Включено в книгата
Оригинално заглавие
State of Fear, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 79 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Майкъл Крайтън. Състояние на страх

ИК „Бард“, 2005

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов

ISBN 954-585-637-8


ВАНКУВЪР
Четвъртък, 26 август
12:44

Зловещо изтрещя гръмотевица. Нат Деймън погледна през прозорците на офиса си и въздъхна. От самото начало беше усетил, че онази подводница ще му докара проблеми. След като чекът излезе невалиден, той отмени поръчката с надеждата, че с това ще се свърши. Но не би.

В продължение на седмици не се случи нищо, но днес един от онези двамата — адвокатът с лъскавия костюм — се върна неочаквано да му напомни, че е подписал декларация за неразгласяване и че няма право да обсъжда нищо с никого във връзка с договора за наемане на подводницата, или рискува да бъде подведен под отговорност.

— Може да спечелим, може и да загубим делото — каза адвокатът. — Но и в двата случая с бизнеса ти е свършено, приятелю. Къщата ти е ипотекирана. Ще изплащаш заеми до края на живота си. Така че си помисли хубавичко. И си дръж устата затворена.

По време на целия разговор сърцето на Деймън се блъскаше в гърдите му като птичка. Защото с него вече се беше свързал един човек от данъчните служби, някой си Кенър, който също щеше да дойде днес. Да му зададял няколко въпроса.

Деймън примираше при мисълта, че този Кенър може да се появи, докато адвокатът е още при него, но ето че адвокатът вече си беше тръгнал, току-що. Колата му, обикновен буик с номера от Онтарио, прекоси дока и изчезна.

Деймън почна да подрежда офиса. Изкушаваше го мисълта да изчезне, преди Кенър да е дошъл. Нищо лошо не беше направил. Не виждаше защо трябва да се среща с данъчни инспектори. А дори да се срещнеше, какво щеше да направи — да каже, че не може да отговори на въпросите му?

И после какво — щяха да му връчат призовка или нещо такова. Да го завлекат в съда.

Реши да си тръгва. Гръмотевиците трещяха една през друга, святкаха мълнии. Голяма буря.

Тъкмо затваряше, когато видя, че адвокатът е забравил мобилния си телефон на бюрото. Погледна навън да види дали не се връща да си го вземе. Още не, но със сигурност в един момент щеше да се сети, че го е оставил тук, и да се върне. Реши да си тръгне, преди да се е появил.

Бързо пъхна телефона в джоба си, изгаси лампите и заключи офиса. Първите дъждовни капки шареха паважа и той заподтичва към колата си, паркирана отпред. Отвори вратата и тъкмо се навеждаше да седне зад волана, когато телефонът иззвъня. Поколеба се, не знаеше как да постъпи. Телефонът звънеше настоятелно.

Назъбена светкавица падна върху мачтата на един от корабите в сухия док. След миг ярка светлина избухна до колата и вълна от непоносима горещина го събори на земята. Замаян, той се опита да се изправи.

Реши, че колата му е избухнала, но не беше — колата си беше наред, само вратата беше почерняла. После видя, че панталоните му горят. Зяпаше тъпо собствените си крака и не помръдваше. Чу боботенето на гръмотевица и осъзна, че е бил ударен от мълния.

„Господи — помисли си. — Удари ме светкавица“. Седна и заудря по панталоните си, за да загаси пламъците. Не се получаваше, а и краката много го боляха. Имаше пожарогасител в офиса.

Изправи се и тръгна тромаво натам. Тъкмо отключваше — пръстите не го слушаха, — когато избухна втората експлозия. Той усети силна болка в ушите, посегна към тях и напипа кръв. Погледна окървавените си пръсти, строполи се и умря.