Джоан Харис
Къпиново вино (39)

39

След онзи път при реката Джей виждаше Роза само от разстояние. Няколко пъти му се стори, че момичето наднича скришом през плета, а веднъж със сигурност чу тихи стъпки зад ъгъла на къщата. Разбира се, навсякъде откриваше следи от присъствието й. Промените в драконовата глава например. Малките гирлянди от цветя, листа и пера, окачени по коловете и клоните вместо червените парцалчета, които беше отмъкнала. Понякога намираше рисунки — на къща, градина, фигурки като клечки, изобразяващи деца, които играеха под дървета, отрупани с невъзможно пурпурни цветове, — закачени за някое дърво, с подвити краища и избелели от слънцето. Джо не можеше да реши дали това са подаръци или закачки, или някаква игра. Роза беше потайна като майка си, но същевременно любопитна като козлето си. Вероятно срещата с Джей я бе убедила, че той е безобиден. Веднъж ги видя двете заедно. Мари работеше зад плета. Известно време Джей имаше възможност да наблюдава лицето й. Отново си даде сметка колко тази жена се отличава от героинята на книгата му. Успя да забележи красивата извивка на веждите й, тънките, но изящно очертани устни, острия ъгъл на скулите, леко загорели от слънцето. При подходящи условия тя би могла да бъде красива. Не красиво заоблена и миловидна като Попот, нито мургава и чувствена като младите момичета в селото. Не, тя притежаваше сурова, бледа, северна красота, лице с дребни черти и гъста червена коса.

Нещо мръдна зад гърба й. Мари скочи на крака и се обърна. В този миг Джей забеляза нова промяна в нея. С бързи движения като на котка тя посегна сякаш да се защити — не към него, а в друга посока, — но дори бързината й не можа да скрие този поглед… какво изразяваше той?

Страх?

Всичко трая по-малко от секунда. Роза скочи към нея с ликуващ поглед и разперени ръце. На лицето й цъфтеше широка доволна усмивка. Джей си представи, че след малко детето ще се смути, може би ще се скрие сред лозите, както самият той се криеше от Зет през онези отминали дни в Недър Едж, но в погледа на Роза се четеше само възхищение. Тя се покатери по Мари като по дърво, обви крака около кръста на майка си и сплете ръце около врата й. Мари я задържа в прегръдките си за миг и Джей успя да зърне профилите им, доближени един до друг. Роза бързо разкърши ръце точно пред лицето на майка си — правеше знаци на езика на глухонемите. Мари леко потърка носа си в този на момиченцето. Лицето й беше озарено от нежност, на каквато той не си бе представял, че е способна. Изведнъж се почувства засрамен от това, че беше повярвал поне наполовина в предположението на Мирей, че Мари не се грижи добре за детето. Любовта им озаряваше въздуха около тях като слънчева светлина. Общуването между двете беше напълно, съвършено мълчаливо.

Мари остави Роза да стъпи на земята и й направи някакъв знак. Джей никога досега не беше виждал някой да общува на езика на глухонемите и остана поразен от грацията и енергичността на движенията, от израженията на лицата. Роза започна настойчиво да ръкомаха в отговор. Чувството му, че се натрапва, се засили. Жестовете бяха твърде бързи, за да може да отгатне темата, която обсъждаха. Уединението им беше пълно. Този техен разговор бе най-голямата интимност, на която Джей някога бе присъствал.

Мари се разсмя беззвучно като дъщеря си. Смехът плъзна по лицето й като слънце по стъкло. Роза се държеше за корема и тропаше с крака от смях. Докато общуваха, двете стояха близо една до друга, сякаш всяка част от телата им участваше в разговора и вместо липсващо сетиво те имаха едно в повече.

Оттогава Джей започна да мисли по-често за тях. Интересът му отдавна беше преминал границите на любопитството към историята на Мари и бе прераснал в нещо, което Джей не можеше да определи. Жозефин го дразнеше за това. Нарсис изцяло се въздържаше от коментар, но гледаше с разбиране, когато Джей отваряше дума за Мари. А той го правеше много често. Не можеше да се спре. Мирей Фезанд беше единствената от познатите му, която говореше непрекъснато за нея. Джей ходи при старицата няколко пъти, но все не се престрашаваше да спомене за интимната сцена между майка и дъщеря, на която бе станал свидетел. Когато веднъж се опита да намекне за възможността между тях да съществуват по-топли взаимоотношения, отколкото Мирей предполага, тя се нахвърли върху него с цялото си презрение.

— Какво знаете вие за това? — сопна му се старата жена. — Откъде изобщо можете да знаете каква е?

Погледът й се спря на вазата с рози на масата. Отстрани стоеше снимка, на която се виждаше усмихнато момче, яхнало мотопед. Тони. Снимката бе поставена в рамка.

— Тя не я иска — продължи Мирей по-тихо. — Точно както не искаше и сина ми — погледът й беше тежък и суров. — Взе момчето ми, както взима всичко. Да го развали. Да си поиграе с него. Това е сега и моята Роза за нея. Играчка, е която да си поиграе и когато й омръзне, да я счупи ръцете й трепереха. — Тя е виновна, че детето е глухо — каза. Тони беше съвършен. Това не може да е дошло от него. Тя е злобна. Разваля всичко, до което се докосне.

Старицата отново погледна снимката до вазата.

— Знаете ли, тя го мамеше през цялото време. Винаги е имала друг мъж. Мъж от болницата.

Джей си спомни как някой му беше споменавал за болница. Клиника за душевно болни в Париж.

— Болна ли е била? — попита.

Мирей изсумтя презрително.

— Болна? Тони казваше така. Казваше, че имала нужда от защита. Моят Тони беше като скала за нея, нищо че беше по-млад. Ех, той беше силен, чист. Въобразяваше си, че всички са чисти и искрени като него — тя отново погледна розите. — Доста сте се потрудили — отбеляза без топлота. — Върнали сте към живота горките ми розови храсти.

Последното изречение увисна във въздуха помежду им като дим.

— Опитах се да й съчувствам — каза Мирей. — Заради Тони. Но още тогава не беше лесно. Тя се криеше в къщата, не говореше с никого, дори с роднини. После без причина се гневеше. Страшни пристъпи на гняв — крещеше и хвърляше предмети. Понякога се нараняваше с ножове, бръсначи, каквото й падне. Трябваше да крием всичко, което може да бъде опасно за нея.

— Колко време бяха женени?

Тя сви рамене.

— По-малко от година. Повече време я ухажваше. Когато почина, беше на двадесет и една.

Ръцете й отново се разшаваха, пръстите се свиваха и разгъваха.

— Не мога да спра да мисля — каза старицата накрая. — Да мисля за тях двамата. Сигурно е тръгнал след нея още от болницата. Настанил се е някъде наблизо, за да могат да се виждат. Все си мисля как през цялата година, докато е била омъжена за Тони, докато е носила детето му, мръсницата му се е подигравала. Двамата са се подигравали с моето момче — тя го погледна. — Помислете си за това, преди да говорите за неща, които не разбирате. Помислете си какво е направила с момчето ми.

— Съжалявам. Ако предпочитате да не говорим за това…

Мирей подсмръкна.

— Другите хора предпочитат да не говорят за това — отвърна кисело. — Предпочитат да не мислят за това, предпочитат да си мислят, че лудата стара Мирей само си приказва. Мирей вече не е същата, откакто синът й се самоуби. По-лесно е да си гледат работата, да я оставят да си живее както й харесва, нищо че ми открадна сина и го съсипа, само защото й се отвори възможност, точно както открадна моята Роза.

Гласът й заглъхна, от гняв или от мъка — Джей не можа да определи. После лицето й отново се изглади и стана почти самодоволно.

— Само че аз ще й дам да разбере — продължи тя. — Догодина, като остане без покрив над главата. Тогава ще трябва да дойде при мен, ако иска да остане тук. А тя иска да остане.

Лицето й беше потайно, лъснало от пот.

— Защо й е да остава? — сякаш с когото и да говореше Джей за Мари, винаги се стигаше до това. — Защо иска да остане тук? Тя няма приятели. Тук никой не я обича. Ако поиска да се махне от Ланскене, кой ще я спре?

Мирей се разсмя.

— Да видим дали ще поиска — отсече. — Тя има нужда от мен. Знае защо.

Старицата отказа да обясни последните си думи, а когато Джей я посети отново, тя бе станала предпазлива и необщителна. Той разбра, че някой от двамата е преминал границата с другия и се постара занапред да бъде по-предпазлив, като я подкупваше с рози. Мирей с радост приемаше подаръците, но повече не му се довери. Джей трябваше да се задоволи със сведенията, които вече бе успял да изкопчи.

Онова, което най-много го впечатляваше у Мари, бяха противоречивите мнения за нея в селото. Всеки имаше собствено мнение, макар че никой освен Мирей като че ли не бе достатъчно осведомен. За Каро Клермон тя беше отчайващо саможива. За Мирей — невярна съпруга, възползвала се от невинността на младия си мъж. За Жозефин — смела жена, която отглежда детето си сама. За Нарсис — умна делова жена, която има право на уединение. Ру, който беше работил в лозята й няколко години, докато още пътуваше по реката, я помнеше като тиха, учтива жена, която носи бебето си на гръб дори когато работи на полето, предлага на работниците студена бира в горещите дни и плаща в брой.

— Някои хора са недоверчиви към пътуващите наемни работници — каза Ру усмихнат. — Пътуват по реката, винаги са в движение. Хората си мислят какво ли не. Заключват и крият всичко ценно. Държат изкъсо дъщерите си. Или пък се държат прекалено любезно. Прекалено често се усмихнат. Тупат те по гърба и те наричат „mon pote^[1]“. Тя не беше такава. Винаги ме наричаше „monsieur^[2]“. Не говореше много. Отношенията между нас бяха делови, като между мъже.

Той сви рамене и допи своята кутия „Стела Артоа“.

Всички, с които Джей беше разговарял, имаха своя представа за нея. Попот помнеше сутринта точно след погребението на Тони, когато видяла Мари пред къщата на Мирей с куфар в ръка. Носела бебето в кенгуру. Попот разнасяла писмата и наближила къщата точно когато Мари чукала на вратата.

— Мирей отвори и направо издърпа Мари вътре — спомняше си тя. — Бебето спеше в кенгуруто, но движението го събуди и то се разплака. Мирей грабна писмата от ръката ми и затръшна вратата, но гласовете им се чуваха дори през вратата, а бебето плачеше ли, плачеше — Попот поклати глава. — Мисля, че тогава Мари имаше намерение да си отиде от селото — беше си събрала багажа и се беше приготвила за път, — но Мирей по някакъв начин я убеди да остане. Знам, че след това Мари се затвори в имота си и престана да идва в селото. Може би се страхуваше от това, което хората говореха за нея.

Скоро след това бяха плъзнали слуховете. Всеки разказваше своя история. Тя притежаваше чудната способност да буди любопитство, враждебност, завист, гняв.

Люсиен Мерл смяташе, че отказът й да остави необработваемата земя край тресавищата до реката е осуетил плановете му за преустройство.

— Можехме да направим нещо с тази земя — каза той с горчивина. — В земеделието вече няма бъдеще. Бъдещето е в туризма — Мерл отпи голяма глътка от своята мента с лимонада и поклати глава. — Вижте Льо Пино. Един човек е достатъчен, за да започне промяната. Един човек с виждане за бъдещето — той въздъхна. — Обзалагам се, че този човек вече е милионер — добави мрачно.

Джей се опитваше да пресява чутото. Понякога му се струваше, че почти е разгадал загадката на Мари д’Апи, но понякога се чувстваше пълен невежа, какъвто бе и в самото начало. Никой от разказите, които бе чул, не се връзваше със собствените му впечатления. Мари имаше твърде много лица, същината й му се изплъзваше като дим, точно когато вярваше, че я е уловил. И никой досега не бе споменал за това, което Джей забеляза у нея в онзи ден — ожесточението, с което обичаше детето си. И онзи миг на страх, погледът на диво животно, готово на всичко, дори да убие, за да защити себе си и малкото си.

Страх? От какво можеше да се страхува в Ланскене?

Искаше му се да разбере.