Джоан Харис
Къпиново вино (2)

2

Лондон, пролетта на 1999 година

Беше март — меко и топло дори в избата. Джей работеше горе — по своя начин, с бутилка до лакътя си и включен телевизор с намален звук. Кери беше на парти за връчване на нова награда за жени писатели под двадесет и пет годишна възраст. В къщата беше тихо. Джей използваше пишещата машина за онова, което наричаше „истинска“ работа, а лаптопа — за фантастичните си романи, така че винаги можеше да се разбере какво пише по шума — или по липсата му. Когато слезе долу, минаваше десет. Включи радиото на станция за стари шлагери. Чуваше се как ходи из кухнята, стъпките му ясно отекваха по теракотените плочки. До хладилника имаше бар. Той го отвори, поколеба се, отново го затвори. Чу се звук от отваряне на хладилника. И тук, както навсякъде, господстваше вкусът на Кери. Сок от житни кълнове, салата с кускус, млади листа спанак, кисели млека. Джей си каза, че това, което наистина много му се яде, е огромен сандвич с бекон и омлет, с кетчуп и лук, и голяма чаша силен чай. Знаеше, че този копнеж е свързан по някакъв начин с Джо и Поуг Хил Лейн. Асоциация, нищо повече, но тя често изникваше в съзнанието му, когато се опитваше да пише. Само че всичко това бе минало. Призрачно минало. Джей знаеше, че всъщност дори не е гладен. Затова запали цигара — забранен лукс, който си запазваше за времето, когато Кери отсъстваше от къщи — и жадно всмука дима. От радиото примесен с пращене долиташе гласът на Стив Харли, който пееше „Накарай ме да се усмихна“ — песен от онова далечно, незабравимо лято на 1975 година. Джей запя заедно с него — „Ела да ме видиш, накарай ме да се усми-и-ихна“ — и гласът му отекна в кухнята.

В тъмната изба новодошлите се суетяха зад нас. Може би от музиката, а може би от въздуха на тази мека пролетна вечер, който сякаш бе изпълнен с обещания, те въодушевено шушукаха, кипяха и съскаха вътре в бутилките, подрънкваха ги една в друга, подскачаха в тъмното, копнееха да разкажат, да отворят, да пуснат аромата си на свобода. Може би това накара Джей да слезе с тежки стъпки по грубо издяланото нелакирано стълбище. Той обича избата; тя е прохладна и тайнствена. Често слиза тук, само за да докосне бутилките; да прокара пръсти по прашните стени. Винаги ми е приятно, когато Джей идва в избата. Щом ме докосне, аз улавям температурата на чувствата му подобно на барометър. Донякъде дори успявам да прочета мислите му. Както казах, между нас има химична реакция.

В избата беше мрачно, единствената светлина идваше от слабата гола крушка, която висеше на тавана. По рафтовете на стената — редици бутилки, повечето невзрачни, избрани от Кери; други стояха в щайги на каменните плочи. Джей тръгна покрай рафтовете, като небрежно докосваше бутилките, доближаваше лице, сякаш за да вдъхне аромата на уловените в тях лета. От време на време изваждаше някоя бутилка, въртеше я в ръце и след това отново я поставяше на рафта. Движеше се безцелно, без да търси нещо определено, като се наслаждаваше на влажния въздух и тишината в избата. Тук не се чуваше дори шумът на лондонското улично движение. За миг като че ли му се прииска да легне на гладките прохладни плочи и да заспи, може би завинаги. Никой не би се сетил да го търси тук. Но противно на това се чувстваше съвсем бодър, буден, с изострени сетива, сякаш тишината прочистваше съзнанието му. Тук атмосферата беше наелектризирана въпреки покоя, като в предчувствие за съдбоносно събитие.

Новите бутилки стояха наредени в кашон в дъното на избата. Отгоре му беше оставена една счупена стълба. Джей я отмести и с усилие издърпа кашона към средата на избата. Извади първата попаднала бутилка и я обърна към светлината, за да прочете етикета. Съдържанието й изглеждаше синьо червеникаво на цвят, с дебел слой утайка на дъното. За миг му се стори, че вижда още нещо вътре, някакви очертания, но това беше от утайката. Някъде високо над главата му, в кухнята, от радиото се носеше носталгична музика — сега 1975, Коледа, „Бохемска рапсодия“, слабо, но ясно различимо. Той потръпна.

Когато се върна в кухнята, Джей разгледа бутилката с любопитство — почти не беше погледнал съдържанието на кашона, след като го бе донесъл преди шест седмици: восъчния печат на гърлото, кафявия конец, написания на ръка етикет — „Специалитети, 1975“, — стъклото, покрито с прах от избата на Джо. Зачуди се защо му е трябвало да го измъква от купчината отломки и да го носи у дома. Може би от носталгия, макар че чувствата му към Джо все още бяха твърде силни и объркани. Гняв, смущение, копнеж го връхлитаха на горещи и студени вълни. Старче! Да можеше да си тук сега.

Вътре в бутилката нещо избълбука и се размърда. Бутилките в избата задрънчаха и заподскачаха в отговор.

Понякога става съвсем случайно. След години очакване — на благоприятно разположение на планетите, случайна среща, внезапен изблик на вдъхновение — от време на време подходящите обстоятелства възникват спонтанно и съгласувано, небрежно, без много шум, без предупреждение. Джей смята, че това е съдба. Джо го наричаше магия. Понякога е обикновена химична реакция, нещо във въздуха, неволно действие, което внася неочаквана, неизбежна промяна в дълго съществувалия ред.

Лаическа алхимия, така го наричаше Джо. Магията на ежедневните неща. Джей Макинтош посегна да вземе нож, за да среже печата.