Джоан Харис
Къпиново вино (11)

11

Лондон, пролетта на 1999 година

Когато Джей пристигна в „Спай“, беше десет часа и партито беше в разгара си. Поредното литературно мероприятие на Кери, каза си мрачно. Отегчени журналисти, евтино шампанско и пърхащи млади създания, които се навъртат около преситени застаряващи величия като самия него. Кери никога не се уморяваше от подобни изяви, където подхвърляше имена като конфети — Жермен и Уил, и Юън, — обикаляше от един гост на друг с достолепието на високопоставена жрица. Едва сега Джей осъзна колко мразеше всичко това.

Той мина през къщи само колкото да си вземе някои неща и видя червената лампичка на телефонния секретар да мига ожесточено, но въпреки това не прослуша съобщението. Бутилките в брезентовия му сак кротуваха. Сега той беше в процес на ферментация, мяташе се от една в друга крайност, ту възторжен, ту тъжен до сълзи, ровеше из нещата си като крадец, обзет от страх, че ако спре дори за секунда, ще изгуби инерция и ще се върне завинаги обратно в стария си живот. Включи радиото и отново попадна на станцията за стари шлагери. Звучеше „Отплаване“ на Род Стюарт, една от любимите на Джо — „все ми напомня за моите пътешествия, момче“, — и Джей се заслуша, докато тъпчеше дрехи в сака върху смълчаните бутилки. Поразително беше колко малко неща не би искал да остави. Пишещата машина. Незавършения ръкопис на „Храбрият Кортес“. Няколко любими книги. Радиото. И, разбира се, „Специалитетите“ на Джо. Още един импулс, каза си. Виното нямаше стойност, почти не ставаше за пиене. И въпреки това Джей не можеше да се отърси от чувството, че в тези бутилки се съдържа нещо, от което има нужда. Нещо, без което не може.

„Спай“ приличаше на много други лондонски клубове. Имената са различни, обстановката е различна, но местата са едни и същи: лъскави, шумни и бездушни. Към полунощ повечето гости изоставяха всички претенции за интелектуалност, каквито дотогава демонстрираха, и се залавяха със сериозната задача да се напият, като флиртуват помежду си или обиждат съперниците си. Докато слизаше от таксито с брезентовия сак на рамо и единствения си куфар в ръка, Джей осъзна, че е забравил поканата си. Въпреки това след кратка препирня с портиера успя да предаде бележка на Кери и няколко минути по-късно тя се появи в роклята си от „Гост“ с най-студената си усмивка.

— Всичко е наред — махна Кери на портиера. — Той просто е разсеян.

Зелените й очи блеснаха и тя се обърна към Джей, като огледа дънките, дъждобрана, брезентовия сак.

— Както виждам, не си облякъл костюма от Армани — каза.

Еуфорията най-после си беше отишла и бе оставила след себе си само лек махмурлук, но Джей с изненада откри, че решимостта не го е напуснала. Докосването до брезентовия сак като че ли помагаше по някакъв начин и той го опипа, сякаш за да се увери, че наистина съществува. Вътре бутилките тихичко издрънчаха.

— Купих къща — каза и извади поизмачканата брошура. — Виж. Това е замъкът на Джо, Кери. Купих го тази сутрин. Веднага го познах.

Под безизразния поглед на студените и зелени очи Джей се почувства абсолютно нелепо, като хлапак. Нима наистина бе очаквал, че тя ще го разбере? Самият той трудно разбираше импулсивното си поведение.

— Казва се Шато Фудуен — добави.

Кери го погледна изпитателно.

— Купил си къща?

Джей кимна.

— Просто ей така си отишъл и си я купил? — попита тя смаяна. — Днес?

Той отново кимна. Толкова много неща искаше да й каже! Че това е съдба, магията, която двайсет години бе търсил да преоткрие. Искаше да й обясни за брошурата, за снопа светлина върху плика, за това как страниците се бяха разтворили сами и снимката бе привлякла погледа му. Искаше да й обясни за неочакваната решителност, за увереността, за чувството, че къщата е избрала него, а не той нея.

— Не може да си купил къща — Кери все още отказваше да се примири с факта. — Боже мой, Джей, та ти се колебаеш с часове, преди да си купиш риза!

— Този път беше различно. Беше като… — той търсеше подходящите думи, за да обясни обзелото го чувство. Странно преживяване, непреодолимо желание да притежаваш нещо на всяка цена. Не беше се чувствал така от детските си години. Ясното съзнание, че животът няма да бъде пълноценен без този безкрайно желан, вълшебен, тотемен предмет — чифт слънчеви очила, комплект ваденки с Адските ангели, билет за кино, последният сингъл на най-популярната група — и убеждението, че притежанието му ще промени всичко, а присъствието му в джоба трябва непрекъснато да се проверява и препроверява. Това не беше потребност на възрастен човек. Беше нещо далеч по-примитивно, по-дълбоко и интуитивно. Изведнъж Джей с учудване осъзна, че от двайсет години насам не беше желал нищо истински.

— Сякаш… отново се върнах на Поуг Хил Лейн — каза той, като знаеше, че тя няма да разбере. — Сякаш през последните двайсет години не съм живял.

Кери го гледаше абсолютно безизразно.

— Не мога да повярвам, че ей така изведнъж си купил къща — отвърна. — Кола — да. Мотоциклет — добре. Това е нещо, което — сега като си помисля — би могъл да направиш. Да си купиш някоя играчка за големи. Но къща… — тя поклати глава озадачена. — За какво ти е?

— За да живея в нея — просто каза Джей. — За да работя в нея.

— Но това е някъде във Франция — гласът й стана рязък от гняв. — Джей, аз не мога да си позволя да прекарвам цели седмици във Франция. Следващия месец трябва да започна нова поредица. Имам прекалено много ангажименти. Има ли поне летище наблизо?

Тя се сепна, отново погледна брезентовия сак и сякаш едва сега забеляза куфара, спортните дрехи, с които беше облечен — като за път. Между вдигнатите й вежди се появи бръчка.

— Виж, Кери…

Кери повелително махна с ръка.

— Прибери се у дома — каза. — Не можем да обсъждаме това тук. Прибери се, Джей, почини си и когато се върна, ще поговорим за всичко. Съгласен ли си?

Сега говореше предпазливо, като на лесно избухлив маниак.

Джей поклати глава.

— Няма да се върна повече там — отвърна той. — Имам нужда да се махна за известно време. Исках да ти кажа довиждане.

Дори в този момент Кери не показа и следа от учудване. Гняв — да. Почти ярост. Но продължаваше да изглежда невъзмутима, убедена в това, което говори.

— Пак ти е докривяло, Джей — заговори тя. — Изобщо не си обмислил нещата. Идваш при мен с това налудничаво хрумване за втора къща и понеже аз не го приемам тутакси с въодушевление…

— Това няма да бъде втора къща.

Тонът му изненада и двамата. Прозвуча почти грубо.

— И какво, по дяволите, означава това? — попита Кери тихо и заплашително.

— Означава, че ти изобщо не ме слушаш. Не мисля, че изобщо някога си ме слушала — той помълча малко и продължи: — Винаги си ми казвала да порасна, да разсъждавам сам, да действам. Но всъщност ти е приятно да ме държиш като постоянен наемател в дома си, да бъда изцяло зависим от теб. Аз нямам нищо свое. Познанства, приятели — всичките са твои, не мои. Дори избираш дрехите ми. Аз имам свои пари, имам свои книги, не бих казал, че изнемогвам и мизерствам.

Кери заговори развеселено, почти снизходително:

— Значи за това било всичко? Малка декларация на независимост? — тя бързо го целуна по бузата. — Добре. Разбирам, че не си искал да ходиш на парти и съжалявам, че не го забелязах още тази сутрин — сложи ръка на рамото му и го удостои с ослепителната си усмивка, патент на Кери О̀Нийл.

— Моля те. Изслушай ме. Поне този път.

Той се запита дали и Джо се бе чувствал по същия начин. Толкова по-лесно е да си тръгнеш без нито една дума, за да избягаш от обвиненията, сълзите, неразбирането. За да избягаш от чувството за вина. Но по някаква причина Джей не можеше да постъпи така с Кери. Знаеше, че тя не го обича вече. Ако изобщо някога го беше обичала. И въпреки това не можеше да постъпи така. Може би защото знаеше какво е.

— Опитай се да ме разбереш. Това място — той махна с ръка към клуба, към окъпаната в неонови светлини улица, схлупеното небе, целия Лондон, тягостен, мрачен и заплашителен — вече не е за мен. Не мога да мисля свободно, когато съм тук. Прекарвам всичките си дни в очакване на нещо, на някакъв знак…

— О, за Бога, кога ще пораснеш! — тя внезапно избухна и гласът й стана писклив като на разярена птица. — Това ли е извинението ти? Някакво идиотско очакване? Ако прекарваш по-малко време в хленчене за онзи стар глупак Джо Кокс и се огледаш наоколо, ако се опиташ да промениш нещо и да поемеш отговорност, вместо да ми говориш за знаци и знамения…

— Но аз това и правя — прекъсна я Джей. — Поемам отговорност. Правя това, което винаги си искала от мен.

— Не като бягаш във Франция! — сега в гласа й се долавяше нотка на паника. — Не ей така изведнъж! Ти си ми задължен. Без мен не можеш да преживееш и две минути. Аз те запознах с хора, използвах контактите си за теб. Ти беше чудо за три дни, автор на една-единствена книга, забравено величие, проклет фалшив…

За миг Джей я видя като страничен наблюдател. Странно, каза си равнодушно, колко бързо невъзмутимостта може да се смени с чиста злоба. Червените й устни бяха тънки, злостни. Очите й — присвити. Гняв, добре познат и освобождаващ, го обгърна като наметало и той се разсмя.

— Стига глупости — каза. — Изгодата винаги е била взаимна. Харесваше ти да споменаваш името ми по партита, нали? Аз бях аксесоар. За теб беше добре да те виждат с мен. Ти си точно като онези, които четат поезия в метрото. Хората те виждаха с мен и си мислеха, че си истински интелектуалец, а не амбициозна медийна еднодневка без нито една оригинална мисъл в главата.

Кери го гледаше стъписана и бясна с широко отворени очи.

— Какво?

— Довиждане.

Той се обърна и тръгна.

— Джей!

Тя посегна към него и блъсна с ръка брезентовия сак. Вътре бутилките зашушукаха и се закискаха.

— Как си позволяваш да ми обръщаш гръб? — изсъска Кери. — Нямаше нищо против да използваш познанствата ми, когато ти отърваше. Как смееш да идваш тук и да ми заявяваш, че си тръгваш, без дори да ми дадеш нормално обяснение? Ако имаш нужда от лично пространство, кажи. Върви във френския си замък, щом толкова искаш, повърти се там, почувствай атмосферата, ако това ще помогне.

Изведнъж го погледна изпитателно.

— Това ли е? Нова книга ли пишеш? — сега гласът й беше изпълнен с копнеж, гневът бързо се бе сменил с въодушевление. — Ако това е причината, трябва да ми кажеш, Джей. Дължиш ми го. След толкова време…

Джей я погледна. Толкова лесно беше да каже „да“. Да й подхвърли нещо, което би могла да разбере, може би дори да прости.

— Не знам — каза накрая. — Не съм убеден.

В този момент по улицата мина такси и Джей му махна да спре. Хвърли багажа си на задната седалка и скочи вътре. Кери извика и удари с длан по прозореца на колата, сякаш беше лицето му.

— Върви тогава! Бягай! Крий се! Знаеш ли, ти си същият като него: беглец! Само това можеш да правиш! Джей! Джей!

Таксито плавно се отдели от бордюра, Джей се усмихна и се облегна на брезентовия си сак. През целия път до летището отвътре се чуваше доволно приглушено подрънкване.