Джоан Харис
Къпиново вино (42)

42

Може би най-после Жозефин бе казала на хората за него. Джей установи, че те са станали по-дружелюбни. Когато вървеше през селото, много хора го поздравяваха, а Поату от пекарната, който досега го беше посрещал с хладната любезност на продавач, сега го разпитваше за книгата и го съветваше какво да си купи.

— Днес хлябът с ядки е много хубав, мосю Джей. Опитайте го с козе сирене и маслини. Оставете маслините и сиренето на слънце на перваза, да постоят така един час, да си пуснат аромата, и после ги изяжте — той звучно целуна върховете на пръстите си. — Такова нещо няма да намерите в Лондон.

Поату печеше хляб в Ланскене от двайсет и пет години. Пръстите му бяха засегнати от ревматизъм, но той казваше, че от месенето на тестото стават по-гъвкави. Джей обеща да му направи торбичка със семена, която ще помогне — пореден трик на Джо. Странно беше с каква лекота се връщаха спомените. След одобрението на Поату последваха нови запознанства — с бившия учител Гийом, с Дариен, който преподаваше в началния клас, с шофьора Родолф, който всеки ден караше децата на училище и после ги връщаше обратно, с Ненет, медицинска сестра в близкия старчески дом, с Бриансон, който отглеждаше пчели в другия край на Ле Маро. Сякаш всички бяха чакали само да разберат намеренията на Джей, за да проявят открито любопитството си. Сега го засипваха с въпроси. С какво се занимава Джей в Лондон? Женен ли е? Не? Но със сигурност си има някого, а? Не? Учудване. Сега, когато всички подозрения се бяха разсеяли, любопитството им нямаше граници. Хората задаваха най-интимни въпроси със същия невинен интерес. За какво е последната му книга? Колко точно печели един писател в Англия? Давали ли са го по телевизията? А Америка — ходил ли е в Америка? Всеки отговор предизвикваше рой въздишки. Всичко, което казваше, бързо се разпространяваше из селото, обсъждаше се на кафе и светла бира, за него се шушукаше в магазинчетата. Информацията се разпространяваше от уста на уста и всеки я тълкуваше и променяше по свое усмотрение.

Слуховете бяха разменна монета в Ланскене. Следваха още въпроси, задавани с такова невинно любопитство, че Джей не можеше да се сърди. „А мен? Мен има ли ме в книгата ви? А мен?“ Отначало той се колебаеше. Хората невинаги реагират положително на това, че някой ги наблюдава, че описва чертите им, че копира маниерите им. Едни очакват да им се плати. Други се обиждат от начина, по който са представени. Но тук беше различно. Тук всеки имаше нещо за разказване. Можете да го включите в книгата си, казваха. Някои дори записваха историите си — на листче от тефтер, на опаковъчна хартия, на гърба на пакетче семена. Много от тези хора, особено по-възрастните, никога не бяха държали книга в ръце. Някои като Нарсис четяха с мъка. И въпреки това уважението им към книгите беше голямо. Такъв беше и Джо. Поради миньорския му произход от ранна възраст му бе внушено, че четенето е губене на време и той криеше своя брой на „Нешънъл Джиографик“ под леглото, тайно се наслаждаваше на историите, които Джей му четеше, слушаше и кимаше със сериозен вид. И макар че никога не го беше виждал да чете нещо друго освен „Наръчник на билкаря“ и старото си списание, понякога Джо го изненадваше с цитат или литературна препратка, която би могла да бъде резултат единствено от обстойно, може би тайно самообразоване. Старецът обичаше поезията така, както обичаше цветята и почти срамежливо криеше пристрастието си зад маската на безразличието. Но градината му го издаваше. От разсадниците му надничаха теменужки. Диви рози се преплитаха с градински боб. В това отношение Ланскене приличаше на Джо. В практичния нрав на селяните беше вплетена здрава нишка романтика. Джей откри, че буквално за една нощ е станал всеобщ любимец, по повод на когото всички клатеха глави — писателят англичанин, да, малко смахнат, но симпатяга, хе-хе, — който будеше по равно смях и възторг. Блаженият безумец на Ланскене. Засега не можеше с нищо да им навреди. Нямаше вече деца, които крещяха „Ростбиф!“. Дойде времето на подаръците. Отрупваха го с подаръци. Буркан чист мед от Бриансон, придружен с анекдот за по-малката му сестра, която веднъж се опитала да сготви заек — „След като се въртя из кухнята цял час, тя го метна през вратата и закрещя: «Ела да си го вземеш! Не мога да оскубя проклетото животно!»“ — и бележка: „Можете да го използвате в книгата си.“ Домашен сладкиш от Попот, увит и положен грижливо в чантата с писмата, която беше крепила на багажника на колелото си през целия път. Неочакван подарък от Нарсис — картофени семена с инструкции да ги посади откъм слънчевата страна на къщата. Всяко предложение за заплащане би обидило хората. Джей опитваше да се отблагодари за любезността им, като черпеше всички в „Кафе де Маро“ и въпреки това би сред хората, които черпят най-малко.

— Всичко е наред — обясни Жозефин, когато й заговори за това. — Такива са хората тук. Трябва им малко време, за да свикнат с някого. После… — тя се усмихна. Джей държеше в ръка пазарска кошница, пълна с подаръци, които хората бяха оставили за него в кафенето — сладкиши, бисквити, бутилки вино, калъфка за възглавница от Дьониз Поату, домашен пастет от Тоанет Арно. Жозефин погледна към кошницата и усмивката й се разшири. — Може да се каже, че сте добре приет тук, нали?

Имаше едно-единствено изключение. Мари д’Апи, която продължаваше да се държи все така резервирано. От последния му опит да я заговори бяха изминали три седмици. Беше я виждал няколко пъти оттогава, но само отдалеч, два пъти с трактора и веднъж пеша, да се труди съсредоточено на полето. От дъщеря й — нищо. Джей си казваше, че чувството му на разочарование е абсурдно. От всичко, което беше чувал за Мари, можеше да заключи, че тя трудно би се повлияла от онова, което става в селото.

Той писа на Ник и му изпрати нови петдесет страници от ръкописа. След това работата отново замря. Отчасти заради работата в градината. Там трябваше да се направят много неща, а лятото наближаваше и плевелите бяха започнали да избуяват. Джо беше прав. Трябваше да почисти градината, преди да е станало късно. Имаше много растения, които си струваше да бъдат спасени, но Джей трябваше да се справи с плевелите. Имаше един парцел с билки, дълъг двайсетина фута, по краищата на който растеше мащерка. По три реда картофи, ряпа, артишок, моркови и нещо, което приличаше на целина. Джей посади невени между лехите с картофи, за да пропъди бръмбарите, и маточина между редовете с моркови заради голите охлюви. Но трябваше да помисли за зеленчуци, които да яде през зимата, и за летните салати. Той отиде при Нарсис за семена и разсад: взе броколи за септември, марули и къдрава салата за юли и август. В разсадника, който си бе направил от вратите, донесени от Клермон, вече бе засадил млади зеленчуци — марули „Литъл Джем“, млади моркови и пащърнак, — които след около месец щяха да бъдат готови. Джо беше прав: земята тук бе хубава. Почвата имаше наситен червенокафяв цвят, влажна и в същото време по-суха, отколкото край реката. Имаше и по-малко камъни. Онези, които Джей изравяше, събираше и струпваше на купчина. Почти бе възстановил розовата градина. Закрепени на старото си място за зида, пъпките на розите набъбваха и започнаха да цъфтят; по бледорозовата стена вече пълзеше каскада от полуразтворени цветове, които изпускаха нежния си аромат. Почти нямаше листни въшки. Старата рецепта на Джо — лавандула, маточина и детелина, натъпкани в червени платнени торбички и вързани за стъблата малко над земята — беше подействала по обичайния магически начин. Всяка неделя Джей правеше букет от най-разцъфналите цветове и ги носеше на Мирей Фезанд след службата в църквата.

От Джей не се очакваше да ходи на църква. En tout cas, tons les Anglais sont paiens^[1]. Казваха го със симпатия. Не както когато говореха за Безбожницата край реката. Дори старците, които седяха на терасата на кафенето, се отнасяха към нея с подозрение. Може би защото беше жена, която живее сама. Когато Джей повдигна въпроса за това, срещна любезен отпор.

Мирей дълго съзерцаваше розите. Поднасяше ги към лицето си и вдъхваше аромата им. Изкривените й от артрит пръсти, странно крехки в сравнение с масивното й тяло, нежно докосваха цветовете.

— Благодаря ви — каза тя този път и кимна леко, някак официално. — Хубавите ми рози. Ще отида да ги натопя. Влизайте, ще направя чай.

Къщата й беше чиста и проветрена, с варосани стени и каменни подове, типични за областта, но простотата й бе измамна. На едната стена висеше обюсонски килим, а в ъгъла на всекидневната стоеше часовник, вероятно останал още от дядо й, за който Кери с готовност би продала душата си. Мирей проследи погледа на Джей.

— Някога беше на баба ми — каза. — Стоеше в стаята ми, когато бях дете. Помня как слушах мелодиите му, докато лежах будна в леглото. Свири различни мелодии за кръгъл час, за половин час и за четвърт. Тони го харесваше — устните й се свиха и тя се обърна, за да подреди розите в глинената ваза. — И на дъщеря му щеше да й хареса.

Чаят беше слаб като вода. Мирей го поднесе в чаши, вероятно извадени от най-хубавия й сервиз, със сребърни щипци за захар и лимон.

— Сигурен съм, че е така. Само майка й да не беше толкова саможива.

Тя го погледна. С насмешка.

— Саможива? Ха! Тя е антисоциална, мосю Джей. Мрази всички. И най-вече роднините си — Мирей отпи от чая си. — Можех да й помогна, ако ми беше дала възможност. Исках да взема и двете да живеят при мен. Да дам на детето всичко, от което има нужда. Истински дом. Семейство. Но тя… — старата жена остави чашата си. Джей забеляза, че избягва да нарича Мари по име. — Тя държи да спази условията на договора. Държи да остане там до следващия юли, когато договорът изтича. Отказва да дойде в селото. Отказва да говори с мен и с племенника ми, който предлага да й помогне. Ами после, а? Тя се надява да купи земята от Пиер-Емил. За какво? Казва, че искала да бъде независима. Не искала да ни бъде задължена — лицето на Мирей приличаше на свит юмрук. — Задължена! Тя ми е задължена за всичко! Аз й дадох дом. Дадох й сина си! Вече нищо не остана от него освен детето. А тя поиска да ни вземе и него! Само тя може да говори с Роза на онзи език на глухонемите. Детето никога няма да узнае за баща си и за това как е умрял. И за това се е погрижила. Дори да можех…

Тя млъкна внезапно.

— Е, няма значение — добави с усилие. — Накрая пак ще дойде при мен. Ще й се наложи. Не може да се крие вечно. Не и когато… — Мирей отново затвори уста и зъбите й изтракаха.

— Не разбирам защо е необходимо да се държи толкова враждебно — каза Джей накрая. — Селото е толкова дружелюбно. Вижте колко са добри всички към мен. Ако беше дала възможност на хората да я опознаят, сигурен съм, че биха я приели. Не е лесно да живееш сам. Човек би си помислил, че ще й е приятно да научи, че хората са загрижени…

— Вие не разбирате — презрително отвърна Мирей. — Тя знае как ще я посрещнат, ако си покаже носа в селото. Затова стои затворена. Така е още откакто синът ми я доведе от Париж. Тя така и не свикна тук. Не се и опита. Всички знаят какво е направила. Погрижих се за това.

Тя победоносно присви черните си очи.

— Всички знаят как уби сина ми.