Джоан Харис
Къпиново вино (21)

21

Ланскене, март 1999 година

Джей извади носна кърпа от брезентовия си сак и я използва, за да спре кръвта. Започваше да му става студено и съжали, че не си е взел палто. Извади един от сандвичите, които бе купил на гарата, и се насили да го изяде. Вкусът беше отвратителен, но болката като че ли намаля и сякаш му стана малко по-топло. Беше почти нощ. Изгряваше сребриста луна и от нея запълзяха сенки. Въпреки болката в крака Джей любопитно се огледа наоколо. Погледна часовника, като очакваше да види фосфоресциращия циферблат на оня „Сейко“, който бе получил за Коледа, когато беше на четиринайсет и който Зет счупи през последната, най-ужасна седмица от август. Но ролексът нямаше фосфоресциращ циферблат. Прекалено е безвкусно, мон шер. Кери винаги държеше да показва класа.

Нещо в сенките край къщата се раздвижи. Той извика:

— Хей!

Изправи се на здравия си крак и заподскача към сградата.

— Хей! Моля те! Почакай!… Има ли някой там?

Нещо се удари в стената и издаде същия хлопащ звук, който беше чул и преди. Капак на прозорец може би. Стори му се дори, че видя очертанието му на фона на виолетово черното небе. Капакът се полюшваше от вятъра. Джей потръпна. Все пак там нямаше никого. Да можеше само да влезе в къщата на топло.

Прозорецът беше на около три фута височина от земята. Имаше голям перваз, полузатрупан с боклуци, но Джей установи, че може да разчисти достатъчно място, за да се подпре здраво на ръце. Миришеше на боя. Той започна да опипва предпазливо, като внимаваше да не се пореже на някое парче стъкло, преметна крак през перваза и стъпи в стаята, като придърпа брезентовия си сак. Очите му привикнаха към тъмнината и Джей видя, че стаята беше почти празна. Имаше само маса и стол по средата, а в единия ъгъл — нещо като купчина, може би торби или чували. Като се подпря на стола, се приближи с подскоци до ъгъла и видя до стената грижливо сгънат спален чувал и възглавница, а до тях — кашон с кутии боя и восъчни свещи.

Свещи? Кой, за Бога…

Джей бръкна в джоба на дънките си и извади запалка. Беше евтина — „Бик“, — почти празна, но успя да изтръгне от нея малко пламъче. Свещите бяха сухи. С известно усилие запали фитила. Стаята се изпълни с мека светлина.

— И това е нещо.

Можеше да спи тук. Помещението беше уютно. Джей имаше одеяла, спално бельо и останки от сандвичи. За миг забрави болката в крака и се усмихна при мисълта, че вече е у дома. Заслужаваше си да го отпразнува.

Като се порови в брезентовия сак, той извади една от бутилките на Джо и с върха на джобното си ножче разряза печата и зелената връвчица. Чистият аромат на бъз изпълни въздуха. Джей отпи малко и усети познатия наситен вкус на плод, оставен да изгние на тъмно. Определено добра реколта, каза си и се разсмя неудържимо. Отпи още малко. Въпреки вкуса виното го сгряваше приятно. Той седна върху сгънатия чувал, отпи голяма глътка и се почувства малко по-добре.

Отново бръкна в сака си и извади радиото. Включи го, като очакваше да чуе шум, какъвто чуваше във влака от Марсилия, но за свое учудване установи, че сигналът е чист. Разбира се, тук не можеше да слуша станцията за стари шлагери, а някакво местно френско радио, тиха, непозната весела музика. Джей отново се разсмя и изведнъж се почувства леко замаян.

В брезентовия сак четирите останали бутилки от „Специалитетите“ отново подхванаха своя хор, кипяща смесица от писъци, съскане и бойни викове, които ставаха все по-силни, докато прераснаха в див неудържим вой, вулгарен изблик на звуци, картини, гласове и спомени, примесени в трескав победоносен коктейл. Те ме увличаха и примамваха толкова силно, че за миг престанах да бъда себе си — „Фльори“, уважавана реколта с лек аромат на къпини — и се превърнах в кипящ котел от ухания, който се пенеше, надигаше се и се качваше в главата на неудържими горещи вълни. Нещо предстоеше да се случи. Знаех го. И тогава изведнъж се възцари мълчание.

Джей се огледа с любопитство. За миг потрепери, сякаш го бе лъхнал хладен бриз, дошъл от други, далечни места. Забеляза, че боята на стените е прясна; до кашона с кутиите имаше поднос с четки, измити и грижливо подредени. Още не бяха изсъхнали. Бризът се усили, замириса на дим и циркови фургони, разтопена захар, ябълки и лятна вечер. Радиото тихо изпука.

— Е, момче — обади се глас от сенките. — Не си си губил времето.

Джей се обърна така рязко, че за малко да падне.

— Внимавай — весело каза Джо.

— Джо?

Не беше се променил. Носеше стария си каскет, фланелка с надпис „Тин Лизи“, работни панталони и миньорските си ботуши. В едната си ръка държеше две винени чаши. Пред него на масата стоеше бутилката бъзово вино от 1976 година.

— Нали ти разправях, че един ден ще свикнеш — отбеляза със задоволство. — Шампанско от бъз. Малко е силничко, а?

— Джо!

Радостта го обля като вълна, толкова мощна, че бутилките се раздрънчаха. Сега всичко се изяснява, мислеше той трескаво, всичко се връзва. Знаците, спомените — всичко беше свързано, всичко имаше смисъл.

Изведнъж трезвият разум го върна в действителността, сякаш се събуждаше от сън, в който всичко беше свързано и логично, но на дневна светлина се разпадаше на части.

Разбира се, това бе невъзможно. Сега Джо трябваше да бъде на около осемдесет години. Ако изобщо беше жив. Джо си отиде, мислеше Джей с настървение, като крадец в нощта, без да остави нищо след себе си освен въпроси.

Той огледа стареца на светлината от свещта, светлите му очи и веселите бръчици под тях, и за пръв път забеляза, че всичко в него е някак разкрасено — чак до върховете на миньорските му ботуши, — озарено от призрачно сияние, като носталгично видение.

— Ти не си истински, нали? — попита.

Джо сви рамене.

— Кое е истинско? — безгрижно възкликна той. — Няма такова нещо, момче.

— Истинско в смисъл, че съществува наистина.

Джо го изгледа търпеливо, както учител гледа трудно възприемащ ученик. Гласът на Джей прозвуча почти гневно:

— Истинско в смисъл на физическо присъствие. Не част от моето заблудено, подгизнало от вино въображение или симптом за начален етап на отравяне, или призрачно видение, докато тялото ми седи в някоя тиха бяла стая, облечено в една от онези ризи с вързани ръкави.

Джо го погледна кротко.

— Значи си станал писател — отбеляза той. — Винаги съм казвал, че си умно момче. Пишеш ли хубави книги, а? Добри пари ли изкарваш?

— Парите са доста, но хубавата книга е само една. Написах я много отдавна. По дяволите, не мога да повярвам, че наистина седя тук и говоря сам със себе си.

— Само една, а?

Джей отново потръпна. Прохладният нощен вятър се процеждаше през притворения капак на прозореца и довяваше чудния аромат на далечни места.

— Сигурно наистина съм се разболял — тихо каза той на себе си. — Токсичен шок или нещо такова, вероятно от онзи мръсен капан. Сигурно бълнувам.

Джо поклати глава.

— Няма да опънеш петалата, момче — старецът винаги минаваше на диалект, когато ставаше ироничен. — Някакъв си капан за лисици, малко те е гризнал и к’во? Старецът, дето живееше тука, гледаше кокошки. Лисиците най-обичат да крадат кокошки по нощите. Даже си отбелязваше къде е сложил капани, връзваше някое парцалче.

Джей погледна парчето плат в ръката си.

— Мислех, че…

— Знам какво си си мислил — очите на Джо блестяха весело. — Все си същият, бързаш да се косиш, преди да си разбрал какво става. Все питаш. Все трябва да разбереш всичко веднага.

Той му подаде една от чашите за вино, пълна с жълтеникавата бъзова течност.

— Изпий го — благо предложи старецът. — Ще ти стане по-добре. Да ти кажа, най-добре излез пак отвън и си набери малко попов лист, само че сега планетите не са подредени както трябва.

Джей го погледна. Изглеждаше прекалено реален за халюцинация. Под ноктите и в гънките на дланите му имаше градинска пръст.

— Аз съм болен — прошепна тихо. — Ти си отиде тогава, през лятото. Дори не си взе довиждане. Сега не си тук. Знам го.

Джо поклати глава.

— Добре — каза спокойно. — Ще говорим за това друг път, когато си по-добре.

— Когато стана по-добре, ти вече няма да си тук.

Старецът се засмя и запали цигара. Миризмата на тютюн се разнесе бързо из хладния въздух. Джей без учудване забеляза, че цигарата беше „Плейърс номер 6“.

— Искаш ли? — попита Джо и му подаде пакета.

За миг Джей почти почувства цигарата в ръцете си. Запали я и дръпна, но димът миришеше на канал и огън на открито. Той смачка угарката в каменния под и видя как се разлетяха искри. Почувства се замаян.

— Защо не си полегнеш малко? — предложи Джо. — Тук има спален чувал и одеяла — съвсем чисти са. Струваш ми се много уморен.

Джей погледна недоверчиво купчината одеяла. Чувстваше се изтощен. Болеше го главата и кракът, а мислите му бяха много объркани. Знаеше, че трябва да се тревожи. Но в момента сякаш беше изгубил способността си да разсъждава. Легна с мъка и се загърна в спалния чувал. Беше топъл, чист, уютен. През главата му премина мисълта, че може да халюцинира от високата температура като момиченцето в приказката „Малката кибритопродавачка“ и се засмя на себе си. Джо Пръстената ябълка. Смешно, нали? На сутринта сигурно щяха да го намерят с червено парцалче в едната ръка и празна бутилка вино в другата, премръзнал от студ и с усмивка на уста.

— От това не се умира — шеговито отбеляза Джо.

— Забравените писатели не умират — промърмори Джей. — Само остават без паметници — и отново избухна в неудържим смях. Свещта трепна и угасна, макар че в ума на Джей старецът я беше духнал. След това стаята потъна в мрак. Един-единствен сноп лунна светлина докосваше каменния под. До прозореца отвън самотна птица изпя кратка и затрогваща песен. Нещо в далечината — котка или сова — изпищя. Той лежеше в тъмното и слушаше. Нощта беше пълна със звуци. Изведнъж под прозореца се чу шум, подобен на стъпки. Джей застина.

— Джо?

Но старецът си беше отишъл — ако изобщо някога бе идвал. Шумът се чу отново, тих, предпазлив. Джей си каза, че сигурно е животно. Може би куче или лисица. Той стана и се приближи към прозореца.

Зад капака стоеше силует.

— Господи!

Джей отстъпи назад и нараненият му крак не издържа на тежестта. Той се олюля и за малко да падне на пода. Фигурата беше висока и масивна, с дебело палто и шапка. Джей успя бегло да различи черти под козирката на шапката, коса, разпиляна по яката на палтото, гневни очи на бледо лице. В първия миг всичко това му се стори някак познато. После мигът си отиде и жената, която го гледаше зад прозореца, се превърна в напълно непозната за него.

— Какво, по дяволите, правите тук? — той автоматично заговори на английски, без да очаква тя да го разбере. След всичко случило се тази нощ вече не беше убеден, че жената отвън е реалност. — И изобщо, коя сте вие?

Тя го погледна. Старата ловна пушка, която държеше в ръце, не бе насочена точно към него, но достатъчно беше едно съвсем леко движение, за да стане така.

— Вие сте нарушител — отвърна на правилен английски, макар и със силен акцент. — Тази къща не е изоставена. Това е частна собственост.

— Знам. Аз…

Джей си каза, че тази жена вероятно е нещо като пазач. Може би й плащаха, за да наглежда къщата. Присъствието й обясняваше тайнствените шумове, свещите, спалния чувал, миризмата на прясна боя. Останалото — например неочакваната поява на Джо — беше плод на въображението му. Той се усмихна на жената с облекчение.

— Съжалявам, че ви се развиках. Отначало не разбрах. Аз съм Джей Макинтош. От агенцията може да са ви казали за мен.

Тя го гледаше с недоумение. За миг погледът й се стрелна към вътрешността на стаята, спря се на пишещата машина, на бутилките, на багажа.

— От агенцията ли?

— Да. Аз съм човекът, който купи тази къща. По телефона. Завчера — той се изсмя откъслечно и нервно. — Съвсем импулсивно. За пръв път ми се случва. Не можах да изчакам, докато оформим документите. Прииска ми се да я видя веднага.

Джей отново се засмя, но на лицето й не се появи усмивка.

— Казвате, че сте купили къщата?

Той кимна.

— Исках да дойда и да я огледам. Но не можах да взема ключовете. Все пак успях да вляза. Нараних си глезена…

— Това е невъзможно — каза жената с равен глас. — Щяха да ми кажат, че има друг купувач.

— Не мисля, че са очаквали да пристигна така бързо. Вижте, всичко е съвсем просто, наистина. Съжалявам, ако съм ви стреснал. Много се радвам, че наглеждате къщата.

Тя го изгледа странно, но не каза нищо.

— Виждам, че са се опитали да пооправят малко тук. Забелязах кутии с боя. Вие ли се занимавате с боядисването?

Жената кимна с мрачен поглед. Небето зад нея изглеждаше намръщено, смутено. Мълчанието й обезпокои Джей. Явно беше, че думите му й се струват неубедителни.

— Вие… Искам да разбера дали има много работа по къщата. За ремонтиране, имам предвид. За обновяване на сградата.

Жената сви рамене. Този жест не означаваше нищо. Джей нямаше представа какво иска да изрази с него.

— Казвам се Джей Макинтош — той отново се усмихна. — Писател съм.

Отново същият поглед. Очите й изразяваха нещо средно между презрение и любопитство.

— Мари д’Апи. Аз обработвам лозето отсреща, през полето.

— Приятно ми е.

Или ръкостискането не беше сред местните обичаи, или отказът й да стисне ръката му преднамерено целеше да го засегне.

Значи не е пазач на имота, каза си Джей. Трябваше веднага да се досети. Изражението на превъзходство, изписано на лицето й, резките маниери го потвърждаваха. Тази жена имаше своя собствена ферма, свое лозе. Беше твърда и камениста като земята, която й принадлежеше.

— Значи ще бъдем съседи.

Отново не последва отговор. Лицето й беше безизразно. Джей не можеше да определи дали зад тази маска се крие приветливост, гняв или просто безразличие. Жената се обърна. За секунда лицето й се обърна към светлината и луната го окъпа в сребро. Джей видя, че тя е млада, на не повече от двайсет и осем и девет години, чертите на лицето й под голямата шапка бяха остри и елфически. Отиде си със странно грациозна походка въпреки дебелите дрехи и изпод ботушите й хвърчаха стръкчета влажна трева.

— Хей! Почакайте!

Джей твърде късно осъзна, че тази жена би могла да му помогне. Може би имаше храна, топла вода или дори антисептичен препарат за наранения му глезен.

— Само минута! Мадам д’Апи! Можете ли да ми помогнете?

Дори да го беше чула, жената не отвърна. За миг му се стори, че видя силуета й на фона на небето. Шумът в храсталака може би идваше от стъпките й, а може би и от нещо друго.

Когато разбра, че тя няма да се върне, Джей се върна в импровизираното си легло в ъгъла на стаята и запали свещ. Почти празната бутилка от виното на Джо стоеше до спалния чувал, макар и Джей да беше сигурен, че я е оставил на масата. Сигурно сам я бе преместил, каза си, по време на странното си видение. Беше разбираемо. Той бе изпаднал в шок. На светлината от свещта Джей свали чорапа си, за да огледа раната на глезена. Тя представляваше грозна резка; мястото около нея беше зачервено и подуто. Попов лист, беше казал старецът. Джей се усмихна напук на себе си. Поповият лист — йоркширското наименование на ранилист^[1] — беше неизменна съставка във вълшебните торбички на Джо.

Но сега единственото антисептично средство тук беше виното. Джей наклони бутилката и изля тънка струйка жълтеникава течност върху раната. В първата минута усети парене; наоколо се разнесе аромат на лято и билки и макар да знаеше, че е абсурдно, уханието бе толкова силно, че само като го вдъхна, Джей се почувства малко по-добре.

Радиото неочаквано изпука и млъкна.

Вятър довя от далечни места аромат на ябълки, приспивен шум на преминаващи влакове, далечно боботене на машини и музика от радио. Чудно как мислите му постоянно се връщаха към една и съща песен — зимна песен: „Бохемска рапсодия“.

Джей заспа, стиснал здраво в ръка червеното парче плат.

Но виното — малиненочервено, къпиновосиньо, шипково-жълто, катраненочерно — остана будно. Да говори.