Джоан Харис
Къпиново вино (50)

50

Когато се зададе юли, времето стана по-горещо и накрая беше вече непоносимо. Джей се чувстваше благодарен, че има само няколко реда зеленчуци и овощни дървета, за които да се грижи, защото въпреки близостта до реката земята бе станала суха и напукана, обичайният й кафеникавочервен цвят беше избледнял до розово, а после и съвсем до бяло от безмилостното слънце. Сега му се налагаше да полива всичко ежедневно в продължение на два часа, като избираше прохладните вечери и ранните сутрини, за да не се изгуби влагата на почвата. Използваше оборудването, което бе намерил в изоставената барака за инструменти на Фудуен: големи метални бидони за вода, които пълнеше от реката, ръчна помпа, която разположи близо до драконовата глава на границата между неговата земя и лозето на Мари.

— Тя е най-добре в това време — довери му Нарсис на чаша кафе в „Ле Маро“. — Нейната земя никога не изсъхва, дори посред лято. Е, преди години бяха направили някаква отводнителна система, тогава още бях момче; с тръби и облицовка, но беше преди старият Фудуен да реши да купи имота. Сега обаче е разрушена. Не вярвам да се е опитвала да я поправи — в гласа му не се долавяха осъдителни нотки. — Ако не може да я поправи сама — продължи той, — изобщо няма да я поправи. Такава си е.

Нарсис страдаше от юлските жеги. Това беше периодът на най-деликатните растения в разсадника му — гладиоли, божури и камелии, готови за продан на цветарските магазини, млади, съвсем нежни зеленчуци и плодове, които тъкмо връзваха на дърветата. Неочакваната жега можеше да убие цветята — всяко се нуждаеше от цяла лейка вода всеки ден, — да изгори плодовете на клоните, да изсуши листата.

— Ех… — въздъхна един ден Нарсис и сви философски рамене. — Цяла година е така. Няма дъжд кажи-речи от февруари. Може би има колкото да намокри земята, но не стига, за да се просмуче, да стигне където трябва. Годината пак ще бъде лоша — той махна към кошницата със зеленчуци зад гърба си — подарък за трапезата на Джей — и поклати глава. — Вижте — каза. Доматите бяха колкото топки за крикет. — Направо ме е срам да ги продавам — старецът мрачно отпи от кафето си. — По-добре още сега да се откажа.

Разбира се, той нямаше намерение да прави такова нещо. Нарсис, който някога отговаряше едносрично на поздравите на Джей, напоследък бе станал особено разговорлив. Под мрачната му външност се криеше добро сърце и грубовата топлота, която караше хората да го харесват. Беше единственият човек от селото, с когото Мари поддържаше делови взаимоотношения, може би защото двамата използваха едни и същи наемни работници. Веднъж на три месеца старецът доставяше поръчки — тор, средство против вредители, семена за засаждане — във фермата й.

— Тя живее затворено — това бе единственият му коментар. — Повечето жени би трябвало да са като нея.

Миналата година Мари беше сложила пръскачка в далечния край на второто си поле, като използваше вода от реката. Нарсис й бе помогнал да я занесе на мястото и да я сглоби, но после тя сама бе прокопала каналите през полето до водата, а после беше заровила тръбите дълбоко в земята. Там Мари отглеждаше царевица, а всяка трета година — слънчогледи. Тези култури не понасят сушата така, както лозите.

Нарсис й бе предложил помощта си за поставянето на тръбите, но тя беше отказала.

— Струва си да правиш нещо само ако го правиш сам — бе отвърнала Мари.

Сега пръскачката работеше по цяла нощ — през деня беше безсмислено, защото водата се изпаряваше във въздуха, още преди да е стигнала земята. Джей чуваше шума на пръскачката през отворения си прозорец и виждаше лекото трептене на водата в застиналия въздух. На лунна светлина белите пръски изглеждаха призрачни, вълшебни. Нарсис каза, че основното, с което Мари се занимава, е гроздето. Царевицата и слънчогледът й трябваха за фураж на добитъка, зеленчуците и плодовете — за лично ползване. Тя отглеждаше няколко кози за мляко и сирене и те тичаха свободно из фермата като кучета. Лозето беше малко, от него се получаваха само 8000 бутилки годишно. За Джей това бе много и той го каза. Нарсис се усмихна.

— Не е достатъчно — отсече. — Разбира се, виното е добро. Старият Фудуен знаеше какво прави. Той посади тези лози. Забелязали ли сте как земята се спуска стръмно към тресавището?

Джей кимна.

— Затова тя може да отглежда тези лози. Този сорт се бере много късно, през октомври или ноември, сортира се чепка по чепка, на ръка. Дотогава гроздето вече е почти изсъхнало. Но всяка сутрин от тресавището се вдига влага, навлажнява лозите и помага за благородното гниене, което прави гроздето сладко и ароматно — Нарсис се замисли. — Сега тя има към сто бъчви — дъбови — и виното отлежава в избата й. Миналата година, когато ходих там да нося поръчките, ги видях. Минат ли осемнайсет месеца, това вино струва сто франка бутилката, може и повече. С него тя искаше да купи вашата ферма.

— Сигурно твърдо е решила да остане тук — отбеляза Джей. — Човек би си помислил, че като има пари, нищо не я спира да се махне от селото. Чувал съм, че не се разбира с хората тук.

Нарсис го погледна.

— Тя просто си гледа работата — отсече той. — Това е.

После разговорът отново се насочи към градинарство.