Майкъл Крайтън
Състояние на страх (24)

ПОЙНТ МУУДИ
Вторник, 5 октомври
03:10

Докато полицаите ги разпитат и спасителният отряд се спусне с осигурителни въжета по скалата да прибере обувката, стана три след полунощ. Не откриха друга следа от тялото и ченгетата стигнаха до неофициалното заключение, че океанските течения вероятно ще го отнесат до брега на Пизмо Бийч.

— Ще го намерим след седмица или там някъде — каза един полицай. — Или поне онова, което остане от него.

В момента товареха катастрофиралото ферари на един камион с открита каросерия и разчистваха пътя. Евънс искаше да си тръгва, но патрулният полицай, който му беше снел показанията, все се сещаше да го попита за още нещо. Младок беше, сигурно току-що навършил двайсет. И изглежда, не беше попълвал много формуляри досега.

Първия път, когато се върна при Евънс, попита:

— Колко време след катастрофата сте стигнали до мястото, как мислите?

— Не съм сигурен — каза Евънс. — Ферарито беше почти на километър пред нас, може и повече. Ние се движехме с шейсет километра в час, така че… може би минута след това.

Хлапето, изглежда, се стресна.

— Движели сте се с шейсет с тази лимузина? На този път?

— Ами… Може да е било и с по-малко.

Втория път се върна и каза:

— Казахте, че пръв сте се озовали на мястото на катастрофата. И че сте изпълзели по края на пътя?

— Точно така.

— По строшените стъкла?

— Да. Нали предното стъкло на ферарито е счупено. Бодяха ми по ръцете, докато пълзях.

— Значи това обяснява защо стъклата са разместени.

— Да.

— Имате късмет, че не сте се нарязали.

— Да.

Третия път се върна и каза:

— По ваша преценка в колко часа е станала катастрофата?

— В колко часа? — Евънс си погледна часовника. — Нямам представа. Но да видим… — Опита се да възстанови събитията. Речта беше започнала някъде около осем и половина. Мортън беше излязъл от хотела към девет. През Сан Франциско, после по моста… — Може би в девет и четиридесет и пет или в десет.

— Значи преди пет часа? По груби сметки?

— Да.

Хлапето изхъмка, сякаш с изненада.

Евънс погледна към камиона — вече бяха натоварили смачканите останки на ферарито. Един полицай стоеше на каросерията до него. Трима други стояха на пътя и разговаряха оживено. С тях имаше и още един човек, във фрак. Говореше с полицаите. Когато се обърна, Евънс с изненада го позна — човекът с фрака беше Джон Кенър — и попита младия полицай:

— Какво става?

— Не знам. Просто ми казаха да проверя времето на катастрофата.

После шофьорът се качи в кабината на камиона и запали двигателя. Един от полицаите извика на младока:

— Стига толкова, Еди!

— Е, това е — каза младокът на Евънс.

Евънс погледна към Сара да види дали и тя е забелязала Кенър. Беше се облегнала на лимузината и говореше по телефона. Кенър се качи в една тъмна кола — караше я непалецът, и потегли.

Ченгетата си тръгваха. Камионът зави и пое по пътя към моста.

— Май е време и ние да тръгваме — каза Хари.

Евънс се качи в лимузината. Потеглиха назад към светлините на Сан Франциско.