Джоан Харис
Къпиново вино (62)

62

Скоро. Скоро. Сега „Специалитетите“ се бяха просмукали навсякъде — във въздуха, в земята, във влюбените; той лежеше в леглото си и гледаше в тавана; тя спеше, заровила лице във възглавницата като дете, и червената й коса се открояваше ярко като фар на фона на белите чаршафи. Аз усещах присъствието им по-силно отвсякога, чувах неспокойните им гласове, които мамеха, галеха. Скоро, нашепваха те. Трябва да стане скоро. Трябва да стане сега.

Джей погледна към Мари, заспала до него. Изглеждаше доверчива, спокойна. Тя промърмори нещо тихо и безмълвно насън. Усмихна се. Джей я зави по-добре и тя зарови лице в одеялото с дълга въздишка.

Джей я гледаше и мислеше за сутринта. Сигурно можеше да направи нещо. Не можеше да я остави да загуби фермата. Не можеше да остави Ланскене в ръцете на амбициозните предприемачи. Утре пристигаше филмовият екип. С колко часа разполагаше — шест? Седем?

Какво можеше да направи? Какво би могъл да направи за седем часа? Или за седемдесет? Какво би могъл да направи който и да било?

Джо би направил нещо.

Гласът му се стори почти познат. Циничен, сърдечен, леко присмехулен.

Знаеш, че той би могъл.

Разбира се. Беше го казал почти на глас. Но Джо беше мъртъв. Скръбта отново го връхлетя ненадейно, както винаги, когато мислеше за Джо. Джо беше мъртъв. Нямаше вече магия. И той като „Специалитетите“ най-после си бе отишъл завинаги.

— Ти никога не си бил разумен, момче.

Този път наистина беше гласът на Джо. В първата секунда сърцето му подскочи, но той осъзна, че гласът на Джо е само в съзнанието и в спомените му. Присъствието на Джо — реалното независимо присъствие — беше изчезнало. Това бе само заместител. Игра. Остроумно хрумване, като подсвирване в мрака.

Не забравяй „Специалитетите“, ти казах. Не помниш ли?

— Разбира се, че помня — безпомощно прошепна Джей. — Само че вече няма „Специалитети“. Свършиха. Аз ги изпих. Пропилях ги за тривиални неща, карах хората да ми разказват истории. Накарах Мари…

— Защо не ме слушаш?

Гласът на Джо — ако това наистина беше неговият глас — сега бе навсякъде: във въздуха, в ярката светлина на догарящото огнище, в блясъка на косата й, разпиляна по възглавницата.

— Къде беше, когато те учех на всички ония неща на Поуг Хил? Нищо ли не научи?

— Научих, разбира се — Джей разтърси глава озадачен. — Но без Джо тези неща вече не действат. Както последния път на Поуг Хил…

От стените се разнесе смях. Въздухът се изпълни с него. От въглищата сякаш се надигаше призрачен аромат на ябълки и дим. Нощта искреше.

— Ако често пъхаш ръка в гнездото на оси, те ще те ужилят — казваше гласът на Джо. — И магията няма да ги спре. Дори магията не върви срещу природата. Понякога трябва да помогнеш на магията, момче. Да й дадеш нещо, което да използва. Възможност да работи сама. Трябва да създадеш подходящите условия, за да може магията да подейства.

— Но аз носех талисмана. Вярвах…

— Не ти е трябвал никакъв талисман — отвърна гласът. — Можел си да си помогнеш и сам. Можел си да отвърнеш, нали? Но не. Ти само си бягал. На това вяра ли му викаш? На мен ми прилича на пълна измишльотина. Тъй че недей да ми ги приказваш тия работи за вярата.

Джей се замисли за миг.

— Вече имаш каквото ти трябва — весело продължи гласът. — То е вътре в теб, момче, винаги е било там. Не ти трябва домашното вино на някакъв стар глупак, за да свърши работата вместо теб. Можеш да направиш всичко сам.

— Но аз не мога…

— Няма такава дума, момче — отвърна гласът. — Няма такава дума.

После гласовете си отидоха и изведнъж главата му зазвъня не от опиянение, а от внезапно проясняване. Той знаеше какво да прави.

Шест часа, каза си. Нямаше време за губене.

Никой не го видя да излиза от къщата. Никой не го наблюдаваше. Но дори да не беше така, никой не би поставил под въпрос присъствието му, никой не би го намерил за странно. Дълбоката кошница с билки, която носеше със себе си, изглеждаше съвсем обикновена. Растенията, с които бе пълна, можеха да бъдат подарък за някого, за нечия градина. Дори фактът, че мърмореше нещо под носа си, нещо, което приличаше малко на латински, не би изненадало никого. В края на краищата той беше англичанин, следователно — малко луд. Малко смахнат е този мосю Джей!

Откри, че много добре помни ритуала за запечатване на територията, който изпълняваха с Джо. Нямаше време да приготвя ароматни масла, нито да прави нови торбички, но надали това имаше значение сега. Дори той чувстваше присъствието на „Специалитетите“ наоколо, чуваше шепота им, приглушеното им панаирджийско кикотене. Внимателно извади филизите от разсадника, толкова, колкото можеше да коси, взе градинарската лопатка и малка вила. Започна да ги засажда на равни интервали край пътя. Посади няколко и край пътя за Тулуза, още два до табелата и още два на пътя към Ле Маро. Мъглата, особената мъгла на Ланскене, която се вдига от тресавището и се изкачва по лозята, се плъзгаше нагоре като малко корабче в морето, озарено от изгряващото слънце. Джей Макинтош бързаше да направи обиколката си, като стъпваше припряно, почти тичаше, за да спази крайния срок, като засаждаше tuberosa rosifea навсякъде по пътя, където имаше клони, знаци, табели. Той обръщаше пътните табели или ги покриваше със зеленина, в случай, че не успееше да ги изтръгне от земята. Свали табелата с приветствието на Жорж и Люсиен. Когато свърши, не беше останала и една табела, и един пътен знак, който да показва посоката към Ланскене су Тан. Бяха му необходими почти четири часа, за да извърши пълната обиколка на селото, като не пропусна да направи завой към пътя за Тулуза и след това да се върне през Ле Маро. Накрая беше капнал от умора. Болеше го глава, краката му трепереха. Но беше приключил. Работата беше свършена.

Точно както Джо криеше Поуг Хил Лейн, така и той бе скрил цялото селце Ланскене су Тан.

Когато се върна, Мари и Роза си бяха отишли. Небето започваше да просветлява. Мъглата се разсея.