Джоан Харис
Къпиново вино (54)

54

Една вечер тя пристигна без предупреждение. Джей не беше говорил с нея от няколко дни. Всъщност почти не беше излизал навън, освен до селото, за да си купи хляб. Кафенето беше мрачно, масите и столовете на терасата бяха прибрани и дъждът капеше неуморно от сенниците, станали почти безцветни от времето. Тук Тан беше започнала да мирише и от тресавището долитаха зловонни топли вълни. Дори циганите се бяха преместили в търсене на по-спокойно и приятно място. Арно предлагаше да повикат заклинател, който да разреши проблема с дъжда — в тази част на страната все още се намираха такива — и идеята му беше посрещната с по-малко презрение и насмешки, отколкото ако я беше предложил преди няколко седмици. Нарсис се мръщеше, клатеше глава и повтаряше, че никога досега не е виждал подобно нещо. Нищо от спомените му не се доближаваше до този опустошителен дъжд.

Беше почти десет часа вечерта. Мари беше загърната в жълт дъждобран. Роза стоеше до нея в светлосиньото си яке и червени ботуши. От дъжда лицата им блестяха. Небето зад тях беше оранжево; от време на време в него прескачаха далечни светкавици. Вятърът люлееше клоните на дърветата.

— Какво има? — появата им изненада Джей до такава степен, че отначало дори не се сети да ги покани да влязат. — Случило ли се е нещо?

Мари поклати глава.

— Влезте, ако обичате. Сигурно сте премръзнали.

Джей погледна машинално зад себе си. Стаята беше достатъчно чиста за посрещане на гости. По масата имаше само няколко празни чаши от кафе. Той забеляза любопитния поглед на Мари към походното легло в ъгъла. Макар че покривът отдавна беше поправен, Джей все не намираше време да го премести в друга стая.

— Ще ви приготвя нещо за пиене — предложи той. — Свалете дъждобраните.

Окачи връхните им дрехи в кухнята и сложи вода на печката.

— Кафе? Шоколад? Вино?

— Шоколад за Роза, благодаря — отговори Мари. — Ние нямаме ток. Генераторът гръмна.

— Боже!

— Няма значение — гласът й звучеше спокойно и делово. — Ще го оправя. И друг път съм имала такива проблеми. Земята до тресавището лесно се наводнява — тя го погледна. — Налага се да ви помоля за помощ — каза неохотно.

Джей си каза, че това е странен начин на изразяване. „Налага се да ви помоля за помощ.“ Налага се.

— Разбира се — отвърна той. — Каквото пожелаете.

Мари седна сковано край масата. Беше облечена в дънки и зелен пуловер, който подчертаваше зеления цвят на очите й. Тя докосна колебливо пишещата машина. Джей забеляза, че ноктите й са изрязани почти до дъно и че под тях има засъхнала пръст.

— Не сте длъжен да приемете — каза. — Просто ми хрумна, че бих могла да ви помоля.

— Слушам ви.

— На това ли пишете? — Мари отново докосна пишещата машина. — Книгите си, имам предвид.

Джей кимна.

— Винаги съм бил малко старомоден — призна той. — Не понасям компютрите.

Тя се усмихна. Направи му впечатление, че изглежда уморена. Очите й бяха подпухнали, с тъмни кръгове. За пръв път с известно учудване Джей забеляза у нея уязвимост.

— Става дума за Роза — каза Мари накрая. — Безпокоя се, че може да настине, да се разболее, ако остане в къщи. Чудех се дали не бихте могли да намерите свободна стая за нея във вашата къща. Само за няколко дни. За няколко дни — повтори тя. — Докато отново приведа къщата в ред. Ще ви платя — Мари извади от джоба на дънките си пачка банкноти, сложи ги на масата и ги побутна напред. — Тя е добро момиче. Няма да пречи на работата ви.

— Не искам пари — отвърна Джей.

— Но аз…

— С удоволствие ще приютя Роза. Вас също, ако желаете. Имам достатъчно свободни стаи. Има място и за двете ви.

Тя го погледна някак озадачено, сякаш не беше очаквала, че ще се предаде така лесно.

— Мога да си представя какви щети е нанесло наводнението — каза й той. — Много ще се радвам да ви поканя във фермата си за колкото време пожелаете. Ако искате да си донесете някои неща…

— Не — побърза да отвърне Мари. — Имам много работа вкъщи. Но Роза… — тя преглътна. — Ще ви бъда много задължена. Ако го направите.

Роза изучаваше стаята. Джей я видя да гледа към купчината изписани страници, които беше подредил в кутия до леглото си.

— Това английски ли е? — попита тя с любопитство. — Това ли е английската ви книга?

Джей кимна.

— Виж дали не са останали малко бисквити в кухнята — каза й той. — След малко ще бъде готов и шоколадът.

Роза се втурна през вратата.

— Може ли да доведа Клопет с мен? — провикна се тя от кухнята.

— Не виждам защо да не го направиш — кротко отвърна Джей.

Роза нададе победоносен вик от другата стая. Мари сведе поглед към ръцете си. Лицето й беше предпазливо безизразно. Вятърът отвън блъскаше по капаците на прозорците.

— Може би ще пийнете малко от моето вино — предложи Джей.