Джоан Харис
Къпиново вино (10)

10

Поуг Хил, юли 1975 година

След това той ходи при Джо още много пъти, но така и не свикна с виното му. Джо не се изненадваше, когато го виждаше да идва, просто изваждаше шише лимонада, сякаш го бе очаквал. Не питаше и за магическата торбичка. Няколко пъти Джей отваряше дума за това със скептицизма на човек, който тайно копнее да бъде убеден, но старецът отбягваше темата.

— Магия — казваше и хитро му намигаше, сякаш на шега. — Научих я от една дама в Пуерто Крус.

— Мислех, че е било на Хаити — възразяваше Джей.

Джо свиваше рамене.

— Няма значение — не губеше самообладание той. — Свърши работа, нали?

Джей трябваше да признае, че наистина е така. Но това бяха нищо и никакви билки. Билки и някакви клечки, събрани в торбичка. И все пак го бяха направили…

Джо се усмихна.

— Тц. Не, момче. Не невидим.

Той килна каскета си назад, за да не пречи на очите му.

— Тогава какво стана?

Старецът го погледна.

— Някои растения си имат свойства, нали?

Джей кимна.

— Аспиринът. Напръстникът. Хининът. Едно време на това са му викали магия.

— Лечебни растения.

— Може и така. Само че преди няколкостотин години не правели разлика между магията и медицината. Хората просто знаели това-онова. Вярвали в някои неща. Като например, че ако дъвчеш детелина, няма да те боли зъб, или че полският джоджен лекува болно гърло, или че листата от самодивско дърво пазят от зли духове — той погледна към събеседника си, сякаш за да провери дали момчето приема думите му на сериозно. — Свойства — каза. — Ако пътуваш достатъчно и си отворен за нови неща, можеш да научиш много.

Джей никога не можеше да разбере дали Джо наистина вярва в това или непринудените му приказки за магии и чудеса са просто част от сложен план, с който цели да го баламосва. Със сигурност старецът обичаше да се шегува. Забавляваше се от пълното невежество на Джей по отношение на всичко, свързано с градинарството, и седмици наред караше момчето да вярва, че най-обикновен стрък маточина е филиз на спагетено дърво, като му показваше тънките меки израстъци на „спагетите“ между твърдите като хартия листа, или че големите бурени могат да изваждат корените си от земята и да се движат като трифиди, или че мишки се ловят с валериан. Джей беше лековерен и Джо изпитваше истинско удоволствие от това да изнамира нови начини за баламосване. Но за някои неща беше напълно искрен. Може би в края на краищата и сам бе започнал да вярва на измислиците си, след като години наред беше карал други да вярват в тях. Животът му зависеше от дребни ритуали и суеверия, голяма част заимствани от опърпаната книга „Наръчник на билкаря“, която държеше на шкафчето до леглото си. Гъделичкаше доматите, за да растат. Никога не изключваше радиото, като твърдеше, че растенията се развиват по-добре на музика. Те предпочитаха „Рейдио Уан“ — според Джо празът израстваше с два инча по-дълъг под влияние на „Джуниър Чойс“ на Ед Стюарт, затова когато работеше, пееше заедно с радиото „Диско кралица“ или „Не изоставяй мъжа си“ и старческият му глас се извисяваше важно над храстите с червен касис, докато ги подкастряше или береше плодовете. Винаги садеше на новолуние и береше на пълнолуние. В оранжерията си имаше лунен календар и всички дни в него бяха отбелязани с десетина различни цвята: кафяв за картофите, жълт за пащърнака, оранжев за морковите. Поливането също се извършваше по астрологичен график, както и подкастрянето и пресаждането на дърветата. И най-интересното беше, че градината му беше в отлично състояние под влияние на тези ексцентрични грижи, с избуяли лехи от превъзходно зеле и ряпа, моркови — сладки, сочни и по чудо незасегнати от голи охлюви, дървета, чиито клони почти докосваха земята, отрупани с ябълки, круши, сливи, череши. Пъстроцветни знаци с ориенталски вид, залепени с тиксо за клоните, отпъждаха птиците и те не кълвяха плодовете. Астрологични знаци, прилежно забодени в едрия пясък на пътеките и изработени от парчета счупени грънци и цветно стъкло, ограждаха лехите. При Джо китайската медицина вървеше ръка за ръка с английския фолклор, химията — със суеверията. Доколкото Джей можеше да съди, старецът вероятно вярваше във всичко това. Момчето обаче със сигурност вярваше на думите му. На тринайсет години всичко е възможно. Всекидневна магия, така я наричаше Джо. Лаическа алхимия. Без съскане, без пушек и фойерверки. Чисто и просто смесица от билки и корени, набрани при благоприятна подредба на планетите. Заклинание, промърморено под носа, набързо надраскан въздушен символ, научен от пътуващи цигани. Може би самият Джей не би я възприел, ако беше по-помпозна и тържествена. Но въпреки ексцентричните си вярвания — или може би тъкмо заради тях — Джо винаги беше спокоен и уверен, притежаваше вътрешен покой, който цареше и навсякъде край него и който будеше любопитство, може би дори завист у момчето. Старецът бе в мир със себе си, живееше сам в малката си къщурка, заобиколен от растения и едновременно с това притежаваше забележителен нюх за чудеса и възприемаше света с радостно любопитство. Беше почти необразован, на дванайсет години бе напуснал училище, за да започне работа в мините, но въпреки това беше неизчерпаем извор на информация, анекдоти и народни предания. Колкото повече напредваше лятото, толкова по-често ходеше момчето при Джо. Той никога не задаваше въпроси, просто оставяше Джей да говори, докато самият се трудеше в градината си или на малкото парче безстопанствена земя край железопътния насип, която обработваше за свои нужди. От време на време кимаше, за да покаже, че е чул, че слуша. Заедно хапваха парчета плодов сладкиш или големи сандвичи с бекон и яйца — Джо не признаваше нискокалоричен хляб „Тримбъл“ — и пиеха силен сладък чай. От време на време Джей донасяше цигари, бонбони или списания и старецът приемаше тези подаръци без израз на особена благодарност и без учудване, точно както реагираше и на присъствието му. След като преодоля първоначалната си стеснителност, момчето дори започна да чете на Джо някои от разказите си. Старецът слушаше с тържествено и, както му се струваше, почтително мълчание. Когато на Джей не му се говореше, Джо разказваше за себе си, за работата в мините, за това как през войната ходил във Франция, прекарал в Диеп шест месеца, а после една граната откъснала два от пръстите на ръката му — тук старецът сръчно размърдваше осакатената си ръка и тя заприличваше на морска звезда — и тъй като станал негоден за военна служба, отново се върнал на работа в мините, а шест години по-късно заминал за Америка като моряк на товарен кораб.

— Понеже под земята човек не вижда много свят, момче, а пък аз все исках да видя какво друго има по света. Ти пътувал ли си?

Джей му каза, че два пъти е ходил до Флорида с родителите си, освен това в Южна Франция, на Тенерифе и Алгарве на почивка. Джо пренебрежително подсмръкна.

— Аз ти говоря за истинско пътуване, момче. Не за ония глупости от туристическите брошури, а за истинско пътешествие. Да видиш Пон Ньоф рано сутрин, когато улиците са пусти, само скитниците се измъкват изпод мостовете и от метрото и слънцето блести във водата. Ню Йорк. Сентрал Парк през пролетта. Рим. Остров Възнесение. Да преминеш италианските Алпи на магаре. Да плаваш с лодка, натоварена със зеленчуци от остров Крит. Да прекосиш Хималаите пеша. Да ядеш ориз от листо в Храма на Ганеша. Да те връхлети буря край бреговете на Нова Гвинея. Да посрещнеш пролетта в Москва, когато снегът се топи и всичко затъва в кал — очите на стареца блестяха. — Аз съм видял тези неща, момче — добави тихо. — А също и много други. Бях си обещал, че ще видя всичко.

Джей му вярваше. В къщата на Джо висяха карти, грижливо изписани с разкривения му почерк, а с карфици с разноцветни главички бяха отбелязани местата, които беше посетил. Той разказваше истории за бордеите в Токио и гробниците в Тайланд, за райски птици, бананови дървета и стърчащи камъни на края на света. В големия шкаф за подправки, който стоеше до леглото му, имаше милиони семена, грижливо увити в парчета хартия от вестници и написани със ситен старателен почерк: tuberosa rubra maritima, tuberosa panax odarata, хиляди сортове картофи, подредени в малките отделения, а редом с тях моркови, тиква, домати, артишоки, праз, около триста сорта лук, градински чай, мащерка, сладък бергамот и поразителна съкровищница от лечебни растения и зеленчуци, събрани по време на пътешествията му, всяко едно опаковано, надписано и готово за засаждане. Джо казваше, че някои от тези растения вече не съществуват в природата и свойствата им са забравени от всички, освен от шепа специалисти. От множеството видове плодове и зеленчуци, расли някога, сега се използваха само няколко десетки.

— И всичко това заради интензивното земеделие — отбелязваше той, подпрян на лопатата си, докато отпиваше глътка чай от голямата си чаша. — Прекаленото специализиране убива разнообразието. Впрочем хората не познават разнообразието. Те искат всичко да изглежда едно и също. Кръгли червени домати; изобщо не ги интересува, че продълговатите жълти са много по-вкусни, не си правят и труда да ги опитат. Червените изглеждат по-добре в щайгите.

И махваше неопределено с ръка към стройните редове, насадени по железопътния насип, към саморъчно направените стъклени сандъчета за разсад в изоставения блокпост, овощните дървета край стената на къщата.

— Тук растат неща, каквито не могат да се намерят никъде другаде в цяла Англия — тихо казваше старецът, — а в моя шкаф има такива семена, каквито няма никъде другаде по света.

Джей го слушаше слисан. Никога досега не се беше интересувал от растения. Трудно можеше да различи „Грани Смит“ от „Ред Делишъс“. Знаеше какво представляват картофите, разбира се, но Джо говореше за сини пръстени ябълки и розови елхови ябълки, за каквито момчето никога досега не беше чувало. Мисълта, че тук се крият тайни, че съвсем наблизо, на железопътния насип, виреят никому неизвестни, отдавна забравени растения, за които знае само един старец, изпълваше Джей с трепетно, неизпитано досега вълнение. Разбира се, отчасти това се дължеше на самия Джо. На историите му. На енергичния му нрав. Джей започваше да забелязва у стареца нещо, което не бе откривал у никого досега. Призвание. Чувство за предназначение.

— Защо си се върнал, Джо? — попита го той един ден. — След толкова много пътешествия защо реши да се върнеш тук?

Джо го изгледа важно изпод козирката на миньорския си каскет.

— Това е част от моя план, момче — отвърна. — Няма да остана тук вечно. Някой ден пак ще тръгна на път. Скоро.

— Накъде?

— Ще ти покажа.

Той бръкна в работната си риза и извади опърпан кожен портфейл. Отвори го и разгъна цветна снимка, изрязана от списание, като много внимаваше да не я разкъса по побелелите гънки. На снимката имаше къща.

— Какво е това? — попита Джей и присви очи.

Изглеждаше съвсем обикновена къща — голяма, построена от избелял розов камък, с дълъг парцел земя отпред, върху която зеленееха равни редове някакви насаждения. Джо внимателно разглади хартията.

— Това е моето чато, момче — каза. — В Бордо, ще рече във Франция. Моето чато с лозе и стогодишна овощна градина с праскови, бадеми, ябълки и круши — очите му блестяха. — Като събера пари, ще го купя — пет хилядарки ще стигнат — и ще започна да правя най-хубавото вино на юг. Чато Кокс, реколта 1975. Как ти се струва?

Джей го изгледа недоверчиво.

— В Бордо има слънце през цялата година — весело продължи Джо. — Портокали през януари. Праскови колкото топки за крикет. Маслини. Киви. Бадеми. Пъпеши. И простор. Хиляди мили овощни градини и лозя, евтина земя. Почвата е като плодов сладкиш. Хубави момичета с боси крака продават грозде. Рай.

— Пет хиляди лири са много пари — недоверчиво отбеляза Джей.

Джо чукна носа си с показалец.

— Ще отида там — каза загадъчно. — Ако искаш нещо достатъчно силно, накрая винаги го получаваш.

— Но ти дори не говориш френски.

В отговор на това Джо произнесе дълга тирада от неразбираемо бърборене. Джей не беше чувал нищо подобно досега.

— Джо, аз уча френски в училище — каза момчето. — Това изобщо не прилича на…

Старецът го изгледа снизходително.

— Това е на диалект, момче — обясни той. — Научих го от един цигански катун в Марсилия. Повярвай ми, там ми е мястото.

Старецът грижливо сгъна снимката и я прибра в портфейла си. Джей го гледаше с възхищение. Вече изобщо не се съмняваше в думите му.

— Един ден ще видиш и ще разбереш, момче — каза Джо. — Само почакай.

— Може ли да дойда с теб? — попита Джей. — Ще ме вземеш ли със себе си?

Старецът склони глава на една страна и се замисли сериозно.

— Може, момче, щом искаш да дойдеш. Може, как да не може!

— Обещаваш ли?

— Добре — той се усмихна. — Обещавам. Кокс и Макинтош, най-добрите винари в Бордо. Как ти се струва?

Те вдигнаха тост за мечтите си с топло къпиново вино, реколта 1973.