвесно към водата. Под плета наблизо откри гнездо на оси и започна да го наблюдава с ненаситно любопитство. Спомни си за лятото на 1977 година, за това как една оса го ужили на няколко места, за смеха на Джили и за колибата в Недър Едж. Лежеше по корем, гледаше как осите влизат и излизат през дупката в земята и си представяше, че ги чува как шават точно под повърхността. Небето над главата му беше бяло и намусено. Останалите „Специалитети“ мълчаха намусени като небето. Дори шушукането им беше секнало.

Роза го завари да лежи край брега на реката. Лежеше с отворени очи, но като че ли не гледаше наникъде. От радиото, увиснало на един клон над водата, се носеше песен на Елвис Пресли. На брега стоеше отворена бутилка вино. На етикета пишеше „Малини’75“, макар че беше твърде далеч, за да може Роза да го прочете. Около гърлото на бутилката беше вързана червена връвчица, която привлече вниманието й. Както наблюдаваше, англичанинът посегна към бутилката, взе я и отпи. Направи гримаса, сякаш вкусът беше неприятен, но ароматът на това, което пиеше, достигна до нея през реката — внезапно силно ухание на зрели яркочервени диви плодове, събирани скришом. Тя погледна изпитателно към мъжа на отсрещния бряг. Въпреки това, което маман й беше казала, той изглеждаше безобиден. Това беше същият човек, който връзваше смешните малки червени торбички по клоните на дърветата. Роза се питаше защо. Отначало ги събираше като предизвикателство, искаше да премахне следите от присъствието му на своята територия, но постепенно започнаха да й харесват. Те висяха по клоните като малки червени плодчета и се люлееха от вятъра. Тя вече нямаше нищо против да дели тайното си място с него. Роза се премести, за да заеме по-удобна поза сред избуялата трева край брега. Хрумна й, че може да пресече реката, но от последните дъждове камъните бяха потънали във водата, а тя се страхуваше, че няма да успее да я прескочи. До нея любопитното кафяво козле неуморно дъвчеше ръкава й. Роза го побутна с ръка. По-късно, Клопет, по-късно. Зачуди се дали англичанинът знае за гнездото на осите. В края на краищата той лежеше на около метър от отвора му.

Джей отново надигна бутилката. Беше наполовина празна и той вече се чувстваше замаян, почти пиян. Може би небето го караше да се чувства така. Дъждовните капки се спускаха на зигзагообразни вадички по лицето му като сажди. Небето изглеждаше бездънно.

Уханието от бутилката се засили, нещо вътре забълбука и се запени. Това беше весел аромат, дъх на лято в разгара си, на презрели плодове, които падат от клоните, сгорещени от слънцето, отразено в белите камъни на железопътния насип. Този спомен не беше съвсем приятен. Може би заради небето Джей го свързваше с последното си лято на Поуг Хил Лейн, спомняше си за сблъсъка със Зет и гнездата на оси, за Джили, която ги съзерцаваше унесено, докато той се спотайваше наблизо. Джили обичаше да пали гнезда. Без нея Джей никога не би дръзнал да се приближи до гнездо на оси. Тази мисъл някак го смути. Натъжен си каза, че виното сякаш го е върнало в 1975 година. Тогава е било направено. В онази чудна година, изпълнена с обещания и открития. Когато по радиото звучеше „Отплаване“. Така се бе случило и предишните пъти, с другите бутилки. Но неговата машина на времето беше развалена и неизменно го връщаше или две години по-късно, или тук и сега, когато Джо вече го нямаше. Той изля останалото вино на земята и затвори очи.

От дъното на бутилката се разнесе червено кикотене. Джей отново отвори очи с неудобното чувство, че някой го наблюдава. Утайката изглеждаше почти черна на слабата дневна светлина, черна и подобна на сироп, като петмез, а от мястото, където лежеше, му се стори, че забелязва движение в гърлото на бутилката, сякаш нещо се опитваше да излезе навън. Джей седна и се вгледа по-отблизо в бутилката. Вътре се бяха напъхали няколко оси, привлечени от миризмата на захар. Две от тях пълзяха с лепкави стъпки нагоре по гърлото. Трета беше попаднала в широката част на бутилката и изучаваше утайката на дъното. Джей потръпна. Осите понякога се крият в бутилки и метални кутии. Беше го научил през онова лято. Ужилването в устата е болезнено и опасно. Осата пълзеше по вътрешната част на стъклото. Крилцата й се бяха слепнали от сироп. Имаше чувството, че чува бръмченето на насекомото в бутилката, което се усилваше, но може би това бе зовът на виното, чийто топъл наситен аромат смущаваше въздуха и се издигаше като струйка червен дим, знак може би или предупреждение.

Изведнъж близостта до гнездото на осите го изпълни с ужас. Джей осъзна, че чува насекомите под себе си, точно под тънката коричка на почвата. Той стана с намерението да се премести, но в пристъп на неочаквано безразсъдство вместо да се отдалечи, Джей се приближи към гнездото.

Да можеше Джили да е тук сега…

Носталгията отново го връхлетя и той не можа да я спре. Оплете го като паяжина. Може би ароматът от бутилката, от разлятото вино на земята го караше да се чувства така, този аромат на уловено лято, завладяващ, непреодолим. Радиото наблизо изпука и засвири „Чувствам любов“. Джей потрепери.

Това е нелепо, каза си. Нямаше какво да доказва. Изминали бяха двайсет години, откакто за последен път беше палил гнездо на оси. Струваше му се безразсъдно, дори смъртоносно, нещо, което само дете би направило, дете, което не мисли за опасностите. Освен това…

Разнесе се глас — от бутилката, както му се стори, макар че може би виното говореше, мамеше го с лека насмешка.

Приличаше му ту на гласа на Джили, ту на гласа на Джо. Говореше нетърпеливо, присмехулно и заядливо.

Ако Джили беше тук, нямаше да си такъв пъзльо.

Нещо помръдна в тревата на отсрещния бряг. За миг му се стори, че я видя — нещо червеникавокафяво, може би косата й, и още нещо, което приличаше на раирана тениска или пуловер.

— Роза?

Отговор не последва. Тя го наблюдаваше иззад високата трева и зелените й очи блестяха от любопитство. Сега, след като вече знаеше накъде да гледа, я виждаше съвсем ясно. Наблизо изблея козле.

Стори му се, че Роза го гледа окуражително, почти с очакване. Джей чуваше бръмченето на осите под земята — странен шум като от надигаща се пяна, сякаш под земята нещо бурно ферментираше. Шумът и очакването в погледа на Роза бяха неустоимо предизвикателство за него. Той усети прилив на въодушевление, който отхвърли товара на годините и го накара да се почувства отново на четиринайсет, неуязвим.

— Гледай — каза Джей и започна да се приближава към гнездото.

Роза го гледаше втренчено. Той пристъпваше тромаво, с малки стъпки, към дупката в земята. Движеше се с наведена глава, сякаш така можеше да заблуди осите и да стане невидим за тях. Две оси веднага кацнаха на гърба му. Роза видя как Джей извади носна кърпа от джоба си. В едната му ръка имаше запалка — същата, която беше й предложил при предишната им среща. Джей се приближи към гнездото. Малко по-надолу имаше по-голяма дупка, в която вероятно някога се бяха крили плъхове. Около нея се беше натрупала купчина кал. Той се поколеба за миг, избра най-подходящото място, после пъхна кърпата право в гнездото, като остави един от краищата да стърчи навън като фитил. Роза го наблюдаваше. Джей я погледна и се усмихна.

Сигурно беше пиян. Това бе единственото обяснение, за което можеше да се сети, когато по-късно мислеше за случилото се, но тогава не се чувстваше пиян. Тогава се чувстваше много добре. Отлично. Прекрасно. Чудно как все още помнеше тези неща. Само трябваше да щракне веднъж със запалката. Кърпата пламна и пламъкът плъзна с внезапно, невероятно ожесточение. Вероятно в дупката имаше много кислород. Добре. За миг Джей съжали, че няма подръка малко подпалки. В първата секунда-две осите не реагираха, после от дупката като огнени искрици се разлетяха пет или шест. Той почувства прилив на въодушевление и скочи, готов да побегне. Това беше първата му грешка. Джили винаги го бе учила да стои приведен, да си намери скривалище от самото начало, да клекне под някой храст или зад дънер и да не мърда, докато разгневените оси излитат от гнездото. Този път Джей бе твърде зает с това да гледа към Роза. Осите излетяха със страховит устрем от гнездото и той се затича към храстите. Втора грешка. Никога не тичай. Движението ги привлича, настървява ги. Най-добре е да легнеш на земята и закриеш лицето си с ръце. Но Джей се паникьоса. Усещаше отвратителна воня като от запален килим. Нещо го ужили по ръката и той го плесна. После още няколко оси го ужилиха бясно през тениската и по ръцете. Те свистяха край ушите му като куршуми, въздухът беше потъмнял от тях. Джей загуби и последната си капка хладнокръвие. Започна да ругае и да се пляска по цялото тяло. Една оса го ужили точно под лявото око и остра болка проряза лицето му. Той пристъпи слепешком точно над ръба на стръмния бряг и цопна във водата. Ако реката беше по-плитка, може би щеше да си счупи врата. Но сега, когато водата бе придошла, падането в нея го спаси. Джей падна в реката по лице, главата му потъна, той се развика и нагълта речна вода, показа глава над повърхността, пак потъна, опита се да стигне на отсрещния бряг и след минута се озова няколко метра по-надолу по реката. По тениската му бяха полепнали удавени оси.

Огънят, който бе запалил в гнездото, вече беше угаснал. Джей плюеше речна вода. Кашляше, ругаеше и трепереше. Никога не се бе чувствал толкова стар — времето, когато беше на четиринайсет години, бе отдавна отминало. Струваше му се, че чува как от далечното си островче назад във времето Джили се смее с цяло гърло.

Към отсрещния бряг реката ставаше по-плитка. Джей се измъкна на брега на четири крака и се просна на тревата. Ръцете му вече се подуваха от десетките ужилвания, а едното му око се бе затворило като на ранен боксьор. Чувстваше се като едноседмичен труп.

Постепенно осъзна, че Роза продължава да го наблюдава. Тя разумно се беше отдръпнала, за да избегне нападението на разгневените оси, но Джей я видя. Беше се покатерила на един от дървените колове на плета, точно до драконовата глава. Гледаше любопитно и безгрижно. Козлето пасеше трева наблизо.

— Никога повече — каза той задъхан. — Боже, никога повече.

Тъкмо се канеше да стане, когато чу стъпки в лозето зад оградата. Вдигна глава тъкмо навреме, за да види как Мари д’Апи се спусна към оградата и взе Роза в прегръдките си. Забеляза присъствието му едва след няколко секунди, когато двете с Роза си размениха знаци с ръце. Джей се помъчи да стане, подхлъзна се, усмихна се и направи неопределен жест с ръка, сякаш като следваше предписанията на селския етикет, можеше да отклони вниманието й от себе си. Изведнъж ясно си представи подутото си око, мокрите дрехи, калните дънки.

— Имах неприятности — обясни той.

Мари хвърли поглед към гнездото на осите на отсрещния бряг. Останките от овъглената носна кърпа на Джей все още стърчаха от дупката. Неприятности.

— Колко пъти ви ужилиха?

За пръв път му се стори, че долавя присмехулна нотка в гласа й.

Той огледа бързо ръцете си.

— Не знам. Аз… Не очаквах, че ще излязат толкова бързо.

Джей улови погледа й върху захвърлената бутилка от вино. Мари си правеше изводи.

— Алергичен ли сте към нещо?

— Не мисля.

Джей отново опита да се изправи, подхлъзна се и падна на мократа трева. Почувства, че му прилошава. Виеше му се свят. По дрехите му бяха полепнали мъртви оси. Мари го гледаше стъписана и същевременно готова да избухне в смях.

— Елате с мен — каза накрая. — В къщи имам мехлем против ужилвания. Може да последва закъсняла реакция.

Джей внимателно се изправи на четири крака и запълзя към плета. Роза подтичваше след него, а козлето я следваше отблизо. Той постепенно се изправи. На половината път към къщата Джей почувства как малката студена ръка на детето докосва неговата, погледна надолу и видя, че Роза му се усмихва.

Къщата беше по-голяма, отколкото изглеждаше откъм пътя — някогашен обор с полегат покрив и високи тесни прозорци. Над земята на стената имаше врата, която зееше отворена и през нея се виждаше някогашен плевник, където са били държани бали сено. До една от пристройките стоеше стар трактор. Отстрани на къщата имаше китна градинка, отзад — малка овощна градина с двайсетина добре поддържани ябълкови дървета, а от другата страна на стената беше подпряна купчина дърва, грижливо подредени за зимата. По малките пътеки през лозето сновяха две-три малки кафяви козички. Джей вървеше след Мари по изровената пътека между редовете лози. Тя протегна ръка, за да му помогне да стигне до вратата. Той усети, че това е от загриженост не толкова за него, колкото за лозите, които би могъл да повреди с тромавите си движения.

— От тук — отсече Мари и му показа вратата на кухнята. — Седнете. Сега ще донеса мехлема.

Кухнята беше светла и чиста, имаше полица с глинени кани над порцелановия умивалник, дълга дъбова маса като тази в неговата къща и огромна черна кухненска печка. От ниските греди над камината висяха връзки сушени билки: розмарин, градински чай и полски джоджен. Роза отиде в килера и донесе лимонада, наля си пълна чаша и седна на масата да я изпие, като следеше Джей с любопитни очи.

— Боли ли те? — попита. Той я погледна.

— Значи можеш да говориш.

Роза се усмихна дяволито.

— Може ли да пийна малко? — Джей кимна към чашата с лимонада и тя я побутна през масата към него. Значи, каза си той, може да чете по устните. Запита се дали Мирей знае за това. Някак не му се струваше много вероятно. Гласът на Роза беше тънък, детински, но стабилен, без обичайните колебания в тона, характерни за глухите хора. Лимонадата беше домашна и хубава.

— Благодаря ти.

Мари го стрелна с подозрителен поглед, когато донесе в кухнята мехлема. В едната си ръка държеше спринцовка за еднократна употреба.

— Това е адреналин. Някога бях медицинска сестра.

След моментно колебание Джей протегна ръка и затвори очи.

— Ето.

Той почувства леко убождане в сгъвката на лакътя. Последва кратко главозамайване, след това — нищо. Мари го погледна озадачена.

— Много сте гнуслив за човек, който си играе с оси.

— Не беше точно така — отвърна Джей и потърка ръката си.

— Като правите такива неща, би трябвало да очаквате, че ще ви ужилят. Леко сте се отървали.

Той предположи, че е права, но не се чувстваше така. Главата му все още пулсираше. Лявото му око се беше подуло и кожата лъщеше. Мари извади от бюфета солница, пълна с бял прах. Изсипа малко в една чаша, добави вода и разбърка с лъжица. Подаде му чашата и каза:

— Хлебна сода. Трябва да намажете с това ужилените места.

Не предложи да му помогне. Джей последва съвета й, като се чувстваше малко глупаво. Съвсем не си беше представял така срещата им. Той произнесе мисълта си на глас.

Мари сви рамене и се обърна към бюфета. Джей видя как тя сложи малко макарони в една тенджера, сипа вода и сол, след което внимателно постави тенджерата на печката.

— Трябва да направя обяд на Роза — обясни Мари. — Останете колкото пожелаете.

Въпреки думите й Джей остана с впечатлението, че тя иска той да се махне от кухнята й колкото се може по-бързо. Джей се засуети с хлебната сода, като се мъчеше да достигне ужилените места на гърба си. Кафявото козле пъхна глава в процепа на вратата и изблея.

— Не, Клопет! Не може в кухнята!

Роза скочи от мястото си и пропъди козлето. Мари я стрелна с ожесточен предупредителен поглед и детето бързо закри устата си с ръка. Джей я погледна озадачен. Защо Мари не позволяваше на детето си да говори пред него? Тя махна към масата с негласна молба Роза да сложи чиниите. Момичето извади три чинии от бюфета. Мари поклати глава. Детето неохотно прибра едната чиния.

— Благодаря за помощта — предпазливо се обади Джей.

Тя кимна и се зае да реже домати за соса. В една саксия на перваза на прозореца имаше пресен босилек и Мари откъсна няколко стръка.

— Имате чудесна ферма.

— Така ли? — стори му се, че долови враждебност в гласа й.

— Не че искам да я купувам — побърза да добави той. — Просто имах предвид, че фермата ви е хубава. Чудна. Добре поддържана.

Мари се обърна и го погледна.

— Какво искате да кажете? — лицето й изразяваше подозрение. — Какво искате да кажете за купуването? Говорили ли сте с някого?

— Не! — възрази Джей. — Просто се опитвах да поддържам разговора. Кълна се…

— Недейте — каза тя с равен глас. Беглата топлота, която бе доловил преди малко у нея, си беше отишла. — Не го казвайте. Знам, че сте говорили с Клермон. Видях камиона му пред вашата къща. Сигурна съм, че ви е давал всякакви идеи.

— Идеи ли?

Мари се изсмя.

— О, знам за вас, мосю Макинтош. Душите наоколо, задавате въпроси. Първо купувате Шато Фудуен, после проявявате голям интерес към земята край реката. Какво кроите? Бунгала ли ще строите? Спортен комплекс като в Льо Пино? Нещо още по-вълнуващо?

Джей поклати глава.

— Не сте разбрали правилно. Аз съм писател. Дойдох тук да довърша книгата си. Това е всичко.

Тя го погледна цинично. Очите й се впиваха в него като свредели.

— Не искам Ланскене да се превърне в Льо Пино — продължи той. — Казах го на Клермон от самото начало. Ако сте видели камиона му, то е защото той продължава да ме засипва с всякакви стари предмети; въобразил си е, че се интересувам от боклуци.

Мари започна да реже лук за соса. По всичко личеше, че не му вярва, но Джей забеляза как извивката на гръбнака й се отпусна.

— Ако задавам въпроси — добави той, — то е просто защото съм писател; любопитен съм. Дълги години не бях писал, но когато пристигнах в Ланскене… — сега почти не чуваше какво говори, погледът му бе съсредоточен върху очертанията на гърба й под мъжката риза. — Тук въздухът е някак различен. Пиша като луд. Изоставих всичко, за да дойда тук…

В този миг тя се обърна с глава червен лук в една ръка и нож в другата.

Джей не се отказваше:

— Честна дума, не съм дошъл да променям каквото и да било. За Бога, не виждате ли, че седя в кухнята ви мокър до кости и намазан с хлебна сода? Приличам ли ви на предприемач?

Мари се замисли върху думите му.

— Може би не — каза накрая.

— Купих къщата съвсем спонтанно. Дори не знаех, че вие… Нямах представа, че… Обикновено не действам спонтанно — довърши той неловко.

— Трудно ми е да повярвам — отбеляза Мари усмихната. — За човек, който съзнателно пъха ръката си в гнездо на оси, не е лесно да се повярва.

Това беше малка усмивка, може би равна на две по скалата от едно до десет, но все пак усмивка.

След това се разговориха. Джей й разказа за Лондон, за Кери и „Джо Пръстената ябълка“. Разказа й за розовата градина и зеленчуците край къщата. Разбира се, не спомена за загадъчното присъствие и последвало изчезване на Джо, нито за шестте бутилки със „Специалитети“, нито за това как тя самата беше попаднала в новата му книга. Не му се искаше Мари да го мисли за луд.

Тя приготви обяд — макарони с фасул — и го покани да хапне с тях. После пиха кафе с „Арманяк“. Мари му даде да се преоблече в един комбинезон на Тони, докато Роза играеше навън с Клопет. На Джей му се стори странно, че тя не говореше за Тони като за свой съпруг, а го наричаше „бащата на Роза“, но взаимоотношенията им все още бяха твърде нови, твърде напрегнати, за да си позволи каквото и да било. Ако някога решеше да му разкаже за Тони, щеше да го направи по собствено желание. Мари постепенно се отпускаше. Джей откриваше ожесточеното й желание за независимост, нежната любов към дъщеря й, гордостта от работата, къщата, земята. Усмихваше се някак мрачно, но мило. Притежаваше способността да слуша мълчаливо. Сякаш пестеше движенията си, което издаваше бърз ум. От време на време проявяваше злъчно чувство за хумор. Той си припомни първите си впечатления от нея, предишните си предположения, как беше слушал и донякъде повярвал на думите на хора като Каро Клермон и Мирей Фезанд, и изпита срам. Героинята на романа му — непредсказуема, опасна, вероятно луда — нямаше нищо общо с тази тиха, спокойна жена. Джей беше развихрил въображението си далеч отвъд истината. Той смутено допи кафето си и твърдо реши да не се рови повече в живота й. Животът на Мари и романът му нямаха нищо общо помежду си. Едва късно, много по-късно чувството за неудобство отново изплува на повърхността. О, Мари беше очарователна. И умна, как само го беше накарала да разкаже всичко за себе си, като избягваше всяко споменаване за собствения си живот. Към края на следобеда тя знаеше абсолютно всичко за него. Но имаше още нещо. Нещо, свързано с Роза. Джей се замисли за момиченцето. Мирей беше убедена, че то живее лошо, но нямаше никакви признаци за това. Тъкмо обратното — любовта между майка и дъщеря личеше съвсем ясно. Джей си спомни онзи път, когато ги беше видял край плета. Тази негласна близост между тях. Негласна. Ето какво беше. Роза можеше да говори, спокойно и с лекота. Начинът, по който беше подвикнала на козлето, го доказваше, тази бърза, възторжена реакция. Не, Клопет! Не може в кухнята! Сякаш говореше на козлето постоянно. А Мари? Как само я погледна, сякаш да я предупреди да мълчи.

Защо трябваше да я предупреждава? Джей се връщаше на този въпрос отново и отново. Сякаш Мари не искаше той да чува. А детето не седеше ли с гръб към вратата, когато козлето се опита да влезе?

Как тогава Роза бе разбрала, че козлето е там?