Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
State of Fear, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 80 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Майкъл Крайтън. Състояние на страх

ИК „Бард“, 2005

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов

ISBN 954-585-637-8

История

  1. — Добавяне

ВАН НЮИС
Вторник, 12 октомври
23:22

Санжонг Тапа ги чакаше на летището. Изглеждаше притеснен. Двамата с Кенър веднага се качиха в една кола и отпрашиха. Сара се прибра в апартамента си. Брадли се качи в една лимузина, махна им намусено и потегли. Със сигурност вече говореше по мобилния си телефон. Питър Евънс закара Дженифър до колата й, която още беше в Калвър Сити. Взеха си смутено довиждане. Искаше му се да я целуне, но долови у нея някаква сдържаност и не го направи. Тя обеща да му се обади на другата сутрин.

Той подкара към къщи. Мислеше си за нея. За Сара не се сети изобщо.

Когато стигна до апартамента си, беше почти полунощ. Беше много уморен. Тъкмо си събличаше ризата, когато телефонът иззвъня. Беше Джанис, инструкторката по фитнес.

— Къде се губиш бе, сладур?

— Пътувах — каза той.

— Звънях ти всеки божи ден. Понякога и по два пъти. Понякога на всеки час.

— Какво има?

— Гаджето ми ме разкара.

— Моите съболезнования — каза Евънс. — Много ли беше…

— Мога ли да дойда при теб?

Той въздъхна.

— Виж, Джанис, направо съм скапан…

— Трябва да поговорим. Няма да оставам, обещавам ти, освен ако ти не поискаш. Само на една пресечка съм от вас. Пет минутки?

Той въздъхна пак, този път по-високо.

— Джанис, точно тази вечер не…

— Добре, добре, след пет минутки съм при теб.

И затвори.

Той въздъхна. Съблече ризата си и я метна на дивана. Джанис никога не чуваше какво й казва, в това беше проблемът. Реши, че когато се появи в апартамента му, просто ще й каже да си върви. Просто да си върви.

Или пък не.

При Джанис нещата бяха прости. А напоследък му беше писнало от сложни неща. Изхлузи обувките си на пода. От друга страна, не искаше Джанис да е тук утре сутринта, когато се обадеше Дженифър. Щеше ли Дженифър да се обади? Каза, че ще се обади. Знаеше ли му домашния телефон? Не беше сигурен. Май не.

Реши да вземе душ. Можеше и да не чуе Джанис, докато е под душа, така че отключи входната врата и тръгна към банята. Коридорът беше тъмен и той само за миг зърна някаква сянка, преди нещо да го удари по главата. Евънс изкрещя. Болката беше толкова силна, че той се задъха и падна на колене. Изпъшка. Удариха го пак, този път по ухото, и той се строполи на една страна.

Гледаше замаяно два крака. Два крака с мръсни чорапи. Влачеха го към хола. Пуснаха го безцеремонно на пода. Бяха трима и се движеха около него. Бяха с тъмни маски, като скиорски шапки. Единият коленичи върху ръцете му и го притисна по гръб на пода. Вторият седна на краката му и каза:

— Не говори. Не мърдай. — Дрезгав, заплашителен глас.

Евънс и без това не можеше да помръдне. Все още беше замаян.

Огледа се за третия. Чу нещо като плисък на вода. Зърна нещо като найлонова торбичка.

— Дръж го здраво. — Третият говореше шепнешком. Клекна до рамото на Евънс и вдигна ръкава на тениската му. Дишаше тихо зад маската си. Все така шепнешком попита: — Знаеш ли какво е това?

Вдигна торбичката. Водата вътре беше мътна. Евънс видя нещо като кръгло парче месо и изпадна в паника. „О, Господи, отрязали са топките на някой нещастник“. Но после видя, че топката се движи, повърхността й се гърчеше на малки вълни. Беше кафява с бели петна, голяма приблизително колкото топка за голф.

— Знаеш ли? — попита пак мъжът.

Евънс поклати глава.

— Ще разбереш — прошепна мъжът и отвори ципа на торбичката. Пъхна я под мишницата на Евънс. Евънс усети влага. Мъжът правеше нещо на торбичката, стискаше топката. Евънс се опитваше да изкриви очи натам, но му беше трудно да види какво точно…

Топката се раздвижи. Разшири се, разпери нещо като криле. Не, не криле. Беше миниатюрен октопод! Миниатюрен! Едва ли тежеше повече от стотина грама. Кафеникав с бели пръстени. Мъжът стискаше торбичката и избутваше малкия октопод към плътта на Евънс.

И тогава той разбра.

Изпъшка и започна да се бори, за да се изтръгне от лапите на мъжете, но те го държаха здраво и той усети допира на октопода, лепкав такъв, като мокър целофан. Евънс вдигна ужасено глава и видя, че мъжът мушка с пръст торбичката — мушкаше октопода, който се беше прилепил към подмишницата на Евънс; и само след миг пръстените на съществото станаха сини.

Синият пръстен на смъртта.

— Това означава, че е ядосан — каза мъжът с торбичката. — Нищо няма да усетиш. — Само че Евънс го усети — ухапване от миниатюрната човка, едно-единствено ужилване, почти като убождане с игла. Дръпна ръката си, а мъжът дръпна торбичката и я закопча. После прошепна: — Дръжте го здраво.

Излезе за малко, после се върна с кухненска кърпа. Избърса мишницата на Евънс, обра и водата от пода. И все така шепнешком каза:

— Няколко минути няма да почувстваш нищо. — Отиде при телефона. — Не се опитвай да се обадиш на никого. — Изтръгна телефона от стената и го тресна в пода.

Пуснаха го и бързо излязоха.

 

 

Той се закашля и се изправи на ръце и колене. Погледна под мишницата си — ухапването едва се различаваше, малко розово петънце в края на окосмението. Ако не знаеш, че е там, изобщо няма да го забележиш.

Не чувстваше нищо необичайно освен някакъв слаб гъдел на мястото на ухапването. Устата му беше пресъхнала, но това сигурно беше от страха. Болеше го главата. Опипа я. Беше лепкава. Нападателите, изглежда, бяха скъсали част от шевовете.

Господи! Опита се да се изправи, но ръката му поддаде и той се строполи на пода. Още му се виеше свят. Впери поглед в тавана.

Таваните в апартамента му бяха от онези, които приличат на саламурено сирене. Евънс ги мразеше. Искаше да направи нещо по въпроса, но щеше да му излезе твърде скъпо. Пък и без това винаги беше живял с мисълта, че скоро ще се премести. Продължаваше да му се вие свят. Надигна се на лакти. Устата му съвсем беше пресъхнала. Явно от отровата.

Нещо като жаба. Не, не беше като жаба. Беше…

Не можеше да си спомни.

Октопод.

Точно така. Малък октопод, колкото нокътя на палеца му. Сладко малко създанийце.

Индианците в поречието на Амазонка мажеха с отровата им върховете на стрелите си. Не, онова беше за жабите. В Амазонка няма октоподи. Или има?

Обърка се. Все повече се объркваше. Изби го студена пот. И това ли беше от отровата? Трябваше да стигне до телефона. Сигурно му оставаха само няколко минути, преди да загуби съзнание.

Изпълзя до най-близкото нещо, едно кресло… имаше го още от университета, доста беше окъсано, смятал бе да се отърве от него, когато се премести тук, но така и не го беше направил… холът имаше нужда от кресло точно на това място… втората година в университета беше дал да го претапицират… сега съвсем се беше омърляло… кой ти има време да ходи да купува мебели? Успя да се надигне и брадичката му опря в седалката на креслото. Задъхваше се, все едно е изкачил цяла планина. „Какво правя тук? Защо брадичката ми е на креслото?“ После си спомни, че се опитва да се надигне, да седне в креслото.

Да седне в креслото.

Вдигна лакът върху седалката и започна да се набира. Накрая успя да прехвърли гърдите си върху седалката, после и останалата част от тялото си. Крайниците му губеха чувствителността си, изстиваха и натежаваха с всяка секунда. Бяха толкова тежки, че не можеше да ги помръдне. Цялото му тяло натежаваше. Почти успя да се изправи на колене. На масичката до креслото имаше телефон, но ръката му беше прекалено тежка, за да стигне до него. Опита се, но изобщо не можа да я протегне. Пръстите му помръдваха леко, но това беше всичко. Тялото му беше много студено и много тежко.

Започна да губи равновесие, бавно, после се килна на една страна и гърдите му опряха в страничната облегалка. Главата му провисна отстрани. Там си и остана, неспособен да помръдне. Не можеше да вдигне глава. Не можеше да помръдне ръце. Дори очите си не можеше да помръдне. Гледаше тапицерията на креслото и килима на пода и си помисли: „Това ще е последното, което ще видя, преди да умра“.