Джоан Харис
Къпиново вино (33)

33

Ланскене, март 1999 година

Когато влезе в къщата, Джо го чакаше, като гледаше през прозореца към изоставената зеленчукова градина.

— Ако искаш да направиш нещо с нея, момче — заговори той, когато Джей отвори вратата, — през лятото ще е късно. Ако искаш, прекопай я и я оплеви, докато още имаш време. И ябълковите дървета, и другите. Виж дали наблизо няма имел. Ще ги убие като едното нищо, ако не го изкорениш.

През изминалата седмица старецът често се появяваше внезапно и Джей беше свикнал с това. Дори бе започнал да го очаква, като си казваше, че тези посещения са безобидни, и търсеше изобретателни постюнгиански причини, с които да обясни тяхното упорито постоянство. Старият Джей — онзи Джей през 1975 година — би бил щастлив от това. Но някогашният Джей вярваше във всичко. Искаше да вярва. В астрални проекции, извънземни пришълци, заклинания, ритуали, магия. Тогавашният Джей се сблъскваше със странни явления всеки ден. Той вярваше — доверяваше се. Сегашният Джей не допускаше тази грешка.

И въпреки това продължаваше да вижда стареца, независимо че не вярваше. Донякъде се дължи на самота, казваше си той. Другата причина беше книгата — тази странна непозната, която се раждаше на гърба на „Храбрият Кортес“. Процесът на писане е подобие на лудост, вид недотам безобидно и доброкачествено обсебване. В далечните дни, когато писа „Джо Пръстената ябълка“, Джей непрекъснато си говореше сам, крачеше насам-натам из малката си гарсониера в Сохо с чаша в ръка и говореше, ожесточено спореше със себе си, с Джо, с Джили, със Зет и Гленда. И сега почти очакваше да ги види тук, щом вдигне поглед от пишещата машина със зачервени от изтощение очи, главоболие и засилено докрай радио. Цяло лято той беше малко като луд. Но с тази книга щеше да бъде различно. По-лесно някак си. Всички герои бяха около него. Сновяха без усилие между страниците: строителят Клермон, съдържателката на кафенето Жозефин, Мишел от Марсилия с червената си коса и безгрижната усмивка. Каро с копринено шалче за глава от „Хермес“. Мари. Джо. Мари. Нямаше същински сюжет. Вместо това имаше множество анекдоти, слабо свързани помежду си — едни, запомнени от Джо и пренесени в Ланскене, други, разказани от Жозефин зад бара на „Кафе де Маро“, трети, сглобени от отделни елементи. Приятно му беше да мисли, че е уловил нещо във въздуха, светлината тук. Може би известна част от живия, необработен талант на разказвач на Жозефин. Нейните клюки и слухове никога не бяха пропити със злоба. Анекдотите й бяха винаги добронамерени, често поразително забавни. Джей гореше от нетърпение да посети отново кафенето и изпитваше леко разочарование в дните, когато Жозефин беше твърде заета, за да разговарят. Неусетно започна да ходи в кафенето всеки ден, дори когато нямаше причина да бие път до селото. Забелязваше и запомняше всичко, което виждаше по пътя си.

На третата седмица от идването си в селото Джей отиде до Ажен и изпрати първите сто и петдесет страници от неозаглавения си ръкопис на Ник Хорнели, агента си в Лондон. Ник се занимаваше с всички книги на Джонатан Уайнсап, както и с хонорарите за „Джо Пръстената ябълка“. Джей винаги го беше харесвал — човек с мрачно чувство за хумор, който имаше навика да събира и да му изпраща малки изрезки от вестници и списания с надеждата да събуди вдъхновението му. Не изпрати адрес за контакт, а написа обратен адрес „До поискване, пощата в Ажен“ и зачака отговор.

За свое разочарование Джей откри, че Жозефин говори неохотно за Мари. Също така имаше хора, които тя рядко споменаваше: съпрузите Клермон, Мирей Фезанд, семейство Мерл. Не говореше за самата себе си. Колкото и Джей да се опитваше да отвори дума за тези хора, тя винаги си намираше работа в кухнята. Джей все по-ясно разбираше, че има неща — загадъчни неща, — които съдържателката не желае да обсъжда.

— А моята съседка? Тя идва ли изобщо в кафенето?

Жозефин вземаше парцал и започваше да търка лъскавата повърхност на бара.

— Не я виждам често. Не я познавам много добре.

— Чувал съм, че тя не се погажда с хората от селото.

Жозефин сви рамене.

— Е…

— Каро Клермон като че ли знае доста за нея.

Същото свиване на рамене.

— Каро си мисли, че й влиза в работата да знае всичко.

— Любопитен съм.

Жозефин отсече:

— Съжалявам. Трябва да вървя.

— Сигурен съм, че сте подочули това-онова…

Тя погледна за секунда и бузите й пламнаха. Скръсти ръце на гърдите, като палците й опряха в ребрата в отбранителен жест.

— Мосю Джей, някои хора обичат да си пъхат носа в чуждите работи. Бог ми е свидетел, че и за мен някога се говореше какво ли не. Някои хора си мислят, че могат да съдят другите.

Джей се стресна от неочакваното й ожесточение. Изведнъж тя сякаш стана друга, чертите й се стегнаха и изостриха. Хрумна му, че Жозефин може би се страхува.

По-късно същата вечер, след като вече се беше прибрал, Джей прехвърли в ума си техния разговор. Джо седеше на обичайното си място на леглото, пъхнал ръце зад главата си. От радиото се носеше тиха безгрижна музика. Клавишите на пишещата машина бяха студени и мъртви. Ярката нишка на разказа накрая се беше изгубила.

— Това не е добре — въздъхна Джей и доля кафе в полупразната си чаша. — Така доникъде няма да стигна.

Джо го гледаше мързеливо, нахлупил каскета над очите си.

— Не мога да напиша тази книга. Блокирах. Всичко ми изглежда безсмислено. Никъде не ме води.

Историята, толкова ясна и избистрена в съзнанието му само преди няколко вечери, се беше разпаднала на пух и прах. Виеше му се свят от безсъние.

— Трябва да я опознаеш — посъветва го Джо. — Забрави, не слушай какво приказват хората, трябва сам да решиш. Или го направи, или направо зарежи всичко.

Джей махна нетърпеливо с ръка.

— Как да го направя? Тя очевидно не иска да има нищо общо с мен. Или с когото и да било.

Джо сви рамене.

— Твоя работа. Никога не те е бивало да се сближаваш с хората, нали?

— Не е вярно! Аз се опитах…

— Можеш да живееш врата до врата с някого десет години и никой от двамата да не направи първата крачка.

— Това е друго.

— Щом казваш.

Джо стана и отиде до радиото. Поигра си малко с копчето, докато налучка ясен сигнал. Имаше дарбата да намира станцията за стари шлагери, независимо къде се намираше. Род Стюарт пееше „Това е вечерта“.

— Можеш да опиташ.

— Може да не искам.

— Сигурно не искаш.

Гласът на Джо започна да отслабва и силуетът му да избледнява, така че Джей виждаше прясно варосаната стена зад гърба му. В същото време радиото започна да пращи и постепенно сигналът се изгуби. Музиката се смени с бръмчене.

— Джо?

Гласът на стареца едва се долавяше:

— Ще се видим пак.

Винаги го казваше, когато искаше да изрази неодобрение или да покаже, че разговорът е приключил.

— Джо!

Но старецът вече си бе отишъл.