Майкъл Крайтън
Състояние на страх (84)

ПАВУТУ
Четвъртък, 14 октомври
12:22

Евънс слушаше крясъците на тълпата. Знаеше какво става. Погледна Кенър, но той само поклати глава.

Нищо не можеха да направят. Никой нямаше да им дойде на помощ. Нямаше изход.

Вратата се отвори и влязоха две момчета. Пак носеха въжетата — но вече пропити с кръв. Приближиха се до Евънс и ги стегнаха около китките му. Сърцето му заблъска в гърдите.

Момчетата си свършиха работата и излязоха.

Навън тълпата ревеше.

— Не се тревожи — каза Кенър. — Ще те оставят да почакаш известно време. Все още има надежда.

— Надежда за какво? — изсъска Евънс в пристъп на гняв.

Кенър поклати глава.

— Просто… надежда.

 

 

Дженифър чакаше другото хлапе да влезе в стаята. Най-накрая то се появи, видя мъртвото момче и понечи да изскочи навън, но Дженифър вече беше прехвърлила ръцете си през врата му. Издърпа го навътре в стаята, запушила устата му с ръце, за да не изкрещи, после изви рязко врата му и го пусна на земята. Още не беше мъртво, но скоро и това щеше да стане.

Междувременно Дженифър бе зърнала ключовете.

Бяха навън, в коридора, на една пейка от другата му страна.

Сега в стаята имаше две пушки, но нямаше смисъл да стрелят. Само щяха да доведат всичко живо. Дженифър не искаше отново да наднича навън. Чу тихи гласове. Не можеше да определи със сигурност дали идват от съседната стая, или от коридора. Нямаше право да допусне грешка.

Облегна се на стената до вратата и простена. Отначало тихо, после по-силно, защото тълпата вън все още беше много шумна. Стенеше ли стенеше.

Никой не влезе.

Не смееше да се подаде навън.

Пое си дълбоко дъх и зачака.

 

 

Евънс трепереше. Напоените с кръв въжета студенееха на китките му. Не издържаше чакането. Имаше чувството, че ще припадне. Навън тълпата постепенно утихваше. Успокояваха се. Разбираше какво означава това. Скоро щеше да дойде ред на следващата жертва.

После чу тих звук.

Мъж, който кашля. Тихо, настоятелно.

 

 

Кенър разбра пръв и каза високо.

— Тук.

Чу се тъп звук и острие на мачете проби тръстиковата стена. Евънс се обърна. Видя прорезът в стената да се уширява. Едра загоряла ръка се вмъкна да го разшири допълнително. Обрасло с гъста брада лице надникна през пролуката към тях.

В първия миг Евънс не го позна, но после мъжът сложи пръст на устните си и в жеста имаше нещо толкова познато, че Евънс веднага си представи лицето зад брадата.

— Джордж!

Беше Джордж Мортън.

Жив.

Мортън се вмъкна през отвора в стаята и изсъска:

— Тихо!

— Доста се забави — каза Кенър и се обърна така, че Мортън да отключи белезниците му. Мортън го освободи и му даде пистолет. После дойде ред на Евънс. Щрак — и ръцете му бяха свободни. Евънс задърпа трескаво въжетата, за да ги махне от китките си. Но те бяха вързани здраво.

— Къде са другите? — прошепна Мортън.

Кенър посочи към съседната стая и взе мачетето от Мортън.

— Ти се погрижи за Питър. Аз ще доведа момичетата.

Стиснал мачетето, Кенър пристъпи в коридора.

Мортън стисна Евънс над лакътя. Той заклати глава.

— Тръгвай.

— Но…

— Прави каквото ти казвам, момче.

Излязоха през отвора в стената и хлътнаха в джунглата.

 

 

Кенър пристъпваше по празния коридор. Имаше отвори и в двата му края. Можеха да го изненадат във всеки момент. Ако се вдигнеше тревога, всички бяха мъртви. Видя ключовете на пейката, взе ги и тръгна към вратата на женската стая. Надникна и видя, че коловете са празни. Не видя нито една от жените.

Без да влиза, хвърли ключовете в стаята и прошепна:

— Аз съм.

След миг видя Дженифър да пропълзява от скривалището си зад вратата и да грабва ключовете. Само за няколко секунди и двете се освободиха от белезниците, грабнаха пушките на момчетата и тръгнаха към вратата.

Твърде късно. Трима едри младежи влязоха в коридора. И тримата носеха автомати. Говореха си и се смееха безгрижно.

Кенър се мушна в женската стая, притисна гръб до стената и даде знак на жените да се върнат при коловете. Те го направиха само миг преди мъжете да влязат в стаята.

— Здрасти, момчета — каза Дженифър с широка усмивка. В същия миг младежите видяха двете момчета на земята и пропитата с кръв пръст, но беше късно. Кенър пое единия; Дженифър се погрижи за другия с ножа си. Третият почти беше излязъл през вратата, когато Кенър го удари с приклада на пушката. Чу се изпукване на счупен череп и младият мъж се строполи.

Време беше да се махат оттук.

 

 

Тълпата ставаше неспокойна. Самбука примижа. Първият бяли отдавна беше мъртъв, трупът изстиваше в краката му и вече не беше толкова вкусен. А и онези сред тълпата, които не бяха вкусили славата, мърмореха за свое парче, за нова възможност. Жените държаха тръбите и бухалките си на рамо, говореха си на малки групи и чакаха.

Къде беше следващият мъж?

Самбука излая заповед и трима мъже хукнаха към тръстиковата къща.

 

 

Дълго се плъзгаха в калта на стръмния склон, но Евънс нямаше нищо против. Следваше Мортън, който, изглежда, добре се ориентираше в джунглата. Паднаха в подножието, право в някакъв плитък поток, водата му беше бледокафява от калта. Мортън му даде знак да върви след него и затича надолу по руслото на потока. Беше много отслабнал — тялото му изглеждаше стройно и в отлична форма, лицето му бе стегнато, волево.

— Мислехме те за мъртъв — каза Евънс.

— Не говори. Върви по-бързо. Всеки момент ще ни подгонят.

Още не беше го казал, когато Евънс чу някой да се пързаля по склона зад тях. Обърна се и хукна след Мортън, хлъзгаше се по мокрите камъни, падаше, ставаше и тичаше.

 

 

Кенър се спусна по склона, двете жени го следваха по петите. Удряха се в корени и храсти, докато се плъзгаха надолу, но това все пак си оставаше най-бързият начин да се измъкнат от селото. По следите в калта Кенър разбра, че и Мортън е минал оттук. Беше сигурен и в друго — че разполагат с не повече от минута аванс, преди да бъде вдигната тревога.

Изтърколиха се с пукот през последните храсталаци и се озоваха при потока. Откъм селото горе се чуха изстрели. Бягството им вече беше открито.

Знаеше, че заливът е някъде наляво. Каза на жените да вървят надолу по потока.

— А ти? — попита Дженифър.

— Ще ви настигна след минутка.

Те тръгнаха напред, придвижваха се изненадващо бързо. Кенър вдигна пушката и зачака. Само след няколко секунди първите бунтовници заслизаха по склона. Той стреля три пъти, бързо, и трима души паднаха. Единият се изтърколи чак до потока.

Кенър чакаше.

Мъжете горе очакваха, че сега вече ще побегне. Така че той чакаше. И наистина, след две-три минути ги чу да тръгват отново. Вдигаха много шум — нали бяха уплашени хлапета. Стреля отново и чу викове. Не мислеше, че е улучил някого. Бяха просто уплашени.

Но сега вече беше сигурен, че ще тръгнат надолу по друг път. И че този път ще е по-бавен.

Обърна се и хукна.

 

 

Сара и Дженифър бързаха през водата. Чу се изстрел и куршумът изсвири покрай ухото на Сара.

— Хей — извика тя. — Ние сме!

— Опа, извинявайте — каза Мортън, когато го настигнаха.

— Накъде? — попита Дженифър.

Мортън посочи надолу по течението.

Затичаха.

 

 

Евънс по навик понечи да погледне часовника си, но едно от хлапетата му го беше взело. Мортън обаче имаше часовник.

— Колко е часът? — попита Евънс.

— Три и петнайсет.

Оставаха им по-малко от два часа.

— Колко има до залива?

— Може би още час — каза Мортън, — ако минем през джунглата. Така или иначе, трябва да го направим. Тукашните са страхотни следотърсачи. Много пъти едва не ме хванаха. Знаят, че съм тук, но засега успявам да им се измъкна.

— Откога си тук?

— От девет дни. Сякаш са девет години.

Спускаха се бързо по коритото на потока, като се привеждаха под надвисналите клони. Краката на Евънс горяха. Но това нямаше значение. По някаква причина усещаше болката като облекчение. Не му пукаше за горещината или за буболечките и пиявиците, които се впиваха в глезените му. Просто се радваше, че е жив.

— Тук ще завием — каза Мортън и свърна на бегом вдясно; изкатери се по камънаците и се шмугна в гъстата, висока до кръста папрат.

— Има ли змии тук? — попита Сара.

— О, да, много — каза Мортън. — Но не те ме притесняват.

— А какво?

— Ного пукпук.

— Тоест?

— Крокодилите.

— Супер — промърмори Евънс.

 

 

Кенър спря в средата на потока. Нещо не беше наред. Досега се виждаха ясно следите от други хора, придвижвали се тук на бегом. Кални петна по скалите, следи от мокри пръсти или от нечия обувка, размазани водорасли по камънаците. Но през последните няколко минути — нищо.

Другите се бяха отклонили от потока.

А той беше пропуснал мястото.

„Мортън се е погрижил за това“, помисли си. Сигурно бе знаел някое подходящо място, където да излязат от потока, без да оставят видима следа. Най-вероятно някое място с много папрат и блатна трева между големи камъни по брега — трева, която хлътва в меката пръст под краката и след това се изправя почти моментално.

А той беше пропуснал това място.

Обърна се и тръгна срещу течението, вървеше бавно. Знаеше, че ако трябва да намери следите им, със сигурност ще се изгуби в джунглата; а ако останеше твърде дълго в потока, бунтовниците щяха да го намерят. И да го убият.