Джоан Харис
Къпиново вино (15)

15

Марсилия, март 1999 година

Влакът пристигна в Марсилия по обед. Беше топло, но облачно и Джей носеше дъждобрана си в ръка, докато вървеше през безцелно сновящите тълпи. Купи си два сандвича от будката на платформата, но все още беше твърде нервен, твърде превъзбуден, за да може да се храни. Влакът за Ажен закъсняваше с около час, а и беше бавен; чакаше го още почти толкова път, колкото от Париж до Марсилия. Постепенно енергията се смени с умора. Джей заспа в неудобна поза, докато влакът пъплеше от една малка гара до друга, беше му горещо, чувстваше жажда и лек махмурлук. Постоянно изпитваше нуждата да извади брошурата от джоба, сякаш за да се увери, че всичко това не е плод на въображението му. Опита се да включи радиото, но се чуваше само пращене.

Когато най-после пристигна в Ажен, беше късен следобед. Отново изпита предишната нервност, сетивата му се изостриха за околната обстановка. През прозореца на влака виждаше полета и ферми, овощни градини и разорана земя с цвят на шоколад. Всичко тънеше в зеленина. Много от дърветата вече цъфтяха — стори му се необичайно рано за март, макар че единственият му опит в градинарството беше в двора на Джо, на хиляди мили северно от тук. Джей взе такси до агенцията за недвижими имоти — адресът беше на брошурата — с надеждата да получи разрешение да огледа къщата, но там вече беше затворено. По дяволите!

Въодушевен от внезапното си бягство, Джей изобщо не беше мислил какво ще прави, ако се случи подобно нещо. Ще търси хотел в Ажен? Без да види къщата си? Своята къща? Тази мисъл го накара да настръхне. Утре беше неделя. По всяка вероятност агенцията пак нямаше да работи. Трябваше да чака до понеделник сутринта. Той стоеше колебливо пред заключената врата, а през това време таксиметровият шофьор зад гърба му започваше да губи търпение. На колко километра от тук беше Ланскене су Тан? Със сигурност там щеше да се намери нещо, дори може би хотел от типа на „Кампанил“ или „Ибис“, или в краен случай стая под наем, където би могъл да отседне. Беше пет и половина. Щеше да има време да огледа къщата, макар и само отвън, преди да се стъмни.

Импулсът беше твърде силен. С необичайна за себе си решителност Джей се обърна към отегчения таксиметров шофьор и му показа картата.

— Vous pouvez m’y conduire tout de suite?^[1]

Шофьорът помисли малко с изражение на човек, който схваща бавно — типично за тази част на страната. Джей извади от джоба на дънките си пачка банкноти и му ги показа. Шофьорът равнодушно сви рамене и му махна с глава да се качва. Джей забеляза, че не му предлага помощ за багажа.

Пътуването трая половин час. Той отново задряма на задната седалка, където миришеше на кожа и тютюн. Шофьорът пушеше „Голоаз“, доволно подсмъркваше и натискаше клаксона без нужда на оживения път. След малко подкара колата с бясна скорост по тесни пътища, като победоносно надуваше клаксона и плашеше селските кокошки, които се разбягваха с кудкудякане. Джей започваше да изпитва глад, имаше и нужда да пийне. Разчиташе, че ще намери къде да хапне, когато пристигнат в Ланскене, но сега, като гледаше прашния път, по който колата подскачаше и се тресеше, започваше сериозно да се съмнява.

Той потупа шофьора по рамото.

— C’est encore loin?^[2]

Шофьорът сви рамене, посочи напред, намали скорост и спря.

— La.^[3]

Да, наистина беше там, точно зад малка горичка. Червената полегата светлина на срамежлив залез осветяваше керемидения покрив и варосаните стени почти свръхестествено ярко. Джей виждаше някъде встрани да проблясва вода, а овощната градина, потънала в зеленина на снимката, сега светлееше, отрупана в цвят. Беше красиво. Той плати на шофьора голяма част от останалите си франкове — повече, отколкото бе необходимо — и извади куфара си от таксито.

— Attendez-moi ici. Je reviens tout de suite.^[4]

Шофьорът махна неопределено с ръка, което вероятно означаваше съгласие. Като го остави да чака на безлюдния път, Джей бързо тръгна към дърветата. Когато ги наближи, установи, че оттам се вижда по-добре къщата и част от лозето. Снимката в брошурата заблуждаваше — на нея се виждаше само малка част от земята. Тъй като беше израсъл в града, Джей нямаше представа от акри, но имотът изглеждаше огромен; от едната страна граничеше с пътя и реката, от другата — с дълга ограда, която минаваше зад къщата и продължаваше по-нататък, където се простираше още земя. В далечния край, до реката, се виждаше друга къща, малка и схлупена, а зад нея — селото, църковна камбанария, път, който тръгваше от реката и криволичеше нагоре, още къщи. Пътеката към неговата къща минаваше покрай лозето — вече пораззеленено и избуяло сред гъсти плевели — и изоставена зеленчукова градина, където над глухарчетата подаваха рунтави глави миналогодишни аспержи, артишоки и зеле.

Пътят до къщата му отне близо десет минути. Когато се приближи, Джей забеляза, че подобно на лозето и зеленчуковата градина, и сградата изисква малко ремонтна работа. Розовата боя се лющеше на места и отдолу се показваше напукан сив гипс. Имаше паднали керемиди от покрива, строшени на парчета и разпилени по обраслата с растителност пътека. Прозорците на приземния етаж бяха покрити с капаци или заковани, а някои от стъклата на горния етаж бяха счупени и чернееха като развалени зъби на фона на избледнялата фасада. Вратата отпред беше закована с гвоздеи. Цялостното впечатление от сградата говореше, че тя е необитаема от години. И въпреки това на места в зеленчуковата градина личаха следи от скорошно, или относително скорошно, поддържане. Джей обиколи веднъж около къщата, за да прецени степента на разрушението, и стигна до извода, че повечето щети са повърхностни, причинени от занемаряването и атмосферните условия. Вътре сигурно беше различно. Той намери счупен капак на прозорец, който беше излязъл от гипса и бе оставил пролука, достатъчно голяма, за да може да се надзърне. Джей долепи лице до процепа. Вътре беше тъмно и се чуваше далечен шум от капеща вода.

Изведнъж нещо в къщата се раздвижи. Отначало му се стори, че са плъхове. После движението се възобнови, предпазливо, плахо, придружено с почукване по каменния под, като стъпки на обувки с метални пластини на подметките. Определено не бяха плъхове.

Джей се провикна — абсурдно, на английски:

— Хей!

Шумът секна.

Като примижа, за да види по-добре през пролуката, той като че ли забеляза ново движение, неясен силует точно в полезрението му, който заприлича на фигура, загърната в голямо палто и с шапка, нахлупена на очите.

— Джо? Джо!

Беше налудничаво. Разбира се, че не беше Джо. Просто през последните няколко дни Джей мислеше толкова често за него, че старецът беше започнал да му се привижда. Предположи, че това е естествено. Когато погледна отново, фигурата — ако изобщо бе видял такава — беше изчезнала. В къщата беше тихо. Джей изпита мимолетно разочарование, почти тъга, която не се осмели да анализира по-подробно, за да не открие у себе си нещо още по-налудничаво, може би убеждението, че Джо наистина е бил тук и го е чакал. Старият Джо със своя каскет и миньорски ботуши, с огромната си ватенка, която го пази от студа, живее в тази пуста къща и се прехранва от земята. Мислите на Джей подозрително се насочиха към наскоро обработваната зеленчукова градина — все трябваше да има някой, който е посадил тия зеленчуци — по силата на някаква ненормална логика. Имаше някой тук.

Той погледна часовника си и се стъписа, когато видя, че са минали почти двайсет минути. Беше помолил таксиметровия шофьор да го изчака край пътя, а и не смяташе да прекара нощта в Ланскене. От това, което беше видял тук, бе стигнал до извода, че е малко вероятно да намери прилично място за нощувка, а беше и много гладен. Затича се покрай зеленчуковата градина и докато тичаше, по връзките на обувките му се полепиха еньовчета. Когато излезе от имота и сви към пътя, беше плувнал в пот.

Нямаше и следа от таксито.

Джей изруга. Куфарът и брезентовият му сак стояха нелепо край пътя. Шофьорът, на когото сигурно бе омръзнало да чака ненормалния англичанин, си беше тръгнал.

Независимо дали искаше или не, Джей трябваше да остане.