Майкъл Крайтън
Състояние на страх (52)

ФЛАГСТАФ
Неделя, 10 октомври
20:31

— Да — каза Кенър и се приведе напред в сепарето. Седяха в дъното на един ресторант във Флагстаф. Джубоксът на бара въртеше песен на Елвис Пресли. Кенър и Сара се бяха появили преди минути. Евънс си помисли, че Сара изглежда изцедена и разтревожена. Нищо общо с обичайната й бодрост. — Смятаме, че всичко това е свързано с времето — продължи Кенър. — Даже сме сигурни. — Замълча, докато сервитьорката поднесе салатите, после продължи: — Има две причини да смятаме, че е така. Първо, от ПОФ са купили голямо количество скъпа технология, която в съвкупността си не би могла да послужи за нищо друго, освен за опит да се повлияе върху времето. И второ…

— Чакай малко, чакай — прекъсна го Евънс. — Опит да се повлияе върху времето, така каза, нали?

— Точно така, да.

— Как да се повлияе?

— Да се контролира — каза Санжонг.

— Това е откачено — възрази Евънс. — Твърдиш, че онези си мислят, че могат да контролират времето?

— Могат — каза Сара.

— Но как? — възкликна Евънс. — Как могат да го направят?

— По-голямата част от изследването е поверителна.

— Тогава как са се добрали до него?

— Добър въпрос — каза Кенър. — На който бихме искали да знаем отговора. Работата е там, че според нас ракетните редове са замислени с цел да предизвикат силни бури или да усилят ефекта на съществуващи такива.

— По какъв начин?

— Предизвикват промяна в електрическия потенциал на инфракумулативната зона.

— Радвам се, че попитах — каза Евънс. — Стана ми съвсем ясно.

— Нямаме информация за подробностите — каза Кенър, — макар да съм сигурен, че скоро ще узнаем достатъчно.

— Най-силното доказателство — каза Санжонг — идва от модела на парковите резервации. Онези типове са се погрижили хиляди хора да излязат на пикник, като групите са разпръснати на огромна площ — три щата, по-точно. Което означава, че най-вероятно в последния момент ще решат къде да действат, според реалните метеорологични условия.

— Как да действат? — попита Евънс. — Какво смятат да направят?

Никой не каза нищо.

Евънс ги изгледа поред.

— Кажете де!

— Едно нещо знаем — каза Кенър. — Искат да бъде документирано. Защото на училищните пикници и служебните екскурзии друго може и да няма, но камерите са в изобилие. Както и фотоапаратите.

— А после ще се стекат и телевизионните екипи, разбира се — каза Санжонг.

— Така ли? Защо?

— Защото кръвта привлича камерите — изсумтя Кенър.

— Искаш да кажеш, че ще предизвикат нещо, което да вземе и човешки жертви?

— Според мен е ясно, че ще се опитат — каза Кенър.

 

 

След час всички седяха на твърдите мотелски легла и чакаха Санжонг да включи един преносим DVD плейър към телевизора в стаята. Бяха в евтина стая в Шошон, Аризона, на трийсет километра северно от Флагстаф.

На екрана отново се появиха Хенли и Дрейк.

— Това вече съм го чувал — казваше Дрейк. Изглеждаше недоволен. — И съветът ти не струваше пет пари.

— Мисли структурно — каза Хенли. Беше вперил поглед в тавана Еж събрал пръсти.

— Какво означава това, по дяволите? — сопна му се Дрейк.

— Мисли структурно, Николас. Помисли за това как функционира информацията. Какво поддържа и какво я поддържа.

— Това са пиарски простотии.

— Николас — остро каза Хенли. — Опитвам се да ти помогна.

— Извинявай. — Дрейк погледна виновно като смъмрено дете, Дори понаведе глава.

Загледан в екрана, Евънс каза:

— Не ви ли се струва, че Хенли ръководи парада?

— Открай време е така — каза Кенър. — Ти не знаеше ли?

На екрана Хенли тъкмо казваше:

— Нека ти обясня как ще решиш проблема си. Решението е просто. Ти вече ми каза, че глобалното затопляне е незадоволително, защото застудее ли, хората забравят за него.

— Да, казах ти…

— Така че трябва да направим следното — да структурираме информацията така, че каквото и да е времето, винаги да потвърждава твоето послание. Това е и смисълът в изместването на фокуса върху резките климатични промени. Позволява ти да използваш всичко, което се случва. Винаги ще има наводнения, снежни бури, циклони и урагани. Тези събития винаги ще се появяват по телевизията и на първите страници на вестниците. И във всеки отделен случай ти можеш да твърдиш, че случилото се е пример за рязка климатична промяна, породена от глобалното затопляне. И всеки път посланието ти ще звучи все по-убедително. Все по-неотложно.

— Не знам — със съмнение каза Дрейк. — Това не е нещо ново, опитвахме го през последните две години.

— Да, на неорганизиран, индивидуален принцип. По някой и друг политик, който вдига шум около някоя и друга буря или наводнение. Клинтън го направи, Гор го направи, онзи ужасен министър на науката в Англия го направи. Само че аз не ти говоря за единични политици, Николас. Говоря ти за организирана кампания в световен мащаб, която да внуши на хората, че глобалното затопляне е отговорно за всяко причинено от времето бедствие.

Дрейк клатеше глава.

— Знаеш колко много са изследванията, които показват, че няма нарастване в процента на бедствията от такъв характер.

— Стига вече — изсумтя Хенли. — Дезинформация от скептици.

— Трудно ще пробутаме такова нещо. Има твърде много изследвания…

— Какви ги говориш, Николас? Ще се продаде като топъл хляб. Хората вече вярват, че индустрията стои зад всяко противоположно мнение. — Той въздъхна. — Във всеки случай, аз ти обещавам, че скоро ще има повече компютърни модели, показващи категорично нарастване на екстремните метеорологични явления. Учените ще застанат зад нас и ще ни предоставят данните, от които се нуждаем. Знаеш го.

Дрейк крачеше напред-назад. Не изглеждаше доволен.

— Но това просто не звучи логично — каза той. — Кой ще ти повярва, ако му кажеш, че необичайно студената вода е резултат от глобалното затопляне?

— Какво общо има логиката с това? На нас ни стига медиите да го отразят. В края на краищата повечето американци твърдо вярват, че престъпността в страната се увеличава, когато в действителност тя непрекъснато намалява през последните двайсет години. Броят на убийствата в САЩ е спаднал до нивата от началото на седемдесетте, но американците са по-уплашени от всякога, защото щом толкова много се говори и пише за престъпността, значи тя става все по-значима и в реалния живот. — Хенли изправи гръб на стола си. — Помисли върху това, което ти казвам, Николас. Двайсетгодишна тенденция, а те още не са й повярвали. Няма по-необоримо доказателство, че единствената реалност е реалността на медиите.

— Европейците не са толкова доверчиви…

— Повярвай ми — в Европа ще е дори по-лесно да се продаде идеята за резките климатични промени, отколкото в Щатите. Стига да излезе от Брюксел. А бюрократите ще я приемат присърце, Николас. Ще видят предимствата в тази промяна на фокуса.

Дрейк не отговори. Крачеше с ръце в джобовете, загледан в пода.

— Само си помисли колко много постигнахме! — каза Хенли. — През седемдесетте години всички климатолози вярваха, че се задава нова ледникова епоха. Смятаха, че светът става по-студен. Но щом се появи идеята за глобалното затопляне, моментално усетиха предимствата. Глобалното затопляне създава криза, призив за действие. А една криза трябва да се изследва, проучванията трябва да се финансират, нужни са политически и бюрократични структури по целия свят. И за нула време огромен брой метеоролози, геолози, океанографи изведнъж се преквалифицираха в „климатолози“, заети с управлението на въпросната криза. И сега ще стане същото, Николас.

— Резките климатични промени бяха обсъждани и преди, но никой не заби барабана.

— Точно затова провеждаш конференцията — търпеливо обясни Хенли. — Провеждаш една добре отразена от медиите конференция и по случайност тя съвпада с драматични доказателства за опасностите на екстремното време. И до края на конференцията ти ще си утвърдил резките климатични проблеми като реален проблем.

— Не знам дали…

— Престани да мрънкаш. Спомняш ли си колко време беше нужно, за да се утвърди глобалната заплаха от ядрена зима, Николас? Пет дни. Една събота през 1983-та никой на света дори не беше чувал за ядрена зима. После се проведе голяма медийна конференция и до следващата сряда целият свят се тревожеше за ядрената зима. Беше утвърдена като реална заплаха за планетата. Без да е публикуван нито един научен доклад.

Дрейк въздъхна дълбоко.

— Пет дни, Николас — каза Хенли. — Те го постигнаха. И ти ще успееш. Твоята конференция ще промени из основи отношението към климата.

Екранът угасна.

 

 

— Боже Господи! — промълви Сара.

Евънс не каза нищо. Само гледаше втренчено екрана.

Санжонг беше спрял да слуша преди няколко минути. Работеше нещо на лаптопа си.

Кенър се обърна към Евънс.

— Кога е направен този запис?

— Не знам. — Евънс бавно излизаше от вцепенението си. Огледа замаяно стаята. — Нямам представа кога е направен. Защо?

— Дистанционното е в ръката ти — каза Кенър.

— О, извинявайте. — Евънс натисна нужните бутони, извика менюто и видя датата. — Преди две седмици.

— Значи Мортън е започнал да подслушва офиса на Дрейк преди две седмици — каза Кенър.

— Така излиза.

Евънс се загледа в екрана. Записът вървеше отново, този път с изключен звук. Гледаше двамата мъже. Дрейк крачеше притеснен, Хенли си седеше преспокойно, уверен в себе си. Евънс се мъчеше да смели чутото току-що. Първият запис му се беше сторил сравнително невинен. В него Дрейк се оплакваше колко било трудно да се привлече медийното внимание към една реална екологична заплаха, а именно глобалното затопляне, заради естествената склонност на хората да забравят за това по време на снежна буря. Всичко това му се беше сторило логически издържано.

Този разговор обаче… Той тръсна глава. Този го смущаваше.

Санжонг плесна с ръце и каза:

— Успях! Открих мястото! — Обърна лаптопа така, че всички да виждат екрана. — Това е изображение от радара NEXRAD във Флагстаф-Пулиъм. Вижте центъра на кондензирана влага, оформящ се североизточно от Пейсън. До утре по обяд бурята ще се разрази.

— Колко далеч е оттук? — попита Сара.

— На двеста километра.

— Май ще е по-добре да яхнем хеликоптера — каза Кенър.

— И после какво? — попита Евънс. — Десет вечерта е, за Бога.

— Облечи се топло — отвърна му Кенър.

 

 

Светът беше в зелено и черно, дърветата бяха леко размазани през лещите. Очилата за нощно виждане се бяха впили в челото му. Нещо не беше наред с каишките — прерязваха до болка ушите му. Само че всички бяха с очила и гледаха през прозорците на хеликоптера към километрите гора долу.

Оглеждаха се за поляни и вече бяха подминали десетина и повече. Някои бяха населени, къщите се виждаха като тъмни правоъгълници със светещи прозорци. На две от поляните сградите бяха изцяло черни — градове-призраци или изоставени миньорски селища.

Но още не бяха видели онова, което търсеха.

— Ето една — каза Санжонг и посочи.

Евънс погледна наляво и видя голяма поляна. Познатата паяжина от установки и кабели беше частично скрита от високата трева. В единия край имаше голям камион със закрита каросерия като онези, с които доставят хранителни продукти в супермаркетите. И наистина, от едната му страна с черни букви пишеше „А&Р“.

— Хранителни терористи — каза Сара. Но никой не се засмя.

После поляната изчезна назад — пилотът беше получил изрични инструкции да не забавя и да не кръжи над разчистени участъци в гората.

— Няма съмнение какво видяхме — каза Евънс. — Къде сме в момента?

— Гора Тонто, западно от Прескот — отговори пилотът. — Отбелязах координатите.

— Би трябвало да открием още две, в триъгълник със страна осем километра — каза Санжонг.

Хеликоптерът се носеше в мрака. Мина още час, докато открият другите две паяжини. После хеликоптерът пое обратно.