Джоан Харис
Къпиново вино (22)

22

Недър Едж, лятото на 1977 година

Зет не се беше променил. Джей би го познал веднага, дори ако не носеше пушка в сгъвката на лакътя си, макар че за последната година се беше източил, а дългата му коса бе вързана отзад на тънка свинска опашчица. Беше с дънково яке с надпис на гърба, изрисуван с химикалка: „ГРЕЙТФУЛ ДЕД“. На краката си носеше туристически обувки. От наблюдателния си пункт над канала Джей не можеше да види дали е сам или с приятелите си. Докато наблюдаваше, Зет вдигна пушката си и се прицели в нещо точно до пътеката край канала. Няколко патици, които плуваха във водата, се вдигнаха във въздуха и шумно размахаха криле. Зет извика и отново стреля. Патиците направо полудяха. Джей не мръдна от мястото си. Ако Зет иска да стреля по патици, каза си, това си е негова лична работа. Нямаше защо Джей да се намесва. Но след малко започна да се съмнява. Зет като че ли не стреляше по канала, а някъде по-нагоре. Край дърветата към реката, но там не кацаха много птици. Може би стреля по зайци, каза си Джей, макар че Зет вдигаше такъв шум, че всяко животно би избягало. Той присви очи срещу светлината на ниското слънце, за да види по-ясно по какво се цели Зет. Отново се чу изстрел, после втори, щракане на презареждащо се оръжие. Джей осъзна, че Зет стои почти на същото място, където самият той често се бе крил, за да наблюдава…

Циганите.

Вероятно Зет стреляше по въжето с пране, опънато между двете най-близки каравани, защото единият му край вече се въргаляше в тревата като прекършено крило на птица и сърцераздирателно се ветрееше. Кучето, привързано на обичайното си място, лаеше неудържимо. Стори му се, че видя как нещо се размърда на един от прозорците на караваната, дръпна се перде и се показа нечие бледо лице с неясни черти и очи, разширени от гняв или учудване, след което пердето се върна на предишното си място. Никъде другаде по караваните не се забелязваше движение. Зет се изсмя и започна да зарежда пушката си. Сега Джей можеше да различи думите, които по-голямото момче крещеше.

— Мангали! Манга-а-али!

Е, каза си Джей, нищо не може да се направи. Пък и Зет не беше толкова луд, че наистина да нарани някого. Стрелбата по въжето за простиране беше типично в негов стил. Искаше да сплаши хората. Да ги стресне. Споменът за случилото се през първото лято на Джей тук накара лицето му да пламне.

По дяволите, нищо не можеше да направи.

Циганите бяха в безопасност в караваните си. Щяха да изчакат, докато на Зет му омръзне или му свършат патроните. Все някога щеше да си отиде вкъщи. Пък и това беше само въздушна пушка. С такава пушка не можеше да нанесе кой знае какви поражения. Не беше нещо сериозно. Дори ако уцелеше човек.

Пък и какво можеше да направи Джей?

Той се обърна да си ходи и извика от изненада. На не повече от пет крачки зад него, в храстите, се беше скрило момиче. Така се бе увлякъл да наблюдава Зет, че не беше я чул да се приближава. Беше на около дванайсет. Под буйните червени къдрици лицето й изглеждаше малко и безцветно, обсипано с лунички, които сякаш се бяха постарали да заемат колко може по-голяма територия върху лицето й. Беше облечена в дънки и бяла тениска, толкова голяма, че ръкавите се ветрееха около тъничките й ръце. В едната си ръка държеше изцапана червена кърпа, която, както му се стори, беше пълна с камъни.

Момичето скочи на крака бързо и безшумно като индианец. Джей не успя дори да реагира на присъствието й и преди да се усети, непознатата запрати един камък във въздуха с невероятна ловкост и точност и го удари в капачката на коляното. Чу се тих болезнен пукот. Той отново извика и падна, като стискаше коляното си. Момичето го погледна и взе втори камък в ръка.

— Хей! — запротестира Джей.

— Извинявай — каза то, но не пусна камъка.

Джей дръпна нагоре крачола на дънките си, за да огледа нараненото коляно. Мястото вече се подуваше. Той изгледа момичето, което отвърна на погледа му равнодушно и без следа от разкаяние.

— Не биваше да се обръщаш така — каза то. — Стресна ме.

— Стрес-с-с… — Джей напразно се мъчеше да довърши изречението.

Момичето сви рамене.

— Помислих, че си с него — обясни то и гневно кимна към шлюза, където стоеше Зет. — Да използва караваната ни и горкия стар Тофи за упражнения по стрелба!

Джей пусна крачола на дънките си.

— С него? Той не ми е приятел — отвърна възмутен. — Не виждаш ли, че е луд!

— О! Добре де.

Момичето прибра камъка в кърпата. Последваха нови два изстрела, придружени с оглушителен боен вик:

— Мангали!

Момичето надзърна предпазливо през храстите, после повдигна един клон и понечи да се пъхне отдолу, за да се спусне по насипа.

— Хей, почакай малко.

— Какво?

Бързо се обърна да го погледне. В сянката под храста очите й изглеждаха златни, като на сова.

— Какво правиш?

— А ти как мислиш?

— Но нали ти казах! — гневът от внезапното й нападение се смени с тревога. — Той е луд. По-добре да нямаш работа с него. Скоро ще му омръзне. И като му омръзне, ще ви остави на мира.

Момичето го изгледа с нескрито презрение.

— Ти така ли ще направиш? — попита.

— Ами… да.

То издаде възглас, който можеше да изразява както изненада, така и надменност, после с лекота се пъхна под клона и се спусна по насипа, като се подпираше с една ръка и забиваше токове, за да не се подхлъзне надолу. Джей разбра накъде се е запътила непознатата. Петдесет ярда по-надолу по склона имаше площадка и пътека, която свършваше точно над шлюза. Брегът беше покрит с червена глина и камъни. Редките храсти можеха да послужат за прикритие. Дотам се стигаше трудно; ако човек се спуснеше прекалено бързо и не внимаваше, щеше да се плъзне по склона и да падне на камъните отдолу. Но мястото бе подходящо за атака, ако момичето възнамеряваше да нападне. Не беше много за вярване. Джей отново надникна и я видя. Сега беше много по-надолу и едва се виждаше в храстите, само косата й червенееше. Да прави каквото иска, каза си той. Все пак я беше предупредил.

Всъщност това по никакъв начин не го засягаше.

Не беше негова работа.

Джей въздъхна, взе кутията, натоварена догоре с въглища, събирани три дни, и започна да се спуска по каменистия склон след момичето.

Тръгна по друга пътека, към шахтата, като през по-голямата част от пътя се възползваше от прикритието на храстите. Хрумна му, че Зет така или иначе не гледа. Беше твърде зает с това да стреля и да крещи. Следователно нямаше да бъде трудно да прекоси откритото пространство около шахтата и да се скрие зад ръба. Мястото не бе удобно за скривалище, не по-добро от това, където се намираше момичето, но щеше да свърши работа, а и те бяха двама срещу един, дори Зет би се отказал да воюва с тях. Ако наистина бяха двама срещу един. Джей не искаше да мисли за възможността наоколо да се навъртат приятели на Зет, може би дори съвсем наблизо.

Той остави кутията с въглища и се скри близо до ръба на шахтата. Сега крясъците на Зет звучаха оглушително; Джей чуваше дишането му и щракането на пушката, когато презареждаше. Той надникна бързо над ръба и го видя — част от главата и профила му, врата, зачервен от акне, опашчицата мазна коса. Никъде над шлюза не се виждаше момичето и неочаквано Джей се разтревожи, че може да си е отишло. Тогава в храстите се мярна нещо червено и от там изхвърча камък, който удари Зет по ръката. В първия миг Джей остана поразен от точността на момичето, после Зет се завъртя и извика от болка и изненада. Друг камък го удари в слънчевия сплит и докато той стоеше обърнат към храстите, Джей хвърли две буци въглища в гърба му. С едната го улучи, с другата не уцели, но изпита горещ прилив на въодушевление и отново се скри зад ръба на шахтата.

— Гадина! Шъ тъ убия! — извика Зет и гласът му прозвуча съвсем наблизо. Беше страховит и плътен, сякаш принадлежеше на трол, дегизиран като тийнейджър.

В този миг момичето отново хвърли камък и го удари в крака, като очевидно се целеше другаде; после обаче го улучи право в главата. При удара се чу звук като от удар на кий в билярдна топка.

— Остави ни на мира! — извика момичето от скривалището си над шлюза. — Веднага ни остави на мира, мръсник такъв!

Този път Зет я забеляза. Джей го видя да прави малка крачка в посока към пътеката, като държеше пушката в ръце. От неговото място се виждаше добре какво прави Зет. Сигурно искаше да се скрие точно под надвисналите храсти, където момичето не можеше да го види, да презареди пушката, после да се покаже и да стреля. Щеше да стреля напосоки, но това нямаше значение. Джей надникна над ръба на шахтата и се прицели. Улучи Зет между лопатките.

— Махай се оттук! — извика Джей като обезумял и хвърли поредната буца въглища. — Върви да тормозиш някой друг!

Но това беше грешка. Не биваше да се показва така открито. Видя как очите на Зет се разшириха. Беше го познал.

— Гле’ай ти, гле’ай ти.

Все пак Зет се беше променил. Бе станал по-набит, ширината на раменете отговаряше на високия му ръст. Сега изглеждаше съвсем възрастен, силен и страшен. Той се усмихна и започна да се приближава към шахтата с насочена пушка. Стараеше се да не се показва изпод козирката, за да не може момичето да го улучи. Беше ухилен до уши. Джей хвърли още две буци въглища, но и двата пъти не улучи и Зет продължи да се приближава.

— Разкарай се!

— Или к’во?

Зет вече беше достатъчно близо до шахтата, за да надникне над ръба й, като внимаваше да не излиза изпод козирката. Усмивката му приличаше на полумесец. Той насочи пушката с въпросителна, почти доброжелателна усмивка.

— Или к’во, а? К’во?

Джей отчаяно го замеряше с останалите въглища, но не можеше да улучи. Те отскачаха от раменете на Зет като куршуми от танк. Джей вдигна очи и погледна право в дулото на пушката му. Повтаряше си, че това е само въздушна пушка, нищо и никаква въздушна пушка със ситни сачми. Не е като „Колт“ или „Лугер“, пък той и без това не би се осмелил да стреля.

Пръстът му легна на спусъка. Последва изщракване. На такова разстояние пушката изобщо не изглеждаше безобидна. Изглеждаше смъртоносна.

Изведнъж зад гърба на Зет се вдигна шум и от храстите се посипа дъжд от малки камъчета, които се разпиляха по главата и раменете му. Джей осъзна, че Зет бе излязъл от прикритието на козирката и отново бе попаднал в полезрението на Момичето. Странно, но вече му се струваше, че това е името й. Джей запристъпя към края на шахтата, без да сваля очи от Зет. Вероятно не Момичето хвърляше камъни от вързопа си: това не бяха отделни малки камъчета, а десетки — може би дори стотици — камъни, отломки, буци пръст, едни по-големи, други — по-малки, които падаха на брега и вдигаха облак жълтеникав прах. Нещо беше предизвикало срутване на насипа и камъните падаха от ръба на козирката. Малко по-нагоре Джей забеляза някакво движение — прекомерно голяма тениска, изгубила вече белия си цвят, а над нея яркочервена коса. Момичето стоеше на четири крака на насипа, риташе като заек с всички сили и изпод краката й се сипеха камъни, буци пръст и прахоляк, които се разтрошаваха и образуваха дъжда от малки камъчета отдолу, който засипваше Зет и го обгръщаше в оранжев облак прах. Сред шума от падащи камъни Джей чуваше пискливия й гневен глас, който крещеше победоносно:

— Да ядеш лайна, мръсен кучи сине!

Зет беше напълно изваден от равновесие от неочакваното нападение. Той изтърва пушката и инстинктивно се скри под козирката, макар че тя го предпазваше от нападението на момичето, но не и от срутването. Зет се запрепъва в нападалите камъни и се разкашля. Започна да ругае, обгърнал главата си с ръце, за да се предпази, но изведнъж върху него се изсипаха големи камъни. Един с размера на тухла го удари точно по кокалчето на лакътя и в този момент Зет изгуби всякакъв интерес към битката. Като кашляше, плюеше и притискаше наранената си ръка към корема, той подаде глава изпод козирката. Тогава отгоре се чу победоносен боен вик, последван от нова лавина малки камъчета, но битката беше вече спечелена. Зет хвърли последен смъртоносен поглед през рамо и побягна. Затича се нагоре по страничната пътека, стигна върха и едва там спря, за да извика заплашително:

— Шъ тъ убия, чу ли? — от ехото се посипаха още камъни. — Само да ми паднеш, шъ тъ убия!

Момичето изкрещя весело иззад храстите. Зет избяга.