Джоан Харис
Къпиново вино (26)

26

Поуг Хил, лятото на 1977 година

През първата половина от лятото Джо беше в превъзходна форма. Изглеждаше по-млад от всякога — Джей никога не го бе виждал такъв. В главата му се въртяха куп идеи и планове. През повечето дни работеше в градината, макар и по-предпазливо, отколкото преди. По време на почивките пиеха чай в кухнята, заобиколени от доматените насаждения. Джили идваше през ден и двамата с Джей отиваха до железопътния насип да търсят съкровища, а после както обикновено ги отнасяха в къщата на Джо.

Джили разказа, че през май са се преместили от Монктън Таун, където банда местни хлапета започнали да им създават главоболия.

— Мръсници — небрежно отбеляза тя и дръпна от цигарата, която пушеха заедно, след което я подаде на Джей. — Първо само ни крещяха обидни думи. Голяма работа! После започнаха да блъскат по вратите нощно време, после да хвърлят камъни по прозорците и да слагат пиратки под караваната. Накрая отровиха старото ни куче и Маги каза, че така не може да продължава.

Същата година Джили беше тръгнала в местното общообразователно училище. Твърдеше, че се разбира с повечето деца там, но с тези хлапета е различно. Тя говореше доста безгрижно за този проблем, но Джей предположи, че за Маги е било доста трудно да се премести толкова надалеч.

— Най-лошо от цялата банда е едно момиче на име Гленда. Тя е нещо като главатар — обясни Джили. — Учи в горния клас. Аз я набих два пъти. Никой друг не смее да я пипне с пръст заради брат й.

Джей я погледна.

— Познаваш го — каза тя и отново дръпна от цигарата. — Онзи дългуч с татуировките.

— Зет!

— Ъ-хъ. Той поне вече завърши училище. Не го виждам често напоследък, само понякога в Недър Едж. Стреля по птици — Джили сви рамене. — Аз и без това не ходя често там — добави тя, сякаш се оправдаваше. — Не много често. Не ми е приятно.

Джей разбра, че сега Недър Едж е техен. На бандата от шест-седем хлапета между дванайсет и петнайсетгодишна възраст, водена от сестрата на Зет. През почивните дни цялата банда ходеше в града и храбро крадеше дреболии от будките за вестници — най-често цигари и бонбони — или скиташе из Недър Едж и хвърляше пиратки. Случайните минувачи ги избягваха, като се страхуваха да не ги нападнат или закачат. Дори хората, които преди водеха там кучетата си на разходка, вече не ходеха в Недър Едж.

Новината накара Джей да се почувства странно съкрушен. След битката с камъни той продължаваше да се разхожда предпазливо из Недър Едж, като винаги носеше талисмана на Джо в джоба си и постоянно се оглеждаше за опасности. Не ходеше към канала, стоеше далеч от шахтата и шлюза. Сега му се струваше твърде рисковано да се показва там. Стараеше се да избягва всяка възможност за среща със Зет. Но Джили не се страхуваше. Нито от Зет, нито от Гленда. Тя бе предпазлива заради Джей, не заради себе си.

Джей усети как го облива вълна от възмущение.

— Е, аз няма да страня от тях — възкликна разгорещено. — Не ме е страх от шепа малки момиченца. А теб?

— Разбира се, че не!

Отговорът й затвърди подозренията му. Изведнъж му се прииска да й докаже, че може да се защитава не по-зле от нея. По време на схватката край канала бе разбрал, че по отношение на природната агресия тя го превъзхожда многократно.

— Можем да отидем там утре — предложи той. — Ще отидем до шахтата да изровим малко празни бутилки.

Джили се усмихна. На слънцето косата й блестеше ярко като огънчето на цигарата. На носа й червенееше ивица изгоряла кожа. Джей изпита непознато досега вълнение, което го изпълни — толкова силно, че му прилоша. Сякаш нещо в него се беше разместило и минало на честота, напълно неизвестна и неочаквана. Изведнъж му се прииска да докосне косата й. Джили го изгледа присмехулно.

— Сигурен ли си, че наистина ти се ходи? — попита тя. — Не си пъзльо, нали, Джей? — и размаха ръце, като закрещя: — Гра-гра! Никак, ама никак ли не те е страх?

Чувството, загадъчният миг на трепетно съзерцание беше отминал. Джили хвърли угарката от цигарата в храстите. Продължаваше да се усмихва. Джей посегна към нея и разроши косата й, за да прикрие смущението си, тя изписка и го ритна в пищяла. Нормалните отношения — или поне онези, които се считаха за нормални между тях — бяха възстановени.

Същата нощ той спа лошо. Дълго лежа в тъмното, потънал в мисли за косата на Джили — оня чуден ярък нюанс между цвят на морков и кленово листо, — за червената глинеста пръст на склона над шахтата, за гласа на Зет, който шепнеше в ушите му: „Шъ го смеля“ и „Шъ тъ убия“. Накрая стана от леглото и извади червения талисман на Джо от обичайното му място в джоба на дънките. Стисна го в ръка — беше изтъркан и лъщеше от трите години непрекъснато носене — и веднага се почувства по-добре.

Страх ли? Разбира се, че не го беше страх.

Магията беше на негова страна.