Джоан Харис
Къпиново вино (48)

48

Поуг Хил, есента на 1977 година

Септември не беше по-хубав. Елвис отново беше в класациите с „Надолу“. Джей се готвеше усърдно за изпитите догодина. Сякаш всичко отново бе станало нормално. Но усещането за обреченост не го бе напуснало, подхранвано ако не от друго, то от еднообразието на ежедневието. Нямаше вести нито от Джо, нито от Джили, което го учудваше, макар че всъщност нямаше нищо чудно, след като беше заминал от Кърби Монктън, без да се сбогува с никого от тях. Майка му беше фотографирана от „Сън“ подръка с двайсет и четири годишен фитнес инструктор на излизане от нощен клуб в Сохо. Марк Болан загина в автомобилна катастрофа, после само няколко седмици по-късно Рони Ван Зант и Стив Гейнс от „Линърд Скинърд“ загинаха при самолетна катастрофа. Изведнъж му се стори, че всичко и всички около него умират, изчезват. Никой друг като че ли не забелязваше. Приятелите му пушеха забранени цигари и ходеха на кино след часовете. Джей ги гледаше с презрение. Той почти беше отказал цигарите. Струваше му се безсмислено, някак детинско. Пропастта между него и съучениците му се разшири. Имаше дни, когато се чувстваше десет години по-стар.

Дойде Нощта на огньовете. Другите запалиха огън на открито и си опекоха картофи. Джей остана в спалното помещение да наблюдава отдалеч. Мирисът на въздуха беше горчив, носталгичен. Дъжд от искри се сипеше от огъня, смесваше се с пушека и се издигаше в нощното небе. Джей долавяше нагорещените миризми на пържена мазнина и цигарена хартия от фойерверките. За пръв път осъзна колко му липсва Джо.

През декември избяга.

Взе палтото и спалния си чувал, радиото и малко пари и натъпка всичко в спортния си сак. Подправи разрешението си за отпуск и тръгна от училище точно след закуска, за да има време да стигне колкото може по-далеч. Излезе на стоп от града до магистралата, след това спря друга кола и по М1 стигна до Шефийлд. Знаеше точно къде отива.

Отне му два дни да стигне до Кърби Монктън. След като слезе от магистралата, той измина пеша повечето път, като мина напряко през полето към хълмовете край блатата. Спа на автобусна спирка, но го спря полицейски патрул, после се ядоса и реши да не спира повече, за да не се сблъска отново с полицията. Беше студено, но не валеше сняг, небето беше навъсено и Джей си облече всичките дрехи, които носеше в сака, но не се почувства по-добре. Краката му бяха разранени, ботушите джвакаха целите в кал, но през целия път той мислеше за Поуг Хил Лейн, за това, че Джо го чака там. За къщата на Джо с топлата кухня, мириса на горещо сладко и печени ябълки и радиото, което свири на перваза над саксиите с домати.

Когато пристигна, беше късен следобед. Дотътри се със сетни сили до Поуг Хил Лейн, преметна спортния си сак през оградата на къщата и след това я прескочи. На двора нямаше никой.

Градината изглеждаше пуста, изоставена. Джо несъмнено се беше постарал с камуфлажа. Дори от двора изглеждаше така, сякаш къщата е необитаема от месеци. Между каменните плочи стърчаха плевели, убити от студа и посребрени от скреж. Прозорците бяха заковани. Вратата бе заключена.

— Джо! — той почука на вратата. — Джо! Отвори, чуваш ли?

Мълчание. Къщата изглеждаше сляпа, невъзмутима под зимния скреж. Вратата под юмрука на Джей дрънчеше безсмислено. Гласът му се върна като ехо отвътре, протяжно ехо в празна стая.

— Джо!

— Няма никой, момче.

Над каменната ограда надничаше старица и черните й очи гледаха любопитно под жълтата забрадка. Джей я позна; тя беше чест посетител в къщата през онова първо лято, понякога правеше ягодов пай и го носеше на Джо в замяна на плодовете и зеленчуците му.

— Госпожо Симъндс?

— Ъхъ. Точно тъй. Май търсиш местър Кокс, нали?

Джей кимна.

— Ами, той замина. Мислех си, че е умрял, ама наш’та Джанис разправя, че един ден си събрал покъщнината и си отишъл. Събрал покъщнината и си отишъл — повтори тя. — Няма да го намериш тука.

Джей я гледаше с широко отворени очи. Не беше възможно. Джо не си бе отишъл. Джо му беше обещал…

— Събарят Поуг Хил Лейн, нали знаеш? — непринудено каза госпожа Симъндс. — Ще строят някакви нови блокове. Ще поживеем и ние с удобства. Цял живот сме се мъчили.

Джей не я слушаше.

— Знам, че си вътре, Джо! Излез! Излез, по дяволите!

— Какъв е тоя език? — възкликна госпожа Симъндс.

— Джо! Джо! Отвори! Джо!

— Внимавай, момче, че ще повикам полиция.

Джей разпери ръце.

— Добре. Добре. Съжалявам. Отивам си. Извинете.

Той изчака, докато тя си тръгна. После се промъкна в градината и обиколи къщата. Беше напълно сигурен, че Джо е някъде там. Може би му се сърдеше, затова чакаше да се откаже и да си тръгне. В края на краищата и преди се беше държал хладно. Джей разгледа обраслата с плевели градина, като очакваше да го види край дърветата или в оранжерията му в блокпоста, но наоколо не се виждаха следи от друго присъствие освен неговото собствено. Едва тогава осъзна какво се е случило. Нямаше нито едно парцалче. Нито един знак, надраскан върху ствола на някое дърво или камък. Червените торбички бяха изчезнали от ъглите на блокпоста, от стената, от клоните на дърветата. Грижливо подредените камъчета на пътеките бяха небрежно разпръснати навсякъде. Лунният календар, окачен на стената на бараката за инструменти, причудливите символи, залепени с тиксо за дърветата — всички знаци, които Джо оставяше след себе си, бяха изчезнали. Разсадниците бяха занемарени, растенията вътре бяха оставени да се грижат сами за оцеляването си. Овощната градина беше осеяна с гнили летни плодове, сиво-кафяви и смачкани, разпилени по замръзналата земя. Стотици. Круши, ябълки, сливи, вишни. Тогава разбра. Тези опадали плодове…

Джо си беше отишъл.

Задната врата не беше плътно затворена. Джей успя да я отвори и влезе в празната къща. Миришеше на спарен въздух, на плодове, оставени да изгният в избата. В кухнята доматите се бяха разрасли до чудовищни размери, беше мрачно и бледите крехки филизи се протягаха към тънкия светъл процеп в прозореца, преди да умрат разкрачени и обезводнени в умивалника. Очевидно Джо бе оставил всичко по местата си: чайника на печката, кутията с бисквити — вътре още имаше няколко, изсъхнали, но ставаха за ядене, — палтото, окачено на гвоздей зад вратата. В избата нямаше ток, но беше достатъчно светло от кухнята, за да може Джей да различи редовете бутилки, буркани и гарафи, подредени прилежно по рафтовете, които блестяха като скъпоценни камъни на морското дъно.

Джей претърси къщата. Нямаше много за търсене; нещата на Джо не бяха много, а доколкото можеше да съди, старецът не беше взел почти нищо със себе си. Липсваше старата му аптечка, неговият „Наръчник на билкаря“ и малкото му дрехи, сред които и миньорската каска и ботушите. Шкафът със семена все още стоеше до леглото му, но когато Джей го отвори, установи, че е празен. Семената, корените, пакетчетата, пликовете и грижливо надписаните парчета вестникарска хартия бяха изчезнали. В шкафа имаше само прахоляк. Където и да бе отишъл Джо, беше взел семената със себе си.

Но къде беше отишъл? Картите още висяха по старите си места по стените с надписите и означенията със ситния старателен почерк на Джо, но нямаше нищо, което да подсказва накъде е тръгнал. Нямаше никаква следа сред множеството му маршрути; цветните линии водеха към десетки различни точки: Бразилия, Непал, Хаити, Френска Гвиана. Джей погледна под леглото, но намери само картонена кутия, пълна със стари списания. Той ги извади и ги прегледа с любопитство. Никога не беше виждал Джо да чете много. Освен „Наръчника на билкаря“ и някой вестник, Джей рядко го виждаше да чете нещо, а когато го правеше, се мръщеше като човек, напуснал училище на четиринайсет години и следеше текста с пръст. Но тези списания бяха стари, малко поизбелели и все пак държани на чисто, покрити с парче картон, за да не се повредят от праха. Датите на кориците бяха същинско откровение: 1947, 1949, 1951, 1964… Стари списания с корици в жълто и черно. Стари броеве на „Нешънъл Джиографик“.

Джей седна на земята и започна да прелиства страниците, станали крехки от възрастта. В тези стари списания имаше нещо успокояващо, сякаш само като ги докосваше, можеше да почувства близостта на Джо. Тук бяха местата, които той беше видял, хората, сред които бе живял — може би спомени за дългите години, прекарани на път.

Тук беше и Френска Гвиана, и Египет, Бразилия и Южна Африка, и Нова Гвинея. Някога ярките корици лежаха на прашния под. Джей видя как старецът е отбелязвал някои пасажи с молив, как е подчертавал други. Хаити, Южна Америка, Турция, Антарктика. Това бяха неговите пътувания. Маршрутите на пътешествията. Навсякъде имаше дати, знаци, линии в много цветове.

Дати и знаци.

По гърба му полазиха студени тръпки на подозрение.

Отначало бавно, после, като разлистваше страниците с все по-голяма и зловеща увереност, Джей започна да разбира. Картите. Анекдотите. Скритите броеве на „Нешънъл Джиографик“ с дати след края на войната…

Той гледаше списанията и се опитваше да открие друго обяснение. Но то можеше да бъде само едно.

Нямаше никакви пътешествия. Джо Кокс беше миньор, цял живот, от деня, в който бе напуснал училище, до деня на пенсионирането си. След като шахтата в Недър Едж е била закрита, той се е преместил на Поуг Хил Лейн и е заживял с миньорската си пенсия. Може би е бил пенсиониран по инвалидност заради осакатената си лява ръка и е мечтал за пътешествия. Всички негови преживявания, анекдоти, приключения, дами от Хаити, пътуващи цигани — всичко това беше взето от тази купчина стари списания, всичко бе фалшиво като магията му, лаическата му алхимия, скъпоценните му семена, несъмнено придобити от градинари или поръчани по пощата, докато е мечтал — докато е измислял лъжите си — в самота.

Лъжи. От край до край. Фалш и лъжи.

Изведнъж го обзе непреодолим гняв. Той беше неподвластен на разума, породен от болката и объркването, от преживяванията през последните няколко месеца, от раздялата с Джили и предателството на Джо, от родителите, от него самия, училището, от Зет, от Гленда и бандата й, от осите. Всичко това за миг се превърна в един-единствен изблик на болка и гняв. Джей разпръсна списанията по пода, започна да рита и тъпче страниците. Разкъса кориците и стъпка снимките в смесицата от прах и кал на пода. Отиде до празния шкаф за семена и започна да го рита. Изтича долу в избата и изпотроши всичко, което успя да намери — бутилките, бурканите, плодовете, спирта. Под краката му хрущеше натрошено стъкло.

Как можа Джо да го излъже?

Как можа?

Забрави, че тъкмо той беше избягал, че той бе изгубил вяра. Мислеше единствено за заблужденията на Джо. Все пак се беше върнал, нали? Беше се върнал. Но ако тук някога имаше магия, сега тя си бе отишла.

Гърбът го болеше — може би се беше ударил, докато буйстваше в избата. Върна се в кухнята с чувство на тежест и безполезност. Беше си порязал ръката на парче стъкло. Поиска да я измие на мивката, но водата беше спряна. Тогава видя плика.

Беше подпрян грижливо на прозореца до изсъхналия калъп катранен сапун. На плика беше написано неговото име с малки нестройни главни букви. Беше твърде голям за писмо, изглеждаше издут като малък пакет. Джей несръчно го разкъса, като мислеше, че може би все пак Джо не го бе забравил, че това беше някакво обяснение, знак…

Талисман.

В плика нямаше писмо. Той погледна два пъти, но нямаше дори мъничка бележка. Вместо това Джей намери малък пакет — беше един от пакетите със семена на Джо, от шкафа, грижливо надписан с червен молив. „Специалитет“.

Джей разкъса едното ъгълче. Вътре имаше семена, мънички черни семена, стотина, а може би повече, които се търкулнаха между несръчните му пръсти, докато се мъчеше да проумее. Нямаше нито бележка, нито писмо, нито адрес. Само семена.

Какво можеше да направи с тях? Гневът отново го връхлетя като вълна. Да ги засади в градината му? Да се изкатери по бобеното стъбло до вълшебна страна? Джей избухна в злостен смях. Какво точно трябваше да направи с тях?

Семената се посипаха безцелно между пръстите му. От очите му бликнаха сълзи на гневен, отчаян смях.

Джей излезе навън и се покатери на задната ограда. Разкъса пакета и остави семената да се разпилеят като черни точици на влажния зимен вятър. После пусна разкъсания плик да се носи след тях. Чувстваше се изпълнен с горчива радост.

По-късно му хрумна, че може би не е трябвало да го прави, че може би все пак в тези семена е имало магия, но беше твърде късно. Каквато и загадка да му бе оставил Джо, Джей не успя да я разгадае.