Майкъл Крайтън
Състояние на страх (4)

ЛОНДОН
Петък, 21 май
11:04

Ричард Малори вдигна поглед от бюрото си и каза:

— Да?

Мъжът на прага беше строен, с ниско подстригана руса коса, американец на вид. Маниерите му бяха небрежни, облеклото му не подсказваше нищо — мръсни адидаски и избелял анцуг. Изглеждаше така, сякаш е излязъл да потича и е спрял за миг пред офиса.

И понеже това беше моден магазин за графичен дизайн на кея Батлър, преустроен район със складове под лондонския Тауър Бридж, повечето от служителите в офиса бяха облечени небрежно. Малори правеше изключение. Понеже беше шефът, носеше панталони с ръб и бяла риза. И остри обувки, които му убиваха. Затова пък бяха модерни.

— Какво ще обичате? — попита Малори.

— Дойдох за пакета — каза американецът.

— Какъв пакет? — попита Малори. — Ако е за DHL, потърсете го при секретарката, отпред.

Американецът, изглежда, се подразни.

— Не мислите ли, че малко се престаравате? Просто ми дайте шибания пакет.

— Добре, добре — каза Малори и се изправи.

Изглежда, американецът реши, че е бил прекалено груб, защото каза с по-мек тон:

— Хубави плакати. — И посочи стената зад Малори. — Вие ли ги правите?

— Ние — каза Малори. — Фирмата ни.

Плакатите бяха два, един до друг на стената, и двата черни, със Земята, увиснала в космоса; различаваха се само по надписа. Единият гласеше „Спасете Земята“, отдолу „Тя е единственият ни дом“.

Другият също гласеше „Спасете Земята“, но надписът отдолу беше „Няма къде другаде да отидем“.

Встрани от тях имаше снимка в рамка на рус модел с тениска, на която пишеше „Спасете Земята“ и „И изглеждайте добре, докато я спасявате“.

— Това беше кампанията ни „Спасете Земята“ — каза Малори. — Само че не я купиха.

— Кой не я купи?

— Международният консервационен фонд.

Мина покрай американеца и слезе по задното стълбище към гаража. Американецът го последва.

— И защо? Не я харесаха ли?

— Не, харесаха я — каза Малори. — Само че взеха Лио за говорител и използваха него вместо нашите неща. Основно видео клипове.

В края на стълбите прокара картата през устройството и вратата се отключи с щракване. Пристъпиха в малкия гараж под сградата. Беше тъмно, като се изключи ярката дневна светлина откъм рампата към улицата. Малори с раздразнение забеляза, че един пикап е блокирал частично рампата. Открай време имаха проблеми с пикапите за доставки, които паркираха тук.

Обърна се към американеца.

— С кола ли сте?

— Да. Пикап. — И посочи.

— А, добре, значи е ваш. Има ли кой да ви помогне?

— Не. Сам съм. Защо?

— Защото е дяволски тежко — каза Малори. — Може да е просто кабел, но пък е дълъг половин милион фута. Тежи повече от триста килограма, приятел.

— Ще се справя.

Малори отиде при своя роувър и отключи багажника. Американецът подсвирна и пикапът се спусна с трополене по рампата. Караше го яка жена с щръкнала къса коса и тъмен грим.

— Мислех, че сте сам — каза Малори.

— Тя само кара пикапа — каза американецът. — Не й обръщайте внимание.

Малори се обърна към отворения багажник. Вътре бяха наредени бели кутии с надпис „Кабел Етеренет (незащитен)“. И спецификации с по-дребен шрифт.

— Да видим някой — каза американецът.

Малори отвори една кутия. Вътре бяха наредени големи колкото юмрук намотки от много тънки жици, всяка в найлонова опаковка.

— Както виждате — каза той, — това е жица за противотанкови снаряди.

— Така ли?

— Това ми казаха. Затова е опакована по този начин. Една намотка за всеки снаряд.

— Не разбирам от тия неща — каза американецът. — Аз съм просто превозвачът. — Отиде да отвори задната врата на пикапа. После почна да носи кутиите, една по една. Малори също се включи.

— Онзи човек каза ли ви нещо друго? — попита американецът.

— Всъщност да — каза Малори. — Каза, че някой купил петстотин ракети на Варшавския договор. „Горещ пламък“ или „Горещ камък“, или нещо подобно. Без бойни глави, без нищо. Само ракетите. Та жиците им били дефектни.

— Това не го бях чул.

— Така ми каза. Снарядите били купени в Швеция. Готенбург, струва ми се. Транспортирани били от там.

— Май сте притеснен.

— Не съм притеснен — каза Малори.

— Сякаш ви е страх, че може да сте се забъркали в престъпление.

— Няма такова нещо.

— Сигурен ли сте? — попита американецът.

— Естествено, че съм сигурен.

Повечето кутии вече бяха в пикапа. Малори започваше да се поти. Струваше му се, че американецът току го поглежда. Скептично, без да го крие. После каза:

— Я ми кажете. Как изглеждаше онзи мъж?

Малори не беше толкова глупав, че да отговори на въпроса. Сви рамене.

— Ами нищо особено.

— Американец ли беше?

— Не знам.

— Не знаете дали е бил американец?

— Не можах да определя със сигурност.

— И защо така? — каза американецът.

— Може да е бил канадец.

— Сам ли беше?

— Да.

— Защото чух да се говори за някаква страхотна жена. Секси, на високи токчета, впита поличка.

— Щях да забележа такава жена — каза Малори.

— Не бихте… премълчали за нея? — Нов скептичен поглед. Малори забеляза издутина върху хълбока на американеца. Пистолет? Възможно беше.

— Не. Беше сам.

— Който и да е бил.

— Да.

— Ако питате мен — каза американецът, — аз бих се зачудил защо на някой са му притрябвали половин милион фута жица за противотанкови снаряди. Така де, за какво са му?

— Не каза.

— И вие просто рекохте: „Дадено, приятел, половин милион фута жица, остави го на мен“, без да задавате никакви въпроси?

— Изглежда, вие сте по въпросите — каза Малори. Продължаваше да се поти.

— И си имам причина — каза американецът. Тонът му стана зловещ. — Трябва да ти кажа нещо, приятел. Не ми харесва това, което чувам.

Последните кутии бяха натоварени в пикапа. Малори отстъпи назад. Американецът затръшна едната врата, после и другата. Когато втората врата се затвори, Малори видя шофьорката пред себе си. Явно бе стояла зад вратата.

— И на мен не ми харесва — каза тя. Беше с работен комбинезон, от онези, които се носят в армията. Свободни панталони и високи кубинки. Широко зелено яке. Дебели ръкавици. Тъмни очила.

— Я чакай малко — каза американецът.

— Дай ми телефона си — каза тя. И протегна ръка. Другата й ръка беше зад гърба. Все едно държеше пистолет.

— Защо?

— Дай ми го.

— Защо?

— Искам да го погледна, затова.

— Няма нищо необичайно…

— Дай ми го.

Американецът извади от джоба си мобилен телефон и й го подаде. Вместо да го вземе, тя го стисна за китката и го дръпна към себе си. Телефонът изтропа на земята. Жената посегна и с другата си ръка и стисна американеца за гърлото, сякаш го душеше.

За миг той застина, после започна да се бори.

— Какво правиш, мамка му?! Какво… — Изблъска ръцете й и отскочи като опарен. — Какво ми направи?

— Нищо. — Тя си сваляше ръкавиците. Правеше го внимателно. Сякаш в ръкавиците имаше нещо. Нещо, което тя не искаше да докосне.

— Нищо? — викна американецът. — Нищо?! Кучка! — Внезапно се обърна и хукна нагоре по рампата към улицата.

Тя го проследи спокойно с поглед. После се наведе, взе телефона, прибра го в джоба си и се обърна към Малори.

— Връщайте се в офиса си.

Той се поколеба.

— Свършихте добра работа. Не съм ви виждала. И вие не сте ме виждали. Вървете.

Малори се обърна и тръгна към вратата за задното стълбище. Чу как жената затръшва вратата на пикапа зад него и когато се осмели да погледне през рамо, пикапът вече излизаше по рампата на огряната от слънцето улица. Зави надясно и изчезна.

 

 

В офиса Елизабет, помощничката му, му донесе макета на рекламата за новия ултралек компютър на Тошиба. Снимките бяха насрочени за следващия ден. Макетът беше на последната версия, която трябваше да прегледа. Малори разлисти набързо скиците — трудно му беше да се съсредоточи.

— Не ти ли харесват? — попита Елизабет.

— Не, не, хубави са.

— Изглеждаш ми малко блед.

— Аз, такова… стомахът нещо.

— Чай от джинджифил — каза тя. — Много помага. Да ти направя ли?

Той кимна, само и само да я разкара от офиса. Погледна през прозореца. Офисът имаше изключителна гледка към Темза и Тауър Бридж вляво. Бяха пребоядисали моста в бебешко синьо и бяло (това според традицията ли беше, или просто нечия лоша идея?), но винаги му беше приятно да го погледа. Внушаваше му някакво чувство за сигурност.

Приближи се до прозореца и се загледа в моста. Когато най-добрият му приятел го беше попитал дали би помогнал за една радикална кауза в защита на околната среда, това му беше прозвучало като нещо забавно. Малко тайнственост, малко кураж. Бяха му обещали, че няма да има насилие. Не му беше хрумвало, че ще има повод да се страхува.

Сега обаче го беше страх. Ръцете му трепереха. Пъхна ги в джобовете си и продължи да гледа през прозореца. „Петстотин ракети“, помисли си. Петстотин ракети. В какво се беше забъркал? После изведнъж си даде сметки, че вият сирени и че на моста святкат червени светлини.

Някой беше катастрофирал там, на моста. И ако се съдеше по броя на полицейските коли и линейките, катастрофата беше тежка.

Такава, при която има загинали.

Не можа да се сдържи. Обзет от паника, излезе от офиса и със свито сърце тръгна по кея към моста.

 

 

Пребледнелите от ужас туристи гледаха от втория етаж на двуетажния автобус. Малори си проби път през тълпата отпред. Няколко души — лекари и полицаи — клечаха край някакъв човек, проснат на улицата. Край тях стоеше шофьорът на автобуса и плачеше. Не бил могъл да направи нищо, мъжът изскочил пред автобуса в последния момент. Сигурно бил пиян, защото залитал. Все едно паднал от тротоара на платното.

Малори не можеше да види тялото — полицаите го скриваха от погледа му. Тълпата се беше умълчала, всички гледаха. Един от полицаите се изправи с червен паспорт в ръка — немски паспорт. „Слава Богу“, помисли си Малори, изпълнен с облекчение, но то трая само миг, докато един от санитарите не отстъпи встрани и Малори не видя крака на жертвата — избелял черен анцуг и мръсна адидаска, сега цялата в кръв.

Догади му се и той бързо се извърна и се гмурна в тълпата. Хората гледаха покрай него, някои безразлично, други с раздразнение. Но никой не му обърна внимание. Всички гледаха трупа.

С изключение на един мъж, облечен като висш служител, с тъмен костюм и вратовръзка. Той гледаше право в Малори. Малори срещна погледа му. Мъжът кимна едва забележимо. Малори не реагира. Просто си проби път през последните зяпачи и забърза към офиса, с мисълта, че по някакъв начин, който не разбираше, животът му се е променил завинаги.