Джоан Харис
Къпиново вино (17)

17

Ланскене, март 1999 година

Той постоя малко край пътя, стъписан и объркан. Вече почти се беше стъмнило; небето бе придобило онзи сияен нюанс на наситено синьо, който непосредствено предхожда пълния мрак, а хоризонтът зад къщата бе прорязан от ивици лимоненожълто, зелено и розово. Красотата на гледката — на собствената му къща, напомни си той със затаен дъх, с чувство за нереалност дълбоко в себе си — го разтърсваше. Въпреки предварителните си планове за вечерта Джей не можеше да се отърси от възторженото чувство, че това също е било предопределено да се случи.

Никой — никой, повтори си той — не знаеше къде е.

Вдигна брезентовия си сак от земята и бутилките вино издрънчаха. От влажната земя внезапно се разнесе ухание на лято, на див спанак, глинест прах и застояла вода. Нещо се раздвижи на клона на един цъфнал глог и привлече погледа му. Той се приближи към храста.

Беше парче червен плат.

Бутилките в сака му задрънчаха и закипяха. Разнесе се шепот, бълбукане, въздишки, кикотене, тайнствен низ от гласни и съгласни звуци. Джей почувства внезапен полъх, някакво трептене, туптене в топлия въздух, като сърце. „Домът е там, където е сърцето.“ Една от любимите сентенции на Джо. „Където е сърцето.“

Джей се обърна и огледа пътя. Всъщност не беше чак толкова късно. Във всеки случай не беше късно да потърси място, където да пренощува и да хапне нещо. До селото — няколко скупчени светлинки, които блещукаха над реката, далечна музика от другия край на полето — вероятно имаше най-много половин час път пеша. Можеше да остави куфара си тук, като го скрие на сигурно място в храстите край пътя, и да вземе само сака си. По някаква причина — бутилките вътре подрънкваха и се кикотеха — не му се искаше да остави брезентовия сак. Но къщата го привличаше. Ама че нелепо, каза си. Вече беше видял, че къщата е необитаема, поне засега. Изглежда необитаема, поправи се той, като си спомни Поуг Хил Лейн, запустелите градини, закованите прозорци и тайния весел живот вътре. Може би и тук зад вратата го очакваше…

Странно беше, че непрекъснато се връщаше към тази мисъл. В това нямаше никаква логика и въпреки това му се струваше убедително. Изоставената наскоро зеленчукова градина, парчето червен плат, чувството, увереността, че в къщата наистина има някой.

В брезентовия сак карнавалът беше в разгара си. Шушукане, смях, далечни фанфари. Сякаш се прибирахме у дома. Дори аз го чувствах — аз, израсло в лозята далеч от тук, в Бургундия, където въздухът е по-прозрачен, а земята по-богата, по-гостоприемна. Това беше пукот на домашно огнище, хлопане на отварящи се врати, аромат на прясно изпечен хляб, чисти чаршафи и топли, дружелюбни немити тела. Джей също го чувстваше, но смяташе, че то идва от къщата. Почти без да се замисля, той направи крачка към потъналата в мрак сграда. Каза си, че нищо няма да изгуби, ако хвърли още един поглед. Просто за да се увери.