Майкъл Крайтън
Състояние на страх (87)

ТИХООКЕАНСКИЯТ БАСЕЙН
Петък, 15 октомври
17:04

Осем хиляди мили на изток, посред нощ в Голдън, Колорадо, компютрите на Националния център за земетръсна информация регистрираха нетипично сеизмично отклонение с местоположение малко на север от Соломоновите острови, със сила от 6,3 по Рихтер. Силно земетресение, но не необичайно силно. Заради особените характеристики на отклонението компютърът го категоризира под „аномалия“, обичайната категория за сеизмичните явления в онази част на света, където три тектонични плочи се срещаха в особен модел на припокриване.

Компютрите на НЦЗИ прецениха, че на земетресението му липсва сравнително бавното движение, свързано с пораждането на цунами, и следователно не го категоризираха като „генериращо цунами“. По отношение на южната част на Тихия океан обаче тази категория беше в процес на преосмисляне след опустошителното земетресение в Нова Гвинея от 1998-а — най-опустошителното цунами на двадесети век, — което също не бе имало класически бавен цунами-профил. По тази причина, като предпазна мярка, компютрите препратиха информацията за земетресението към сензорите на СОПМ, Средноокеанската предавателна мрежа, с център Хило, Хавай.

Шест часа по-късно сензорните средноокеански шамандури изпратиха данни за двайсет и два сантиметрово покачване на океанското ниво, подсказващо поредица от вълни цунами. Заради голямата дълбочина на океана в средната му част при цунами равнището на водата се покачваше само с няколко десетки сантиметра. Въпросната вечер корабите в района не усетиха нищо, когато големият вълнови фронт премина под тях. Шамандурите обаче го засякоха и подадоха сигнал за тревога.

Посред нощ на Хаваите компютрите запищяха и екраните светнаха. Мрежовият отговорник Джоуи Охири тъкмо беше задрямал. Стана, наля си кафе и прегледа данните. Определено ставаше въпрос за цунами, но то, изглежда, губеше силата си при прехода през океана. Разбира се, Хаваите бяха на пътя му, само че тази вълна щеше да удари южния бряг на островите, което се случваше сравнително рядко. Охири направи бърза калкулация за силата на вълната и резултатите не го впечатлиха, така че изпрати рутинно уведомление на отрядите за гражданска отбрана по всички населени острови. Уведомлението започваше така: „Информационен бюлетин…“ и завършваше по обичайния начин — че тревогата се основава на предварителна информация. Охири знаеше, че никой няма да обърне особено внимание на бюлетина. Уведоми също центровете за ранно предупреждение на Западния бряг и в Аляска, защото поредицата вълни щеше да удари техните крайбрежия някъде в ранния предобед на следващия ден.

Пет часа по-късно сензорните шамандури покрай калифорнийския бряг и Аляска засякоха преминаването на поредицата вълни, вече допълнително отслабени. Компютрите изчислиха скоростта и силата на вълните и препоръчаха да не бъдат предприемани специални мерки. Съобщението стигна до местните станции като информационен бюлетин за цунами, а не като тревога:

„НА ОСНОВАНИЕ МЕСТОПОЛОЖЕНИЕТО И СИЛАТА СИ ЗЕМЕТРЕСЕНИЕТО НЕ Е БИЛО ДОСТАТЪЧНО ДА ПОРОДИ ЦУНАМИ, ЗАСТРАШАВАЩО КАЛИФОРНИЯ, ОРЕГОН, ВАШИНГТОН, БРИТАНСКА КОЛУМБИЯ ИЛИ АЛЯСКА. В НЯКОИ РАЙОНИ Е ВЪЗМОЖНО ДА СЕ НАБЛЮДАВАТ НЕЗНАЧИТЕЛНИ ПРОМЕНИ В МОРСКОТО РАВНИЩЕ“.

Кенър, който следеше съобщенията на компютъра си, поклати глава, когато го прочете.

— Ник Дрейк го чака голямо разочарование.

Според хипотезата на Кенър кавитационните генератори бяха необходими, за да се подсили ефектът на подводните детонации и да се създаде сравнително по-продължително свлачище, което на свой ред да породи едно наистина мощно цунами, способно да пресече океана, без да изгуби твърде много от силата си. И което беше предотвратено.

 

 

След деветдесет минути силно отслабената поредица вълни удари плажовете на Калифорния. Състоеше се от пет вълни със средна височина от два метра, които за кратко въодушевиха сърфистите, но останаха незабелязани от всички останали.

 

 

Със закъснение Кенър беше уведомен, че от ФБР се опитвали да се свържат с него през последните дванайсет часа. Оказа се, че В. Алън Уили напуснал къщата си на плажа в два през нощта местно време. Тоест по-малко от час след събитията в залива Резолюшън и повече от десет часа преди съобщението за цунами.

Кенър предполагаше, че Уили се е уплашил и не е искал да чака. Само че това беше важна и многозначителна грешка. Кенър се обади на агента и в резултат беше стартирана процедура за изискване записите на телефонните разговори на Уили.

 

 

На никой от тях не бе позволено да напусне острова през следващите три дни. Имаше формалности, формуляри, разпити. Имаше проблеми със спешната медицинска помощ за колабиралия бял дроб на Мортън и масивната кръвозагуба на Дженифър. Мортън искаше да го транспортират в Сидни за оперативна намеса, но не му беше разрешено, защото в Америка се водел като изчезнал. Макар да кълнеше многословно вещерските доктори, един много добър хирург, обучен в Мелбърн, се погрижи за дроба му в град Гареда. Дженифър обаче не бе могла да изчака този хирург — наложило се бе на три пъти да й преливат кръв по време на петчасовата операция за изваждане на куршумите от горната част на тялото й, след което я поставиха на респиратор и още четирийсет и осем часа беше на ръба на смъртта. Но в края на втория ден тя отвори очи, махна си кислородната маска и каза на Евънс, който седеше до леглото й:

— Я не гледай толкова скръбно. Жива съм, по дяволите. — Гласът й беше слаб, но тя се усмихваше.

Имаше проблеми и заради контакта им с бунтовниците. Както и поради факта, че техен спътник е изчезнал, и то не друг, а известният актьор Тед Брадли. Всички разказаха какво се беше случило с Брадли, но нямаше кой да потвърди разказа им. Така че полицията поиска да разкажат отново.

И после най-внезапно, без предупреждение и обяснение, на всички им бе позволено да си тръгнат. Върнаха им паспортите. Без никакви спънки. Можели да си тръгнат, когато поискат.

 

 

Евънс проспа почти целия полет до Хонолулу, а след като самолетът презареди и излетя, седна да поговори с Мортън и другите. Мортън тъкмо обясняваше какво се беше случило в нощта на автомобилната катастрофа.

— Определено беше налице проблем с Ник и с начина, по който употребява парите си. НФПР правеше лоши неща. Ник беше ядосан — опасно ядосан. Заплаши ме и аз приех заплахата му буквално. Вече знаех за връзката на неговата организация с ПОФ и това, меко казано, го излагаше на риск. С Кенър стигнахме до извода, че той ще се опита да ме убие. И той наистина се опита. Онова момиче в кафенето, онази сутрин в Бевърли Хилс.

— А да — сети се Евънс. — Но как организирахте катастрофата? Трябва да е било изключително опасно.

— Ти какво, да не ме мислиш за луд? — възкликна Мортън. — Изобщо не съм катастрофирал.

— Какво искаш да кажеш?

— Аз продължих да си карам.

— Но… — Евънс млъкна и поклати глава. — Нещо не разбирам.

— Напротив — каза Сара. — Защото аз случайно се изпуснах пред теб. Преди Джордж да ми се обади и да ми каже да си държа устата затворена.

 

 

И тогава Евънс си спомни. Един разговор отпреди дни. Тогава не беше слушал внимателно. Сара му беше казала:

„Той ми каза да купя ново ферари от някакъв тип в Монтерей и да уредя транспортирането му до Сан Франциско“.

А след като Евънс бе изразил изненада, че Джордж си купува още едно ферари, тя каза:

„Знам. Колко ферарита може да използва един човек? А и това не ми изглежда на висотата на обичайните му изисквания. На снимките в имейла ми се стори доста очукано“.

А после каза:

„Ферарито, което купи, е «Дейтона» 365 GTS от 1972-ра. Той вече има едно такова, Питър. А се държи, все едно не знае…“

— О, знаех, и още как — каза Мортън. — Хвърлих си парите на вятъра. Колата беше абсолютна таратайка. А после пратих самолета да докара двама специалисти по декорите от Холивуд в Сонома, за да я потрошат допълнително, все едно е катастрофирала. И онази нощ я откараха с камион до мястото, оставиха я на пътя, пуснаха няколко димки…

— И ти си минал с колата си покрай смачканото ферари, което вече си е било там — довърши Евънс.

— Да — каза Мортън. — Подминах го и спрях зад следващия завой. Отбих встрани от пътя, качих се на баира и ви гледах оттам.

— Кучи син!

— Съжалявам — каза Мортън, — но имахме нужда от неподправени емоции, за да отклоним вниманието на полицията от проблемите.

— Какви проблеми?

— Ами студеният двигател например — каза Кенър. — Двигателят не беше работил от дни. Едно от ченгетата забеляза, че е студен, докато качваха колата на камиона. Тогава се върна и те пита кога точно е станала катастрофата и така нататък. Притесних се, че ще се сетят.

— Но не се сетиха — каза Мортън.

— Така е. Макар да подозираха, че нещо не е наред. Не мисля обаче, че са се сетили за еднаквите ферарита.

— Никой нормален човек не би унищожил съзнателно едно 365 GTS от 1972-ра — каза Мортън. — Дори и да е в лошо състояние като онова.

Мортън се усмихваше, но Евънс беше ядосан.

— Някой можеше да ми каже…

— Не — каза Кенър. — Ти ни беше необходим, за да изработим Дрейк. Както с мобилния телефон.

— Какво стана с него?

— Той беше подслушвателно устройство с много ниско качество. Надявахме се Дрейк да заподозре, че участваш в разследването. Искахме да му окажем натиск.

— Е, получи се. Точно затова ме отровиха в апартамента ми, нали? Доста свободно сте рискували живота ми, момчета.

— Всичко свърши добре — каза Кенър.

— И „катастрофата“ ли е имала за цел да притисне Дрейк?

— И да освободи мен — каза Мортън. — Трябваше да отида на Соломоновите острови и да разбера каква става там. Знаех, че Ник ще остави най-доброто за десерт. Макар че ако бяха успели да повлияят на онзи ураган — това беше третата им планирана каскада, — така че да удари Маями, щеше да се получи доста зрелищно.

— Майната ти, Джордж — изсумтя Евънс.

— Съжалявам, че трябваше да стане така — каза Кенър.

— Майната ти и на теб!

Евънс стана и мина в предната част на салона. Сара седеше там сама. Беше толкова ядосан, че отказа да разговаря с нея. През следващия час зяпа през прозореца. Накрая тя му заговори тихичко и след още половин час се прегърнаха.

 

 

Евънс поспа малко — неспокойно, защото цялото тяло го болеше. Не можеше да си намери удобна поза. Току се събуждаше и главата му се цепеше като след запой. По едно време му се стори, че чува Кенър да говори на Сара.

Нека си спомним къде живеем, казваше Кенър. Живеем на третата планета, обикаляща около слънце със среден размер. Планетата ни е на пет милиарда години и през цялото това време се е променяла, непрекъснато. Сега Земята е с третата си атмосфера.

Първата атмосфера е била съставена основно от хелий и водород. Тя е изчезнала сравнително рано, защото планетата е била прекалено гореща. После, когато се поохладила, вулканичните изригвания породили втора атмосфера — от пара и въглероден двуокис. По-късно водните пари се кондензирали и образували океаните, които покриват по-голямата част от планетата. После, преди около три милиарда години, се развили бактерии, които се хранели с въглероден двуокис и освобождавали като отпаден продукт един високотоксичен газ — кислород. Други бактерии освобождавали азот. Концентрацията на тези газове в атмосферата бавно растяла. Организмите, които не успели да се адаптират, измрели.

Междувременно земните маси на планетата, носещи се върху огромни тектонични плочи, се съединили в конфигурация, която възпрепятствала циркулацията на океанските течения. За пръв път започнало да става студено. Първият лед се появил преди два милиарда години.

А през последните седемстотин хиляди години планетата ни е в геоложка ледникова епоха, която се характеризира с нарастващи и оттеглящи се ледници. Никой не знае със сигурност защо, но сега ледът покрива планетата на всеки сто хиляди години, а на всеки двайсетина хиляди ледниците се разрастват, макар и в по-малка степен. Последното разрастване е било преди двайсет хиляди години и вече е време за следващото.

И дори днес, след пет милиарда години, планетата ни си остава удивително активна. Имаме петстотин вулкана и по едно изригване на всеки две седмици. Земетресенията са нещо постоянно — милион и половина годишно, по едно със сила от пета степен по Рихтер на всеки шест часа и по едно голямо земетресение на всеки десет дни. На всеки три месеца по едно цунами препуска по водите на Тихия океан.

Атмосферата ни е също толкова активна, колкото и земята под нея. Във всеки момент в планетарен мащаб вилнеят хиляда и петстотин гръмотевични бури. По единайсет светкавици удрят земята на всяка секунда. През шест часа вилнее торнадо. И на всеки четири дни гигантски циклон с диаметър стотици мили се завърта над океана и опустошава сушата.

Гадните малки маймуни, които наричат себе си човешки същества, не могат да направят нищо, освен да тичат и да се скрият някъде. А същите тези маймуни да си въобразяват, че им е по силите да стабилизират атмосферата, е толкова арогантно, че чак не е за вярване. Те не могат да контролират климата.

Истината е, че просто бягат от бурите.

 

 

— Какво ще правим сега?

— Ще ви кажа какво ще правим — каза Мортън. — Ще работите за мен. Решил съм да създам нова природозащитна организация. Трябва да помисля за име. Да не е от онези претенциозни имена с думите „световни“ и „ресурси“, и „защита“, или „дивата природа“ и „фондация“ и „защита“ и така нататък в тях. Тези думи можеш да ги навържеш една след друга във всякакви комбинации. Световна фондация за защита на дивата природа. Фондация за защита на природните ресурси. Фонд за защита на световните ресурси. Пък и тези фалшиви имена вече така или иначе са заети. Трябва ми нещо простичко и ново. Нещо честно. Мислех си за „Проучи проблема и го оправи“. Само дето звучи малко двусмислено. Но пък това може би е плюс. Ще работим с учени и изследователи, с икономисти и инженери — и един адвокат.

— И с какво ще се занимава тази организация?

— Толкова много има да се направи! Например — никой не знае как се управляват дивите райони. Ще отделим десетки опитни полета от най-разнообразен вид и ще ги управляваме според различни стратегии. После ще поканим външни екипи да оценят резултатите и да нанесат поправки в стратегиите. И по-късно ще го направим отново. На принципа на пробата и грешката, с външна оценка. Никой досега не го е правил. И накрая ще имаме готови и систематизирани знания за това как се управляват различни терени. Не как се опазват. Не могат да бъдат опазени в едно състояние. Те ще се променят непрекъснато, каквото и да направим. Но бихме могли да ги управляваме — ако знаехме как. Което на този етап никой не знае. Това е една обширна област. Управлението на сложни екологични системи.

— Добре…

— Друго — проблемите на развиващия се свят. Основната причина за унищожението на природата е бедността. Не можем да очакваме от гладуващи хора да се тревожат за замърсяването. Те се тревожат за храната си. В момента половин милиард хора по света гладуват. Повече от половин милиард нямат достъп до чиста вода. Трябва да създадем системи за подпомагане, които наистина работят, да ги изпробваме, да получим положителна оценка от външни експерти и след като сме сигурни в успеха им, да ги приложим поголовно.

— Трудно изглежда.

— Трудно е, ако си правителствена агенция или си идеолог. Но ако просто искаш да проучиш проблема и да го оправиш — не е. А това, за което ви говоря, ще бъде изцяло на частни начала. Частно финансиране, частни земи. Никакви бюрократи. Администрацията ще бъде само пет процента от персонала и ресурсите. Всички ще бачкат здравата. Ще провеждаме екологичните изследвания така, както се ръководи един бизнес. Без излишества.

— Защо никой не го е направил досега?

— Шегуваш ли се? Защото е радикално. Погледни истината в очите — всички тези природозащитни организации са по на трийсет, четирийсет, петдесет години. Имат големи сгради, големи задължения, голям персонал. Може и да пробутват на обществеността младежките си мечти, но истината е, че вече са част от статуквото. А статуквото всячески се стреми да си остане такова — статукво. Факт.

— Добре. Друго какво?

— Оценка на технологията. Страните от Третия свят се развиват скокообразно. Пропускат телефонните линии и въвеждат директно мобилните телефони. Но никой не прави свястна технологична оценка по отношение на това кое сработва и как да се балансират неизбежните недостатъци. Енергията на вятъра е супер, стига да не си птица. Защото онези неща с перките са си огромни птичи гилотини. Може би въпреки това трябва да ги строим. Само че хората не знаят как да мислят за тези неща. Само се тупат по гърдите и говорят високопарно. Никой не прави тестове. Никой не прави изпитания на терен. На никого не му стиска да разреши проблемите — защото решението може да се окаже в противоречие с философията ти, а за повечето хора сляпото придържане към убежденията е по-важно от реалния успех.

— Сериозно?

— Повярвай ми. Когато станеш на моите години, ще знаеш, че съм прав. Друго. Например, как се използва земята — многофункционалното използване на земята. Там е пълна каша. Никой не знае как може да се постигне, но пък споровете са толкова разгорещени и ожесточени, че свестните хора просто се отказват и се оттеглят или пък изчезват, пометени от вихрушката на съдебни процеси. Това обаче не помага. Отговорът вероятно се крие в набор от различни решения. Може би ще е необходимо да се определят райони за един или друг начин на използване. Само че всички живеем на една и съща планета. Някои хора обичат операта, други обичат Вегас. А има много хора, които обичат Вегас.

— Нещо друго?

— Да. Трябва ни нов механизъм за финансиране на изследователската дейност. В момента учените са в същото положение като ренесансовите художници, които изработвали портрети по поръчка на патрона си. И ако са умни, ще се постараят работата им да поласкае съответния патрон — не натрапчиво, разбира се, но все пак да го поласкае. А тази система не е добра, особено за изследвания в области на науката, които се отразяват на политиката. По-лошо — системата всъщност работи срещу решаването на проблемите. Защото ако разрешиш проблема, финансирането секва. Всичко това трябва да се промени.

— Как?

— Имам някои идеи. Учените да не знаят кой ги финансира. Оценката на резултатите също да се извършва на сляпо. Основните изследователски проекти, свързани с политиката, да се провеждат от няколко екипа, които вършат една и съща работа. Защо не, ако наистина е нещо важно? Ще приложим натиск върху научните списания заради начина, по който представят научните доклади. Да публикуват разработката и реакциите спрямо нея в един и същи брой. Да извадим списанията от политиката. Техните редактори открито взимат страна по определени теми. Лоши момчета.

— Нещо друго? — повтори Евънс.

— Нов начин на изразяване. Ако прочетеш нещо от автори, които казват: „Намираме, че антропогенните парникови газове и сулфатите са оказали установимо влияние върху налягането на морското равнище“, оставаш с впечатлението, че са отишли на терен и са измерили нещо. Истината е, че просто са направили симулация. Говорят така, сякаш симулациите са едно и също с данните от реалния свят. А те не са. Това е проблем, по който трябва да се работи. Аз съм за печат с надпис: „ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ: КОМПЮТЪРНА СИМУЛАЦИЯ — МОЖЕ ДА Е ПОГРЕШНА И НЕПОТВЪРДИМА.“ Като предупрежденията, които слагат на цигарените кутии. Да се слага подобен надпис върху вестникарски статии и в някой ъгъл на екрана по време на новините. „ВНИМАНИЕ: ПРЕДПОЛОЖЕНИЕ — МОЖЕ ДА НЕ Е ПОДКРЕПЕНО С ФАКТИ.“ Представяш ли си как такива надписи ще цъфнат по целите първи страници на вестниците?

— И още? — Евънс вече се усмихваше.

— Има още едно-две нещица — каза Мортън, — но тези са основните. Много ще е трудно. Ще срещаме спънки по целия път. Ще ни опонират, ще ни саботират, ще ни се присмиват. Ще ни наричат какви ли не. Статуквото няма да ни хареса. Вестниците ще ни взимат на подбив. Но в един момент парите ще потекат към нас, защото ще се появят и първите резултати. И тогава всички ще млъкнат. А после ще ни отрупат с хвалби и това ще е най-опасният момент.

— И?

— Дотогава аз отдавна ще съм умрял. Във със Сара ще сте управлявали организацията едно двайсетина години. И последната ти задача ще е да я разпуснеш, преди да се е превърнала в поредната уморена, стара природозащитна организация, бълваща старомодна мъдрост, пилееща ресурси и причиняваща повече вреда, отколкото полза.

— Разбирам — каза Евънс. — И когато бъде разпусната?

— Ще намериш нещо младо и умно — независимо дали е мъж, или жена — и ще се опиташ да го вдъхновиш, за да направи онова, от което следващото поколение наистина ще има нужда.

Евънс погледна Сара.

Тя сви рамене и каза:

— Освен ако нямаш някоя по-добра идея.

 

 

Половин час преди да стигнат калифорнийския бряг, видяха ширналата се кафеникава мъгла, увиснала над океана. Ставаше по-плътна и по-тъмна с приближаването им към сушата. Скоро видяха светлините на огромния град. Едва пробиваха пелената от смог.

— Прилича малко на ада, нали? — каза Сара. — И като си помислиш, че трябва да кацнем в това нещо…

— Чака ни много работа — каза Мортън.

Самолетът започна плавно да се снижава към Лос Анжелис.